Безсъници в мечтател

Абе какво всички са се изредили да ми пилят, че през деня не било полезно да се спи. Ми като не можеш по друго време, не само ще спиш ами и няма да ти се става. Не говоря за периода, в който се събуждаш с мисълта да си легнеш. Това, за което отварям дума е как нощта ми е единственото спокойно време - не ме е яд, че не съм навън, никой не желае мнението ми, само аз, google, котката и параноичните ми мисли и съмнения. Станахме много май. Както и да е. След една успешна нощ на изръчкване на zero-chan и danbooru (всичките са дот ком или дот нет) за да намеря изображение достойно да бъде мой персонаж в новото РПГ, което правим, аз си легнах в 06:20 и станах в 07:00, за да ида да ми вземат кръв за изследвания. Станах машинално, реших, че няма нужда да хабя мозъка си и се облякох автоматично, като успях да измънкам потвърдително едва след 20 минути, когато баба ми ме пита дали да вика такси. Аз носех кръвта, тя плащаше и казваше адресите. Когато стигнахме здравния център минах през една театрална врата - всеки път като се отвореше го играеше юмирающий лебед и се качих един етаж нагоре. Оказа се, че ще ми взима кръв лелчето от кварталния магазин. Ако не ми се спеше толкова, щях да се усъмня сериозно в качествата й. А мамка му, за първи път в живота ми  ми взеха кръв без да ми направят вените на пътно-комуникационна карта. Без кръвоизлив, без да се цели осем пъти и да нацели на двадесет и третия. Магия. Единствен бе кусура, че заминаха 3 епруветки от безценния ми елексир. Ама не ми направи крайно трайно впечатление. Току що заминаха 272 грама сладолед Nirvana, а 136 от тях не бяха каквото очаквах. Язък. Та тея 272 грама дойдоха от Kaufland - след кръвопускането ми баба ми реши, че хладилника е наполовина празен и трябва да изправим тази неправда. Вече си имаме целина, тиквички, круши, кестени, моркови, малки зеленца, банани, риба, салата патладжан с майонеза, кайма, бисквити, шоколад, кисело мляко, два вида сирене, прясно мляко, три пакетчета дъвки, списание, книга, крем за лице, гел за лице, тоалетно мляко, два сладоледа, ароматизатор, грудки от бяло лале, грудки от оранжев зюмбюл и кутийка тестерчета на iwostin. И нямам пари. Та, това, заради което тръгнах да разказвам всичко това е мимолетната ми среща с една жена. На около 40, от типа, дето се чудиш дали някога са били хубави, защото имат толкова изнурени лица, че изглеждат вечно тъжни, с прическа, подсказваща, че всъщност иска да е хубава, но предпочита сутрин като стане да не се занимава с нея, униформа на работник и стреснато изражение. Както бутах количката пълна с глупости, от които 80% до една седмица ще съм изсрала (да бях обзета от цинизъм и аристократично пренебрежение към останалия свят) замалко да я изпусна. Но тя изскочи иззад ъгъла точно навреме. И ме погледна с оня поглед, сякаш се надява, че вижда мъжа на живота си, или оня, който ще я извади от помията на опростения живот. И как да не я разбрах. Нали и аз като нея съм си представяла много пъти, как иззад ъгъла ще ме посрещне щастието. Как ей сега като затворя очи и после като ги отворя няма да виждам себе си, или познатото. В погледа на тая жена се четяха такива надежда, изненада и разочарование, сбити в един кратък момент, че ми се прииска да пиша, за тая жена. Всичкия ми цинизъм се изнесе във ваканция, аз без да се усетя спрях и знаех какво ще ви кажа. Тая жена, така искаше да напусне тая работа, да напусне дебелия си и прост съпруг, да остави наглите си глезени деца и да хване пътя, пък каквото ще да става, че ми идеше да й помогна. Само че дори час по-късно си нямам идея как. Защото в нейните очи видях своите. Видях, моето лице с подпухнали очи, тъмни кръгове под тях и блед, болнав тен. Видях умората и раздразнението си. Видях тревогата и мълчанието си. Видях моите копнежи и моите проблеми. А щом ги имам, май не знам как да ги разреша. Може би.

Биографии

Завършил средното си образование през 1996... Основно еди-кога си и еди-къде си... Участник... Носител на приза... Заслужено получава наградата... Между тази и тази година работи като общ работник... 
Някой зачитал ли се е в биографиите на писателите? На своите познати? Изобщо, чели ли сте кратка биография? И забелязвали ли сте как когато хвалим някого започваме именно с нея? А има ли нещо по-фалшиво от нея? Уж трябва да ни запознае с даден човек, а единственото, което остава след нея е въпроса "А какъв ли е бил всъщност той?". Да не повярваш как човек се е превърнал в прост наниз от дати, съкращения за видове учебни заведения и имена на изпомрели патрони. И нищо, което да разкрива, че тоя човек не само е учил и работи, ами и че е дишал, потил се е, ходил е до тоалетна, правил е младежки лудории, пушил е, лъгал е, правил е секс, имал е деца, бягал е от вкъщи, не е бягал от вкъщи, може да пее, сръчен е, танцува добре валс, или предпочита суинга или танцува само дунавското по нова година? А може пък да е бил затворен човек, домошар и не е правил нито едно от изброените, като изключим дишането и хорото? Всичко това създава един прозрачен и ненужен пиедестал, като се има предвид, че всички сме хора. Когато чета за някого не ме интересуват заниманията му по калиграфия от кого са водени. Интересуват ме самите занимания. Когато погледна биографията на някои от писателите в учебниците по литература се чудя, дали всъщност уважаемите не кандидатсват за работа или за място в учебната програма. 
Но всъщност това е единствения начин за писане на биография, без навлизане в личното пространство на биографирания. Без да откраднат и дисектират най-съкровеното му. А как искам да го знам... 

Ураган и скука

Малката Чио гледаше сепиите на сергията с безкрайни глад и мъка. Много ли искаше? Всъщност, да, но все пак... Ако беше шиноби... Вече да му беше подпалила проклетата барака! Вечно се плучаваше така. Баща й си взимаше надницата в долнопробната кръчма, в която работеше и ги профукваше в казиното. Онова зад гърба й с големите златни дракони отпред и тихия самурай със замислен поглед до вратата - охранителят Катсуширо. Той всъщност беше с около 5-6 години по възрастен от нея, а тя самата бе на 14 и това едва не беше най-странното около него. Беше толкова прочут със силата и уменията си, че ронини от цялата страна се стичаха да премерят сили с него. И изчезваха. Буквално, всеки доживяваше до 10 метра от него и се изпаряваше в секундата, в която в погледа му се прочетяха намеренията му. А Катсуширо сякаш не мърдаше от мястото си. Никога. Все още гледайки невиждащо щандовете с храна Чио се стресна от дрезгав мъжки глас:
- Боже, шефа никога не ме е пращал на по-лесна работа... - в следващия момент Чио усети леко убождане в шията и припадна.

***


Морияки Чио беше полусирак с баща комарджия и сестра бавноразвиваща се. В такъв тип семейство се бе научила да си знае мястото и да помага на сестра си и баща си - когато единия напикае кимоното си, а другия си препикае здравната книжка, като задлъжнее. Бе търсила заеми и бе крала от магазини и къщите на съседите прекалено много, затова главно криеше лицето си под голяма качулка, или просто вървеше навела глава. Не й беше лесно на малката.

***


-ЧИО!!!
Момичето отвори очи, но бързо ги затвори. Лежеше на земята, а гледката беше далеч от розова. Баща й беше овързан и пълзеше към нея по корем, сестра й бе вързана за една колона (явно се бяха опарили от склонноста й към разрушение), а един мъж и двама охранители ги гледаха със смесица на надсмешка и отвращение.
- Вдигнете ги, нямам цял ден да се занимавам с тези... - думите изрече приятен мъжки глас със склонност към педерастията. Когато я изправиха грубо успя да види на кого принадлежи. Остана смаяна. Това беше най-нежния и красив мъж (?), който беше виждала някога - целия облечен във везана коприна, с дълга кашмирена коса и драконов взор. И на всичко отгоре я беше зяпнал.
- Боже, казах, че ще й отнеме поне 50 години да плати дълговете ти, но дори тогава няма да може, защото ще е съсухрена и грозна, но така като я гледам може и да се справи и за 30 - Съществото се ухили мазно. Може би беше далечен братовчед на Орочимару.
Чио изтръпна. Явно най-сетне е дошъл денят. Денят, в който този малоумник баща й окончателно изгуби на хазарт и щяха да я вземат да му изплаща дълговете. Беше логично - той е некадърен, голямата й сестра е малоумна, следователно некадърна, следователно оставаше тя.
- Кога започвам? - изпуфтя мъчително. С което събуди весела изненадана реакция.
- Не само красива, но и умна! Вече се замислям, дали да я правя обикновена проститутка! - Изчурулика дългокосия "лорд" - По-спокойно момиче, да караме едно по едно! Първо се огледай добре! Тук ще прекараш половината от живота си! Наслади се на гледката! Защото съм убеден, че скоро ще я намразиш! От днес имаш ново име. Чио е толкова селско! Юми! И тъй като ще си в моя клон на бизнеса, ще приемеш моята фамилия. Ще бъдеш по-малката ми сестра! А сега я заведете при останалите!
Баща й хлипаше до нея и полагаше усилия да не се удави в собствените си сополи, които не можеше да обърше, заради вързаните си ръце. Но това така и не успя да привлече вниманието й. Тя тепърва се бе вторачила в помещението, в което се намираха. Беше си представяла какво ли не, но това определено надхвърли очакванията й - бяха в огромна стая за игри със стени от тъмно дърво, осветена от десетки фенери и украсена с ефирни завеси в мотив, наподобяващ нощно небе. Беше странно празна, но все още носеше духа на развълнуваните мъже, захвърлили репутацията и парите си в последен напън да си върнат останалите неща, които бяха загубили - чест, достойнство и тн. В ъгъла имаше само няколко събирача на залози, настанени до огромни купчини риу, най-вероятно заплатите им. Но не й се мислеше какви са реалните печалби, ако това бяха заплатите на най-нисшите служители на заведението. Напомняше й на това, че баща й също е оставил своя товар тук. Но това, което наистина я сащиса бе открито сложения до вратата малък червен фенер. Якуза май вече не се страхуваха от никого. Не, че се бе надявала на помощ де.

***


Новата Юми стегната в черно кимоно, със сребристо оби, вързано на позорен възел отпред и огромен кок, с много сребристи цветя по него стоеше в ъгъла на стаята, която й бяха казали, че е нейна. И на още няколко момичета. Да не би да се налагаше, да върши работата си заедно с още няколко момичета?! В отговор на ококорения й поглед и сякаш прочела мислите й, момичето най-близо до нея заговори.
- Не се притеснявай, тук не работим, не виждаш ли колко е мизерно? Нии-сан, обаче не смята, че ще ни пука толкова дали спим сами или с по още 20 като нас. И се оказва прав. Все пак половината град ни е виждал.
- Нии-сан?
- Мазния, дългокос идиот, който току що ти смени името и ти обясни, че вече си му сестра. Ярисава Кай. Сводникът на цялата страна. Та как ти е името? Моето е Ярисава Мичио. - Малолетната проститутка се ухили приветливо.
- Аз явно съм Ярисава Юми - след което успя да издържи цели 30 секунди преди да зареве с глас. Изминаха 10 секунди преди да започнат да я шибат със оризова тръстика - жули ужасно и не остават следи.

***


Юми не вярваше какво й се случва. Беше станала най-популярната и търсена проститутка в целия Ханамачи. Въпреки, че първите няколко месеца вървеше като спъната и абсолютно винаги си забравяше ветрилото, с което бавеше цялата група, веднъж като свикна доста от клиентите на сестрите й се пренасочиха към нея и тя си спечели доста врагове между тях, а дори и от съседните хазартни къщи, накрая от целия Ханамачи. В началото използваха проста и същевременно гениална схема. Като сестри на Кай се изсипваха в игралната къща, уж им било скучно и чрез самореклама печелеха клиенти, с които после се оттегляха на уединение. За да ги отличават по-лесно всяка носеше свой отличителен предмет. Например тя мъкнеше невероятно красиво ветрило с изрисувани жерави, а най-добрата й приятелка Мичио - син чадър обрисуван в златни облаци. Шамисени, дъски за го, оригами, калиграфски комплекти - какво ли не мъкнеха момичетата, за да се отличават и да са интересни. Имаше една Саки, която за по-хардкор маниаците мъкнеше две малки катани и превръзка за очи. Обаче много скоро след появяването на Юми всичко изгуби смисъл - всеки идваше да пита за Юми Сребърния Ураган. Кай много скоро и много правилно прецени, че тя имаше нужда от отделна стая и охрана. Когато разбра, кой я охранява за малко да бие шамар на Кай, защото си измисля. Бяха преместили Катсуширо изцяло на нейно разположение. От кога беше станала толкова специална?!

***


Вече не издържаше. Само той я разбираше. Мичио беше просто една дърта ку*рва, която не знаеше, че има и друг живот! Беше на 25 за бога! От 11 години правеше едно и също и никой не й казваше къде му е края... Щеше да... Щеше да... Усети се къде се намира и успокои чувствата си. За тях си имаше време и място. Огледа главната зала и се усмихна леко, така че от заобикалящите я мъже се надигнаха безброй въздишки и доста телесна топлина от сдържано напрежение. Тази пролет в нейна чест завесите бяха от син, лек плат и прозорците бяха отворени постоянно, за да се образува течение и да се получи една прелестна картина. Естествено това сериозно пречеше на заровете, но на нея й беше безразлична цялата тази пародия, а на шефовете им беше безразлично, защото благодарение на не печелеха достатъчно, че да не им пука.

***


Умираше...?! И то не само тя, ами и той? Та никой не беше посягал на ангелското й лице от години... На кого му даде сърце? Кой успя да победи любовника й? Кой успя да убие Катсуширо?
- За да изчезне една система, една системна престъпна организация, дори най-нисшите членове, дори тези, които работят срещу нея трябва също да изчезнат, за да се стигне до един чист и бял катарзис, незамърсен от слабост като милостта и недовършената работа.
- Темеееееееее! - Едва изръмжа Катсуширо и от устата му изригна струя кръв. Въпреки ужасното си състояние бе успял да подпре Юми и да остане прав. Докато на жената отсреща й нямаше нищо. И дори леко се усмихваше. В погледа й личеше щастие, спокойствие и топлота, и това би било нормално, ако ръцете й не бяха целите в кръв.
- Няма ве, бъзикам се! - изхили се Чихиро и запали една накапана с кръв цигара, през главата й мина идеята, че това може да е вкусно... - Беше ми скучно и реших да изколя малко невинни за тонус.
Юми се ококори ужасено, келеша срещу нея бръщолевеше като умопобъркан. Но беше сигурна, че това са й последните минути живот, затова без колебание пристисна устните си към полуживия си любовник.
- О, Катсу, последните ни минути - нова целувка, изсвистяване във въздуха и меко двойно тупване.
- Тц, секунди, мацка - Измърмори развеселено Чихиро, точно когато засмукалите се една друга глави паднаха на земята, а тя изтръскваше боксовете си. - Ееех, обичам романтиката!
Белокосото издирвано шиноби прибра оръжието си и се запъти към залеза с блажена усмивка.

THE END

Смелост?!

Кажи ми, имал ли си някога смелостта да не си егоист? Просто да опиташ и щом не се получи да благодариш за преживяването? Да намериш себе си и да признаеш, че има какво да харесаш? Да пренебрегнеш всеки един от принципите си? Да си част от мене, както аз съм от тебе? Да летиш с моите крила? Да имаш смелост? Да ми теглиш една майна? Да ме дисектираш? Да ме признаеш? Да ме поругаеш? Да си ми приятел? Да се обичаш? Да не знаеш истината? Да си тръгнеш, преди да си дошъл? Да крещиш без мен? Да си като мен? Да ме чуеш? Да те отрека? Да те обикна? Да те освободя? Да признаеш, че си прав? Да докажеш, че не си, пред тези, които ти се кланят? Да се задоволиш? Да ми обясниш? Да се оставиш на вятъра да те събори? Да обичаш? Да си виновен? Да си невинен? Да не си бил там? Да мразиш? Да убиеш детето в себе си? Да прекосиш Вселената без да се обърнеш и да потърсиш? Да разкъсаш ритъма, въпреки инстинктите си? Да съединиш двете половини на две различни неща? Да изградиш стена? Да останеш в себе си? Да не мечтаеш? Да не твориш? Да танцуваш върху деня? Да не се оправдаваш с истината? Да не си представяш? Да не водиш първия валс? Да си различен? Да не задаваш въпроси? Да не умреш? Да не създадеш? Да не си сам? Да не молиш за прошка? Да си силен? Да изградиш пустота? Да създадеш болка? Да се слееш? Да не обичаш? Да не си? Да си? Имаш ли тази смелост?

Амииии, значи... Ехо, на всичкото дето се е събрало да чете (дори да не се е събрало). Long time no read. Изведнъж се замислих, че някак си не съм писала в блогеца от хиляда години и тъй като не съм в настроение за драматични откровения и страдания или литературни (?) словоизсирания съм решила да ви изложа малко информация за случващото се около мен. 

Не съм влюбена. Нцъ. Отказвам да се обричам душевно на това. Аман вече. Толкоз по този въпрос. 

Тази година няма да кандидатсвам - не съм учила, не ми се занимава, не ме ебе. Толкоз и по този въпрос.

Чудя се дали да не се преместя у Софията - далеч повече възможности - клубове, организации, преподаватели, намерила съм си съквартирантка, остава да си осигуря и картбланш, за да го направя.

Миналата седмица бях на Анивенчър. Върха. 2 дни екслузивно с приятели, които виждам рядко, нови запознанства, научих се да играя Го, научих се на няколко по-прости оригами. Накупих си манга за... много пари. Кризата най-сетне ме удари. 

Мисля да се местя на wordpress. Ако разбера как да си го инсталирам. По-шарено е. 

Ще ходя на море. Ако е дал господ. И ако имам повече късмет от това да ми го дава някой си. Въпроса е в това, че отиваме две момичета на фестивал, без да сме убедени къде е, без да сме попълнили документите, без да знаем как да ги попълним, изпуснали сме всички срокове (април месец - за заявяване на участие, 03.08. за заплащане на цялата сума) и въпреки че организаторите ни убеждават, че няма страшно, в мен се загнездва един лек и тих ужас. В момента готвим етюд, но да попълним "4 минути" във формуляра на мястото, на което питат колко е времетраенето на нашето произведение някак не ми звучи. Абе направо роднината си е обладало. Трябва май и застраховка да си правим. Някой навит да ни стане ръководител на група? Хмммм?

Спя през деня. Обърнала съм го на чист вампиризъм. И хейтъризъм. Елате ми в повече. 

Пак полудях

Защо когато имам най-много нужда владея най-малко емоциите си? От сума ти време си повтарям, че няма да се влюбя, че ще е само приятел, а ето че цял ден преди да го видя в стомаха ми бушуват пеперуди. А не искам да е така. Не искам да е поредната невъзможна мечта. Защото знам, че той не ме обича, както ми се иска. Всъщност не знам, но въпреки малките ми детски надежди, знам че аз отново ще трябва да се лекувам. Ще трябва да се правя на сляпа, глуха и заинтересована от нещо друго. И така. Всъщност не е само това. Отдавна не съм била толкова болна - не ме свърта, постоянно се изчервявам, особено когато съм съвсем сама, мисля само за едно, имам чувството, че в гърдите ми 100 юнака надуват гайди и тресат хора, искам да крещя, искам никой и всички да ме чуят... Не, всъщност искам той да ме чуе. И да стане чудо и да ми каже това, което искам да чуя. Ама прекалих с розовите понита тука. С малко повече дишане и това ще ми мине. Кратка съм най-вече, защото съм прекалено развълнувана, за да пиша фермани за очите, усмивката или гласа му. Той си е прекрасен. Дори със всичките онези малки недостатъчета, за които в момента не се сещам. А аз имам нужда от кофа с лед.

Благодаря?

Благодаря на живота, за това, че ме направи изрод. Благодаря на това, че съм такъв урод, защото сигурно не бих могла да се харесвам. Благодаря, че съм различна, защото ако бях еднаква, щях да се направя различна, като си пръсна мозъка. Благодаря на Господа Бога, за това, че вярвам в него само в нужда и по празници. Благодаря на късмета си, че ми позволява да не разчитам на божества и други диктатури. Благодаря на приятелите си, за това, че са малко и не се сещат за мен. Благодаря на родителите си, защото ако не бяха те сигурно щях да съм щастлива. Благодаря на оня дето би трябвало да се зове мой баща, че не е до мен, за да ми досажда допълнително със собствените си неосъществени мечти. Благодаря на училището си, че винаги можех да го пропусна. Благодаря на миналото си, защото... Е минало. Благодаря на настоящето, защото се превръща във минало със всеки мой дъх. Благодаря на бъдещето, защото ще ми остави хубави спомени. Благодаря на смъртта, че все още не ме плаши с близостта и неотменността си. И най-вече искам да благодаря на себе си, защото се мразя, защото се обичам, защото примирам от кеф, когато успея да кажа нещо умно, защото се мисля за герой на света и мижитурка на вселената, защото съм мързелива, егоистична използвачка, която лъже много, пие много, пуши много, харчи много, яде рядко и все пак по много, почти не спи, чака винаги последния момент, а после хленчи, че времето й не стига, игнорира хората, чете все по-малко и все глупости, няма да стане режисьор, няма да стане и актриса или писателка, няма нищо да стане, а на всичкото отгоре пее фалшиво, не може да прави шпагат, често плаче, усмихва се глупаво, не може да общува и не казва това, което иска от основателен страх, че никой няма да й угоди. Благодаря живот, защото всичко това ме кара да се чувствам прекрасно

IN FLAMES WE TRUST!!!

За който не знае... Бях на този концерт. Беше толкова TRVE, че се почувствах като върл фен на групата още от албума преди Андерс. Чувствах се TRVE. Толкова адреналин ми се събра за няколко часа... Та още от тръгването... Не даже преди него. Имах отвратителна седмица, но тя сега не е от значение. Всичко ми се отплати двойно. Деня преди това ме направиха на луда калинка и тичах като полудяла. Свърши слава на бога. На 29-ти сутринта се вдигнах с недоспалостта си и 4те си чаши бяло вино от предната вечер и се тръшнах на гарата. Не че чаках - даже едва го хванах. Щях да го изпусна, при положение, че станах в 08:15, мислейки си, че е 09:15, и си изпускам влака след половин час, и все пак успях да закъснея. Уж си смених времето, пустиняшка му работа. Във влака имаше някакъв лигльо, който поради силния шум, който влака издаваше на завои, точно под нашите седалки пищеше на средно 2 минути: "Оле как се стреснах! Оле, ама това е много гадно беее! Оле, дей да се преместим!" Дали се премести? Не, разбира се. Опитах се да спя, да чета, да си играя на телефона - нцъ, не ме свърташе. Нямах търпение да срещна типовете от пловдив. Качиха се, звъннаха ми, тръгнах да ги търся и вместо мощните прегръдки, които им бях предвидила, им помахах тъпо, както винаги когато видя много познати и се стъписам. Тъй де, седнах си, погледахме се първите няколко секунди тъпо, но след това нещата си дойдоха на мястото. Лафихме си, обогатявахме се един друг, пихме кафенце и рупахме шоколад (аз на аванта, че който бърза, накрая и без вода остава). Във вагона се слушаше яко музика, и съседите по диагонал ни пуснаха Come Clarity. Бе ти TRVEноцити с In Flames ли ще плашиш бе?! xD Докато обикалях из влака забелязах доста от нашите - фенове пътуващи за заветния концерт. Слязохме във София и ни посрещнаха Гергетата (не са някакъв вид клетки, просто са много). Щрапахме през София с автобус и Oh!Jesus! - стигнахме залата и почти веднага видяхме Бьорн. Бьорн човек! Видях му сънената мутра на около метър от мен! Жалко, че трябваше да иде да си направи sound check-a и не остана за автографи. Следващите няколко часа "Бьорн, човече!" взе да става като сектантски поздрав. Заехме местата на челната линия, въпреки че за момента имаше само около 50-60 човека (може и да греша приблизителната бройка, но бяхме малко). Дъжд валя, вятър духа, прави бяхме, но адреналина и щастието ми заличаваха повечето неудобства за отрицателно време. Such a fangirl. Последния час се съблякохме по фанелки, за да сме готови да влетим в залата като хищни птици. Бог да го поживи Ники, че ни пазеше нещата, трябва да се сетя да го черпя следващия път като го видя. Ник беше буквално Първия, който прекрачи прага на зала "Деница" и се залепи за предната ограда, където си и остана цялата вечер. Сектантска работа. Аз направих същото. Подредени вече по ред и номер ни остана да доизчакаме шоуто да започне. Организацията беше добра, влизаха си спокойно и бързо, имаше достатъчно тоалетни и вода за първите няколко редици. И омг, без лайнари нямаше как да мине. Имаше някакви пияни псевдота, които се блъскаха, крещяха и оливаха с бира горките хора покрай тях. Демек Веси. Преместихме я до мен и така Ник остана при любвеобилната свиня. Не че като излязоха In Flames на сцената се сети, че оня съществува де. Онзи го изби на педерастия даже и започна да целува някакъв зад себе си. Чил и брат й се бяха застопорили отдясно на мен, а едното Герге зад мен и Веси. Бяхме обградени. xD Подгряващата българска груба заби доста прилично - с много енегрия и готини парчета. Ама към края на сценичното им време усещах, че вече не ме интересуват, ами да си ходят по-скоро, че да видя Андерс (когото отвън чухме да наричат Андрес... неграмотници). И последва пауза. Въздухът беше наелектризиран, аз лично щях да откача. След едно от скандиранияа "In Flames! In Flames! In Flames!" попитаха един защо не вика с другите, или нещо такова, а онзи си отвори устата и изсипа: "Аз за педераси не викам"... Т'ва на концерт на In Flames... Поне парите да му се бяха свидили, че да не му слушам селяндурските изказвания. Retard. Добре, че Ник е толерантен ебаси, че онзи му беше точно зад него. xD Започна. О. М. Ф. Г. Бях точно пред колоната. Pure metal. Първите една две песни не ги чувах много ясно сякаш, но после всичко се оправи. К'во ти пука? In Flames. Сетлист:01. Pinball Map 
02. Leeches 
03. Delight and Angers 
04. Episode 666 
05. Drifter 
06. Colony 
07. The Hive 
08. Cloud Connected 
09. Alias 
10. Move Through Me 
11. Only for the Weak 
12. Disconnected 
13. Come Clarity 
14. The Quiet Place 
15. The Mirror's Truth 
16. Trigger 
17. Take This Life 
18. My Sweet Shadow 
19. Outro

Според мен песните бяха подбрани добре - нещо ново, нещо малко по-старо, нещо хард, нещо по-мелодично, можеше и да има още 30-40 парчета специален поздрав за мен, но това е отделен върпос. xD 
Мачкаха ме, ръгаха ме, забиваха си брадите в главата ми - нцъ, не ми пукаше. Мачках ги в ответ, че да се махнат и продължавах да си гледам кефа. Оле Бьорн... Оле Андерс на живо колко по-як ееее.... Не можех да си го представя по-хубав! xD Имаше двама гърци, на които помогнахме да стигнат залата и се опитаха да накарат мен и Веси да си дадем мястото най-отпред за някакви си перца. 1ви ред на In Flames и 4 часа на студа и дъжда не струват и 3000 от прецата ти, bitch! Съответно тия двамата се опитаха да ни издерат гърбовете, но ние не се дадохме, с цената на сините си от притискане към оградата ръце. Въпреки всичко единият от тях се намъкна и ни пресова. Поне ни даде по едно перце... Пяхме, скачахме, въртяхме глави, дори когато нямахме намерение да го правим, ама тя тълпата не пита - скача. xD Андерс беше страхотен - знаеше как да се шегува, как да запали тълпата, изобщо - да ти направи кефа. Само дето ние малко се осрахме. Когато благодари на гърците, които бяха даошли за концерта (които всъщност бяха и от jesterhead.com) се понесе мощно "УУУ" от устите на стадо хлапаци. Андерс с причина се издразни и каза: " Hey, they came to you fucking country to watch the concert". Намля ни, ама казах - без простаци не може. В един момент Андерс помоли някой да му донесе някаква българска бира. Странното е, че някой успя да го направи и получи фанелка като подарък. Това, че бираа беше Tuborg и Friden я даде на русия великан, който по едно време разнася Никлас из публиката, да я изпие, което той направи на един дъх, е отделен въпрос. Изкрещях си дробовете от кеф на любимата си песен - My sweet shadow и съответно един от стафа ми даде 3 перца в ръчичките. Нях нях нях. xD След края на концерта (за съжаление нямаше бис) се метнах да си купя фанелка на групата. Най-яката фанелка евър. Сериозно. Моя си е, по-яка няма. Излязохме отзад да чакаме за автограф, ама душките си останаха на афтър парти и аз въпреки, че издържах един час, благодарение на адреналина, по едно време започнах да се разпадам - кръст, гърло, глава, колена, очи - бе квото се сетите. Не дочаках и се прибрах да спя в квартирата на вуйчо си, където го чакаше гаджето му. После се разбра, че Гергетата са изчакали автографи и дори са взели за сектанта Ник. Бяхме уморени, но и свърх доволни. Следващите два дни в София минаха с няколко големи лайнарии, ама няма значение. Важното е, че гласът ми отново не падна и този път не се разболях. И станах още по-върл фен на групата. Искам пак. Веднага. Почвам да събирам пари за частен концерт. 
Две седмици и половина по-късно, но спомена си е също толкова ярък. И сигурно пропуснах половината за разказване. Най-великия концерт евър. 

Никога

- Хей, знаеш ли...? Обичам те. - тя си пое дълбоко дъх и премигна уплашено, сякаш бе паднала бомба. Хвана ръката му в своята и започна да я гали. Бялата й кожа бе събрала всичкия си и без това малко цвят в нежните й страни разпънати във предана, неудобна усмивка.- Всеки ден когато те виждам ми иде да се смея и да плача едновременно - продължи да гожори тя - Хубаво ми е, защото виждам усмивката ти, приятелските ти очи, чувам гласа, който ти смяташ за глупав, а аз за най - сладката песен в живота ми. - Тя зарови лице в дланта му - А ми се плаче защото си толкова далеч от мен. Не искаш да ме притесняваш? Държа да ме притесниш... - Тя се засмя през сълзи - Ето виждаш ли? Когато си мисля за теб ме облива едно много мило и топло чувство... Сякаш съм обичана, въпреки, че знам, че не е така. Понякога нощем в тъмното, дори спяща знаех, че си до мен - сърцето ми те носеше при мен, без да знаеш. Беше толкова глупаво от моя страна. Сигурно обичаше друга и се опитваше да го скриеш, но от това не ми олекна да знаеш! - размаха тя заканително пръст, но бързо си върна усмивката - Помня рожденния ти ден, когато тя ми каза, че те обича. Искаше ми се просто да се разтворя във въздуха - та тя бе повече от мен. Успях да се усмихна дори, всъщност исках да се стопя от плач, а не можех да си го позволя. Беше сякаш цялото ми лице е пълно със сълзи, но е разтеглено по - гротескен начин. Очите ми угаснаха. Много дни това ме притесняваше, но отдавна знаех, че просто исках да си щастлив, а аз да те подкрепям. Винаги. Ти отново нищо не каза, но как ли би могъл, след като не знаеше. Разказвала ли съм ти за приятелските ръце? Исках да имаш моята до себе си, винаги готова да те защити, но вместо това, ти защитаваше мен... - очите й отново се напълниха със сълзи - Не трябваше да ти позвлоя да се грижиш за мен. Трябваше ти да си по - малкия ми брат, а не обратното. - въздъхна тя - Дори да те прегърна, докато не започне да ме боли, пак няма да сме едно... Не аз съм предназначена за теб... Задушавам се от безпомощност. Искам да ти дам всичко от себе си - мислите си, сълзите си, дрехите си, кожата си, дъха си, сърцето си, миналото си, бъдещето си, живота си, но ти заслужаваш много повече от мен. Нищо не е достатъчно... Искам повече... Повече за теб! Много повече! Искам само да се сгуша в теб и да умра... Да легна в този момент до теб и да заспя завинаги... - Тя се изправи рязко и погледна през прозореца. Затвори очи и постоя така малко. - Моля те господи, позволи ми един ден да бъда до него...
Без да продума повече тя сложи перлената си обеца в ръката му, затвори ковчега и излезе. 

Поредната

Той стоеше до леглото си и бавно галеше лъка с ръката си. Въздъхна тихичко. Беше малко след полунощ, а на него не му се спеше. Искаше да премисли всичко отново. Всяка крачка, всеки дъх... Грабна цигулката и изпусна кратък стон с нея, изразявайки едва сдържаната си енергия. Пробва още няколко такива, но не устоя и започна да свири живо и бързо. И ето пак. Виждаше как тичат из уличките... Аромата й едва не го парализираше... Беше вдигнала полите на скъпата си рокля и тичаше пред него. Косата й беше като слънце. Можеше ли да не я следва? Току спираха, току тръгваха отново и тя се смееше. Чувстваше се като хлапак. Следваше тази жена без да се замисля. И нямаше нищо против. Започнаха да прескачат и по-малките каналчета, за другите едва дочакваха някой любезен лодкар да им помогне да минат.
Бързо! Ще ни догони скуката - смееше се тя. И той бързаше. Щеше да си счупи краката. Да бе, направо... В началото ги гонеха, после май им омръзна, или си намериха друго занимание. Бързо си загубиха обувките. Беше по-лесно без тях. Босите й крака бяха невероятно изящни. Не, няма да си спомня това сега, не му беше полезно. Изведнъж беше започнал да свири по бавно. Тя някак си успя да го изкара извън града. Странно, че можеше да го омае до толкова. Събори го на земята и седна на чатала му. Колко глупаво. Сега лежеше в леглото му и застрашаваше свободата му. Беше добър заместител на... Но просто не струваше повече от парфюма й. А той беше само ненужна притурка към оригиналната й красота. Огледа се. Нищо. Нито голото му тяло, нито момичето в постелята му, нито лунната светлина проникваща през завесите на прозорците, нито старото му писалище, или пианото в другия ъгъл, скъпите платове стелещи се по пода или картините по стените изобразяващи бедни красавици, или богати лелки, играта на пламъчетата по стените, или пък градината загатваща съществуването си като леко сияеше в тъмното, подчертавайки големия черен фонтан и безбройните теменуги налазили около него, нищо не можеше, дори не си струваше да се сравни с нея. 
Раздразнен отново огледа девойчето увито в чаршафите му. Със всяка изминала секунда ставаше все по-грозна и посредствена. Косата й вече не беше като слънце, а като кална изсъхнала трева. Устните й наподобяваха жабешка паст, а очите бяха оцъклени грозновато. Вдигна я леко на ръце без да влага особени чувства и я понесе към прозореца. Добре че беше отворен. Изнесе я отвън и я пусна така сякаш изхвърля боклука. Дори не се събуди, за да разбере какво става. Туп. Сега всичко беше в ръцете на иконома и слугите. Обърна се и огледа будоара си. Точно така, нищо не можеше да се сравни с предната.

Гадателката

И аз и ти вървим едничък път.
Да бъдем вечни, съдба в някой кът 
скрита,
неоткрита.
За мене изгрев, за тебе ден,
туй песен е без рефрен,
отречена и омерзена
от дребната дилема.
Човек ли съм, или насън
е моята надежда?
Човешка мъка ме довежда
до празните копнежи
и пак никой не ще забележи,
че луната смее се отвън.
Какво съм аз, какво си ти?
Омръзна ли ми от мечти?
Като тънка прежда
около мен живота се върти -

през него все едно мъртвец лети.
Носи радост!
Не на мен!
На твойта младост!
Чуден си, но тъй студен.
При мен ще идваш все смутен,
от радости обременен,
тъй както си роден,
но никога от мен пленен.
Че мойта красота е мнима,
блудна, като в пантомима,
като в душевна зима,
илюзия неотразима.

Обича ме, не ме обича...

Нижат се минути от очите ми. Глух стон пъпли по стената и ме дебне, за да срещне в мен монохромното пъстро пано на илюзиите. Този път няма да ти дам ключа, за да ми отвориш.Хартиени дървеници ядат душата ми. Черешовата ми душа с цвят на обич...Ам да слушам как мислите ти барабанят по лицето ти. Безбройните лъжи са добър повод за прошка, а за любовта се заплаща със небе. Дребни древни късчета от моето Аз те изграждат, за да мога да те обичам. Когато няма кой да те прегърне се научаваш да прегръщаш самотата. Трябва ти някой, който знае. Ти това знаеше ли го? И ако мога да затворя очите си завинаги ще виждам далеч по-ясно. Лежа на легло от облаци напухени от въздишки. Няма щастливи краища, но няма и нещастни начала. Победата е поредния минувач на булеварда на магазинчетата с надежда втора ръка. А слънцето идва да каже, че излиза в неопределено дълъг отпуск. Нищо няма смисъл - не виждаш ли?! Сега просто тихо се върни.

Бееее бла бла

С риск да повторя вече казаното, ще коментирам две статии. Едната е в Укипедия, а другата е от блога на Григор Гачев. Видях ги благодарение на Кака Сийка. След като се прочетат, няма как да не остане някакво чувство на отвращение. Към себе си, по - големите егоисти и към другите, но най-общо към човешкия род. Човекът е стадно животно и съвестта му се влияе от отношението на другите, към делата, които ще извърши. Подчертавам - ще извърши. Той се влияе от примера на другите. Ако човек вижда, че нещата, които прави са правени преди него се успокоява с това, че и той е човек, като друите. Но ако става въпрос, да действа сам, изграждайки нова пътека, става колеблив, или дори не се замисля, дали да осъществи идеите си. Овцата винаги може да обвини другата овца, че не я е спряла, или че не й е казала на време, че това, което върши е грешно. Дали да натисна бутона? "Натисни го, аз съм го правил, свиква се" И се започва поредицата от електрошокове. Докато не се стигне "От къде да знам, че ще пукне?!". И се свиква с това.
Да привикнеш към нещо си е достатъчно опасно, дори да става въпрос, за обикновен десерт след всяко ядене. Мързеливото наслагване на ума в един единствен улей, непроменлив и не разкланящ се до без край, сякаш мисълта обикаля оста на сфера, води до тъпчене на едно място, да го речем затъпяване. За това си мисля, че е чудесно човек да се променя. Да е различен. Да открива много свои лица, и всичките да са си негови. При всеки човек го има - родителят, приятелят, съпругът, врагът. Освен това, трябва да търсим, да откриваме - музика, истории, изкуство, гледни точки, да творим и да модерираме вече сътвореното. А не просто да седим и да блеем, че убиваме (дори мозъчни клетки), защото така трябва, защото така са ни казали.
Нека вземем актьора от експеримента на Милграм. За каква психо-физика си говорим, щом е успял да заблуди хората, че наистина предава Богу дух? Как се е домогнал до това кътче от душата си, че да стигне до препотяване, гърч и почти инфаркт? Е няма да е само с "Той ми каза". Човекът е мислил, ровел се е в себе си, разбивал е клетката на разума си. Забравил е общоудобната логика. И е стигнал до там, че да вярва на себе си. Да си повярва, че наистина е зле, и че не издържа повече. А знаете ли кое е най-плашещото? Че може и да не успее да се върне от света на агонията, който сам си е създал. Няколко пъти ми разказаха една история: Един млад актьор, почти гениален, участвал във пълнометражен филм. Ролята му била на умопобъркан. Справил се блестящо. Побъркал се. Още ходи из Стара Загора и пука балоните на децата с цигарата си. Това, което човек открие в себе си, може доста да го уплаши.
Свободата може би наистина е липсата на нужди и желания (помня, че го бях измислила в час по филлософия, а после ми казаха, че друг го е измислил преди мен), но все пак си мисля, че не е само това. Изборът и мисленето са голям плюс, като за начало. Но все пак, има я онази част - свободата на съня, на мечтата... В нея дори и най-големия скапаняк става космонавт, културист, балерина дори, ако му се иска, въпреки че е 30 кг/годишен с мазната си коса и аурата на загубеняк. И все пак свободата се постига, не е по даденост. Всички се раждаме зависими от по-развититте организми. Това да се откъснем от тях си е наш избор, но понякога... It takes two to tango. :]

Не, моя блог е, споко xD

Реших освен със смяна на музиката, да се заема и със смяна на вида. Не е кой знае какво за сега, но си ми харесва, и докато не измисля друго нямате избор. И баннер не си харесах да си направя, така че ако имате някакви идеи (без връщане на стария вид) за изгледа на блога, може да ги споделите.

За Свети Идиотин

Кълна се, тази година успях да се сетя за днешния ден едва преди 3-4 дни. И днес тепърва се сетих отново. Не за друго, ами големите лозунги с "I LOVE YOU - дай ми хиляда лева" са като проклет влак - не можеш да не видиш, че идва! Дори баба ми ме събуди, за да ми връчи ново портмоне - сещайте се каква форма. А вътре? Мартеница, човек. Мартеница! Инфантилен розов бонбон-брошка, с надпис "I love you". What a shitty day. Каква мартеница през февруари бе?!
Като бях на около 15 и преди това, това беше денят на голямата депресия. Ама никой не ме обича, никой не ми обръща внимание, нямам валентинка... Имам, ама е от жена... А сега като гледам и ми се драйфа. Девойките още от 13ти са си сложили полите-колани, достатъчно къси, за да им видиш бъбреците, но не и сливиците и деколтетата тип "Може и да нямам гърди, ама ги показвам!", оляли са се с парфюм, били са на фризьор, козметик, маникюрист, жиголо, пластичен хирург, зидаро-мазач и да не забравяме - публичен дом, и вече се чувстват готови "да покоряват мъжки сърца". Желая да се обърна към тях, с няколко наставителни думи.
Ти луда ли си МА?! Ти нещастно подобие на жена, накичен с паунови пера петел, урод с ултравиолетово червило и отровно зелени ботуши! Кой те излъга, че не приличаш на завесите на селски театър? Кой ти каза, че топираната ти коса не прилича на семейно гнездо на 3 ята щъркели? Взимай си псевдо задника и ми остави деня! Чуваш ли какво ти казвам? Няма да ми скапеш деня със всичките ти летящи прасета и розови лайна. Препоръчвам ти да си излезеш от костюма от гримове, лак за коса и "дрешки" и най-сетне да свалиш онези 5 килограма, които никога не си успявала! И си отвори очите добре, за да прочетеш (ако можеш), че СВЕТИ ПЕДАЛИН НЕ Е НИКАКЪВ ПРАЗНИК! Просто някой е намерил начин как да точи пари от теб, безмозъчна бухто, но не толкова от теб, колкото от онова магаре дето ти се е вързало на акъла. Което съжалявам, защото е сляпо, глухо, тъпо, а и от днес нататък бедно, благодарение на плюшената панда, която стърчи над теб с около метър и половина, защото в моите очи ти си само 50 сантиметра генетичен материал за разплод на другите като теб.
В крайна сметка, ако ви се празнува чак толкова, макар че отдавна съм се убедила, за на нас не ни трябват поводи да се напием, празнувайте Трифон Зарезан. И не чакайте някакъв си ден за пазаруване, за да кажете на човека, до вас, че е специален за вас. Покажете му, нека знае и е сигурен, че го обичате. Не е толкова трудно вервайте ми.
За днес ви стига толкова. Обичайте виното и нека виното ви обича.

Тих ужас

Приемен изпит	Дати на приемните изпити
	І-ва сесия	ІІ-ра сесия	ІІІ-та сесия	ІV-та сесия
Български език	25 април	20 юни	22 юли	17 август
История на България	26 април	21 юни	23 юли	18 август

Това са датите на изпитите във Бургаски свободен университет, за специалност право.
Ами , започна се... Най-вероятно ще пробвам 1-ва и 3-та сесия, да се надяваме да не стигам до 4та. Тест по български - ок... Тема по история - не знам как ще го взимам този изпит. До сега не съм имала много нервни сривове, но никога не е късно. Не ми се искам да става април. Сега ми е добре. Тааа, да, не съм изоставила и плановете си за режисура. Само са отложени. Ще си удържа на моята.
За сега толкова, друго нямам за казване. А, ииии... НА ВИ ПОСТА ДОСАДНИЦИ! XD

Смъртта на едно съзнание

Как да опиша мъката, която е в мен? Как да ви обясня, че не искам днес да идва... Толкова хора ми липсват... Толкова неща, които преживях, толкова отдавна, че са като усещането, че преди да си легнеш си ял нещо и на сутринта, сякаш котка ти е пикала в устата? Било ти е вкусно, но сега ти остава да... Искам всичко да се върне... Когато си припомням... Чувствам се разбита. На хиляди парченца отишли си завинаги в спомените. Единственото, което виждам сега е как на някой друг се сбъдват мечтите, които ми бяха забранени... А бяха в ръцете ми... Превърнах се в организъм. Без право на дихание. Мислех си, че имам сили да се опълча, но се оказа, че имам сили да се правя, че нищо не е станало. Искам пак да съм на 15... Завинаги. От мен си отива всичко. Въображение, мое мислене, себелюбие... Спасение намирам в кратката памет и отрицанието. Колко много искам?! Колко?! КОЛКО!?!? Омръзна ми проклетото благоразумие... Обещах си да не изпадам в отчаяние и самосъжаление, но залеза не пита... Отиват си хората... Таня... Станислава... Деси... Деница... Ивета... Галя... Катя... Стефан-Евгени... А помните ли Радо, Иво, Пешо, Динко, Йори? Ще си ида и аз... Няма да видя Фори, Валери няма да ми показва загрявка, няма да помагам на Теди. Милата Женя... Ами мъниците? Ники, Маги, Мори, Ели, Гери, Таня, Стефко, Мирена... Как да живея без единствената радост в дните... Не, в годините ми... Нямам сила да не мисля за това всеки божи ден... Как ще минават дните ми ми в папки и учебници, без Студия? Едва понасям това, че много от нас вече ги няма - учат, работят... "Благодаря! Благодаря. Благодаря!!! Благодаря... " Без упражнения, пиеса... Без обич... Без семейство... Пода, по който лежах... Стените, в които се блъсках, тавана, който зяпах безцелно, столовете, които съм изредила... Канапенцето в коридора... Не мога да не плача... Всичката споделена любов на земята не може да замени святата, милата ми студия... Моя живот. Не искам никога да стана адвокат... По-добре просто да се изпаря във въздуха... Давам всеки дъх от тук нататък, да не ми се отнеме това... Искам да бъда актриса, да се занимавам с единственото нещо, което поражда енергия и желание за работа у мен... Мразя бумагите, с които ще се занимавам като стана юрист... Мразя рутината... Никой не може да ме убеди, че така ще ми е добре... Не искам пари, не го ли разбрахте? Искам свобода. Хората щели да ме гледат като отрепка... Така си е цял живот, без значение дали съм имала или нямала пари... Гнусни, гадни, шибани, отвратителни пари! Не ми пука за семейна обстановка, болни баби или майки, които манипулират с това, че нищо не се знае и може скоро да умрат. Аз ли да умра за тяхно добро? Защо си мислят, че знаят как ще съм щастлива? Защо не мога да направя нищо? Нека се смеят, нека си мислят, че съм идиот и нищо не разбирам за великия им "живот"... Просто плюя на сметките им... Плюя на любовта им... И знаете ли какво? След няколко месеца ще се явя на изпитите в софийски и бургаски, за да ме приемат право... Кого по-напред да мразя?

Чужди

Мечтите ми са чужди -
Сковават моето сърце.
Живота давам си го дважди,
Да ми ги дадеш в ръце.

И сама на себе си съм чужда.
Вървя по чужд и тъмен път
И чужда ми е всяка нужда,
Чужд ми стана и сънят.

Чужди са ми думите твои,
Чужда пред теб сега стоя,
Чужди са ми чувствата свои,
Чужда ми е цялата земя.

Абсурдно пътуване

Препускат коловозите,
А влакът стои.
Виждам прозорците
рисуват мечти.

Туп-туп... Туп-туп... Сърцетуп-туп.
Релсите - те са
Вени, що събират накуп
чудна пиеса.