Ако някога ме питат дали пиша поезия бих отрекла. Това е съвсем друг жанр, който всеки след Буковски напада като зряло грозде. Аз го наричам проезия, други - претенция, трети - поетическо безсилие, някой може и да го харесва. Макар да е по-модерно да се наричат такива словоизлияния боклук. И всички сме прави. Но и много от тези, които се придържат към чистото писане, изследвайки всички правила и норми на последните хилядолетия са просто скучни, глупави дори. Защото много голяма част от хората пропускат същността на поезията - възможността за телепатично предаване на абстрактни преживявания. Така че всичко написано някога е ужасно, до момента, в който някой не открие отпечатъка на нещо преживяно в думите на неумелия поет.
"Но какво се случва с добрият вкус?" Доста лицемерно понятие. Винаги моят вкус е добрият. Намерете си приятели с подобен на вашия и няма да се занимавате с дилеми от типа "Как да кажа на колежката си, че си пада по сантиментални не добре изпълнени лайна". Все някой казва същото и за вашия любим филм. Това ми напомня на поговорката "Покажете ми една красива жена и аз ще ви намеря някой на когото му е писнало да я чука".
Естествено провокирана съм от статията "Как да бъдеш бг поет", която обикаля мрежата напоследък и се присмива на клишето, в което една група софийски другари са се превърнали, просто щото правят каквото ги кефи, без особена промяна, твърде дълго. Да, проблемът е, че се промотират достатъчно, че да станат лицето на литературният авангард, но слава, има я Мария Донева например. Освен това някои от приятелите ми пишат страхотно, без да са част от махалата на българската литература, в частност поезията. Някои от приятелите ми даже ги издават.
Но основно започнах да пиша от желание да разсъждавам над тази форма заляла света, удобна с липсата си на правила. Това прави идеята за поезията достъпна, употребима, ящна. Приближава я до света на рекламата, в който таглайновете са новите романи, които да обсъдиш над чаша чай (био-сокче). Задоволява потребността от веднагическо изливане на моментното състояние, без да му мислиш за ямбовете, ще им се не видят и ударенията. А и се чете бързо, няма нужда от редакции - нали е родено от момента, колкото по-несвързано е, толкова повече място за отворена интерпретация има, което е добре - дори стиха да не е кой знае какво, четящия увлечен от "криеницата" сам ще намери някой смисъл и ще довърши творбата, така че да му хареса. Ако не успее - ми не бил чувствителен.
Но не всичко е толкова негативно - колкото повече идиоти като нас пишат, толкова по-близо сме до момента, в който ще се появи някой, който умее да го прави добре. Защото и в римуваната поезия, и в прозата има светлинни години дължина изписан текст, с който можем да си обършем задника. А тоя стил тепърва се засилва, ей! Или както се опитах да кажа в началото - няма значение формата, важно е да въздейства. ИЛИ! Както казваше един учител: "Няма лош театър, има само скучен." Което може да се каже за абсолютно всичко останало, та те ви - житейска философия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)