С риск да повторя вече казаното, ще коментирам две статии. Едната е в Укипедия, а другата е от блога на Григор Гачев. Видях ги благодарение на Кака Сийка. След като се прочетат, няма как да не остане някакво чувство на отвращение. Към себе си, по - големите егоисти и към другите, но най-общо към човешкия род. Човекът е стадно животно и съвестта му се влияе от отношението на другите, към делата, които ще извърши. Подчертавам - ще извърши. Той се влияе от примера на другите. Ако човек вижда, че нещата, които прави са правени преди него се успокоява с това, че и той е човек, като друите. Но ако става въпрос, да действа сам, изграждайки нова пътека, става колеблив, или дори не се замисля, дали да осъществи идеите си. Овцата винаги може да обвини другата овца, че не я е спряла, или че не й е казала на време, че това, което върши е грешно. Дали да натисна бутона? "Натисни го, аз съм го правил, свиква се" И се започва поредицата от електрошокове. Докато не се стигне "От къде да знам, че ще пукне?!". И се свиква с това.Да привикнеш към нещо си е достатъчно опасно, дори да става въпрос, за обикновен десерт след всяко ядене. Мързеливото наслагване на ума в един единствен улей, непроменлив и не разкланящ се до без край, сякаш мисълта обикаля оста на сфера, води до тъпчене на едно място, да го речем затъпяване. За това си мисля, че е чудесно човек да се променя. Да е различен. Да открива много свои лица, и всичките да са си негови. При всеки човек го има - родителят, приятелят, съпругът, врагът. Освен това, трябва да търсим, да откриваме - музика, истории, изкуство, гледни точки, да творим и да модерираме вече сътвореното. А не просто да седим и да блеем, че убиваме (дори мозъчни клетки), защото така трябва, защото така са ни казали.
Нека вземем актьора от експеримента на Милграм. За каква психо-физика си говорим, щом е успял да заблуди хората, че наистина предава Богу дух? Как се е домогнал до това кътче от душата си, че да стигне до препотяване, гърч и почти инфаркт? Е няма да е само с "Той ми каза". Човекът е мислил, ровел се е в себе си, разбивал е клетката на разума си. Забравил е общоудобната логика. И е стигнал до там, че да вярва на себе си. Да си повярва, че наистина е зле, и че не издържа повече. А знаете ли кое е най-плашещото? Че може и да не успее да се върне от света на агонията, който сам си е създал. Няколко пъти ми разказаха една история: Един млад актьор, почти гениален, участвал във пълнометражен филм. Ролята му била на умопобъркан. Справил се блестящо. Побъркал се. Още ходи из Стара Загора и пука балоните на децата с цигарата си. Това, което човек открие в себе си, може доста да го уплаши.
Свободата може би наистина е липсата на нужди и желания (помня, че го бях измислила в час по филлософия, а после ми казаха, че друг го е измислил преди мен), но все пак си мисля, че не е само това. Изборът и мисленето са голям плюс, като за начало. Но все пак, има я онази част - свободата на съня, на мечтата... В нея дори и най-големия скапаняк става космонавт, културист, балерина дори, ако му се иска, въпреки че е 30 кг/годишен с мазната си коса и аурата на загубеняк. И все пак свободата се постига, не е по даденост. Всички се раждаме зависими от по-развититте организми. Това да се откъснем от тях си е наш избор, но понякога... It takes two to tango. :]
