Гадателката

И аз и ти вървим едничък път.
Да бъдем вечни, съдба в някой кът 
скрита,
неоткрита.
За мене изгрев, за тебе ден,
туй песен е без рефрен,
отречена и омерзена
от дребната дилема.
Човек ли съм, или насън
е моята надежда?
Човешка мъка ме довежда
до празните копнежи
и пак никой не ще забележи,
че луната смее се отвън.
Какво съм аз, какво си ти?
Омръзна ли ми от мечти?
Като тънка прежда
около мен живота се върти -

през него все едно мъртвец лети.
Носи радост!
Не на мен!
На твойта младост!
Чуден си, но тъй студен.
При мен ще идваш все смутен,
от радости обременен,
тъй както си роден,
но никога от мен пленен.
Че мойта красота е мнима,
блудна, като в пантомима,
като в душевна зима,
илюзия неотразима.