подула съм се
отвътре
от всичко,
което ми казваш.
сърцето ми е като площад,
пълен с хора.
всеки един от тях
прилича на теб.
искам да съм пабло неруда.
сряда, 17 декември 2014 г.
неделя, 14 декември 2014 г.
сряда, 10 декември 2014 г.
[Kim Ki Duk on his film 'Moebius'] We are not free from physical desire for our entire life. And because of it, we either self-torture, maltreat or become maltreated. And in the middle of all this lies our genitals. The question 'what is a genital? is the initiating point of this film. The film is personal to me in a way. For instance, in the film the character experiences orgasm by rubbing a rough stone against his skin. During my military service I had severe athlete's foot, and had rubbed the skin with a stone until it bled. It was painful, but at the same time Infelt a strange pleasure from it and, just like in the film, I felt an awful pain after it. I realized that our entire body is a sexual organ...I consider 'Moebius' as a penis journey.
Това ме накара да се замисля над азиатските перверзии, с които са известни през последните петдесетина години (нямам информация за по-назад). Както и за вица:
Китаеца не спи с жена си, ама ако види октопод да я изнасилва, ще си бие една чекия.
Това неистово желание за откриване и изпъкване на сексуалността най-често се обяснява с културата им - чувството за чест, дълг и приличие започва да ги напуска едва напоследък и те преживяват сексуален бум, но понеже е нещо ново за тях те не успяват да се справят. А на мен ми се струва тъкмо обратното. Нищо не се е променило. Цялата идея за достойнство и сила, да носиш бремето си сам, да не натоварваш другите, превръща човека в затворена система на тъга и угризения за тъгата. Така те се превръщат в едни самотни фигури, които искат и търсят освобождение от мъките си и самотата, но сами се възпират. Мълчанието и неизговарянето на вътрешния свят ги превръща в масови самоубийци.
Логично е цялото това себеподтискане да избие във възможно най-ярките прояви на сексуалност, които може да достави едно технологично напреднало общество. Защо сега, не е особено труден въпрос. 60те години в световен мащаб са годините на сексуалната революция, но докато за нас тя отдавна е приключила, те все още я смилат.
Това, което ми е най-интересно в цялата работа обаче е съпоставката с европейския Ренесанс. По негово време също цари повсеместен разврат ("Декамерон" поне са чели всички), но също така и културна, научна и социална революция. Всъщност положението е било толкова страшно, че последвалите няколко века на целомъдрие, реално са отпор на жените, които са излизали на вечерни събирания по долни дрехи и са се заливали с вода, за да може платът да очертава тялото им. И бааам, кралица Виктория се появява, всички се обличат и цъкат с език. А 20ти век си мисли, че то така си е било винаги.
Естествено азиатците не са подбрали от това, заради бавната комуникация по онова време. Но сега им е дошъл реда. И едновременно с лолитките, опитващи се да изглеждат като деца, порното с хлебарки и мангата, при тях се случва икономически и технически бум. Да не говорим какви филми правят. Сексуалната енергия е творческа, а те имат насъбрана в огромни количества. Страх да те хване от това, че евентуално Северна Корея може да се включи и да ни смае още повече.
Това ме накара да се замисля над азиатските перверзии, с които са известни през последните петдесетина години (нямам информация за по-назад). Както и за вица:
Китаеца не спи с жена си, ама ако види октопод да я изнасилва, ще си бие една чекия.
Това неистово желание за откриване и изпъкване на сексуалността най-често се обяснява с културата им - чувството за чест, дълг и приличие започва да ги напуска едва напоследък и те преживяват сексуален бум, но понеже е нещо ново за тях те не успяват да се справят. А на мен ми се струва тъкмо обратното. Нищо не се е променило. Цялата идея за достойнство и сила, да носиш бремето си сам, да не натоварваш другите, превръща човека в затворена система на тъга и угризения за тъгата. Така те се превръщат в едни самотни фигури, които искат и търсят освобождение от мъките си и самотата, но сами се възпират. Мълчанието и неизговарянето на вътрешния свят ги превръща в масови самоубийци.
Логично е цялото това себеподтискане да избие във възможно най-ярките прояви на сексуалност, които може да достави едно технологично напреднало общество. Защо сега, не е особено труден въпрос. 60те години в световен мащаб са годините на сексуалната революция, но докато за нас тя отдавна е приключила, те все още я смилат.
Това, което ми е най-интересно в цялата работа обаче е съпоставката с европейския Ренесанс. По негово време също цари повсеместен разврат ("Декамерон" поне са чели всички), но също така и културна, научна и социална революция. Всъщност положението е било толкова страшно, че последвалите няколко века на целомъдрие, реално са отпор на жените, които са излизали на вечерни събирания по долни дрехи и са се заливали с вода, за да може платът да очертава тялото им. И бааам, кралица Виктория се появява, всички се обличат и цъкат с език. А 20ти век си мисли, че то така си е било винаги.
Естествено азиатците не са подбрали от това, заради бавната комуникация по онова време. Но сега им е дошъл реда. И едновременно с лолитките, опитващи се да изглеждат като деца, порното с хлебарки и мангата, при тях се случва икономически и технически бум. Да не говорим какви филми правят. Сексуалната енергия е творческа, а те имат насъбрана в огромни количества. Страх да те хване от това, че евентуално Северна Корея може да се включи и да ни смае още повече.
понеделник, 1 декември 2014 г.
Напоследък си мисля над отношението към хора, които според мен се държат неадекватно и детински.
Много е сладурско да влизаш в положението на хората и да им прощаваш всяка свинщина, която ти изсипят. И какво се оказва? Ти нали си много готин и великодушен, а бедния пезан не може да ти стъпи на малкия пръст интелектуално и принципно и следователно заслужава съжаление и аванси. Вместо да разбере, че поведението му е неадекватно, той разбира, че може да минава между капките.
От друга страна горното отношение също подхлъзва към арогантност. Отново трябва да се смяташ за голяма работа, за да приемеш, че ти си този, който обучава хората в живота. Но е обвързано и с личния пример. За да можеш да поддържаш тази система на непримиримост с чуждите недостатъци, сам трябва да поддържаш висока летва в действията си.
Разликата е да имаш характера да поддържаш втората философия. И същевременно да не губиш състраданието си към тези, които животът подмята. Въпросът е как да прецениш, дали някой лош характер не е имал лош ден? Интуиция, както винаги.
Много е сладурско да влизаш в положението на хората и да им прощаваш всяка свинщина, която ти изсипят. И какво се оказва? Ти нали си много готин и великодушен, а бедния пезан не може да ти стъпи на малкия пръст интелектуално и принципно и следователно заслужава съжаление и аванси. Вместо да разбере, че поведението му е неадекватно, той разбира, че може да минава между капките.
От друга страна горното отношение също подхлъзва към арогантност. Отново трябва да се смяташ за голяма работа, за да приемеш, че ти си този, който обучава хората в живота. Но е обвързано и с личния пример. За да можеш да поддържаш тази система на непримиримост с чуждите недостатъци, сам трябва да поддържаш висока летва в действията си.
Разликата е да имаш характера да поддържаш втората философия. И същевременно да не губиш състраданието си към тези, които животът подмята. Въпросът е как да прецениш, дали някой лош характер не е имал лош ден? Интуиция, както винаги.
Абонамент за:
Публикации (Atom)