Прочетох най-сетне "Колене" на Росен Карамфилов. Нито Гинзбърг, нито Керуак не са го казали по-добре. Нито Росен го е направил. Става въпрос за онова, което остава след искрения разказ, онова което дори думите не могат да опишат, но на което дават очертание - като сухо място под дъждовно небе, където стои някой, който не е тук. Някой ден, ако мога бих благодарила на автора. Може тези дни да ида на църква и да запаля свещ - за преживяното между страниците, за К.К. и Р.Н.К. И за няколко ангела.