Абе какво всички са се изредили да ми пилят, че през деня не било полезно да се спи. Ми като не можеш по друго време, не само ще спиш ами и няма да ти се става. Не говоря за периода, в който се събуждаш с мисълта да си легнеш. Това, за което отварям дума е как нощта ми е единственото спокойно време - не ме е яд, че не съм навън, никой не желае мнението ми, само аз, google, котката и параноичните ми мисли и съмнения. Станахме много май. Както и да е. След една успешна нощ на изръчкване на zero-chan и danbooru (всичките са дот ком или дот нет) за да намеря изображение достойно да бъде мой персонаж в новото РПГ, което правим, аз си легнах в 06:20 и станах в 07:00, за да ида да ми вземат кръв за изследвания. Станах машинално, реших, че няма нужда да хабя мозъка си и се облякох автоматично, като успях да измънкам потвърдително едва след 20 минути, когато баба ми ме пита дали да вика такси. Аз носех кръвта, тя плащаше и казваше адресите. Когато стигнахме здравния център минах през една театрална врата - всеки път като се отвореше го играеше юмирающий лебед и се качих един етаж нагоре. Оказа се, че ще ми взима кръв лелчето от кварталния магазин. Ако не ми се спеше толкова, щях да се усъмня сериозно в качествата й. А мамка му, за първи път в живота ми ми взеха кръв без да ми направят вените на пътно-комуникационна карта. Без кръвоизлив, без да се цели осем пъти и да нацели на двадесет и третия. Магия. Единствен бе кусура, че заминаха 3 епруветки от безценния ми елексир. Ама не ми направи крайно трайно впечатление. Току що заминаха 272 грама сладолед Nirvana, а 136 от тях не бяха каквото очаквах. Язък. Та тея 272 грама дойдоха от Kaufland - след кръвопускането ми баба ми реши, че хладилника е наполовина празен и трябва да изправим тази неправда. Вече си имаме целина, тиквички, круши, кестени, моркови, малки зеленца, банани, риба, салата патладжан с майонеза, кайма, бисквити, шоколад, кисело мляко, два вида сирене, прясно мляко, три пакетчета дъвки, списание, книга, крем за лице, гел за лице, тоалетно мляко, два сладоледа, ароматизатор, грудки от бяло лале, грудки от оранжев зюмбюл и кутийка тестерчета на iwostin. И нямам пари. Та, това, заради което тръгнах да разказвам всичко това е мимолетната ми среща с една жена. На около 40, от типа, дето се чудиш дали някога са били хубави, защото имат толкова изнурени лица, че изглеждат вечно тъжни, с прическа, подсказваща, че всъщност иска да е хубава, но предпочита сутрин като стане да не се занимава с нея, униформа на работник и стреснато изражение. Както бутах количката пълна с глупости, от които 80% до една седмица ще съм изсрала (да бях обзета от цинизъм и аристократично пренебрежение към останалия свят) замалко да я изпусна. Но тя изскочи иззад ъгъла точно навреме. И ме погледна с оня поглед, сякаш се надява, че вижда мъжа на живота си, или оня, който ще я извади от помията на опростения живот. И как да не я разбрах. Нали и аз като нея съм си представяла много пъти, как иззад ъгъла ще ме посрещне щастието. Как ей сега като затворя очи и после като ги отворя няма да виждам себе си, или познатото. В погледа на тая жена се четяха такива надежда, изненада и разочарование, сбити в един кратък момент, че ми се прииска да пиша, за тая жена. Всичкия ми цинизъм се изнесе във ваканция, аз без да се усетя спрях и знаех какво ще ви кажа. Тая жена, така искаше да напусне тая работа, да напусне дебелия си и прост съпруг, да остави наглите си глезени деца и да хване пътя, пък каквото ще да става, че ми идеше да й помогна. Само че дори час по-късно си нямам идея как. Защото в нейните очи видях своите. Видях, моето лице с подпухнали очи, тъмни кръгове под тях и блед, болнав тен. Видях умората и раздразнението си. Видях тревогата и мълчанието си. Видях моите копнежи и моите проблеми. А щом ги имам, май не знам как да ги разреша. Може би.
