Как да опиша мъката, която е в мен? Как да ви обясня, че не искам днес да идва... Толкова хора ми липсват... Толкова неща, които преживях, толкова отдавна, че са като усещането, че преди да си легнеш си ял нещо и на сутринта, сякаш котка ти е пикала в устата? Било ти е вкусно, но сега ти остава да... Искам всичко да се върне... Когато си припомням... Чувствам се разбита. На хиляди парченца отишли си завинаги в спомените. Единственото, което виждам сега е как на някой друг се сбъдват мечтите, които ми бяха забранени... А бяха в ръцете ми... Превърнах се в организъм. Без право на дихание. Мислех си, че имам сили да се опълча, но се оказа, че имам сили да се правя, че нищо не е станало. Искам пак да съм на 15... Завинаги. От мен си отива всичко. Въображение, мое мислене, себелюбие... Спасение намирам в кратката памет и отрицанието. Колко много искам?! Колко?! КОЛКО!?!? Омръзна ми проклетото благоразумие... Обещах си да не изпадам в отчаяние и самосъжаление, но залеза не пита... Отиват си хората... Таня... Станислава... Деси... Деница... Ивета... Галя... Катя... Стефан-Евгени... А помните ли Радо, Иво, Пешо, Динко, Йори? Ще си ида и аз... Няма да видя Фори, Валери няма да ми показва загрявка, няма да помагам на Теди. Милата Женя... Ами мъниците? Ники, Маги, Мори, Ели, Гери, Таня, Стефко, Мирена... Как да живея без единствената радост в дните... Не, в годините ми... Нямам сила да не мисля за това всеки божи ден... Как ще минават дните ми ми в папки и учебници, без Студия? Едва понасям това, че много от нас вече ги няма - учат, работят... "Благодаря! Благодаря. Благодаря!!! Благодаря... " Без упражнения, пиеса... Без обич... Без семейство... Пода, по който лежах... Стените, в които се блъсках, тавана, който зяпах безцелно, столовете, които съм изредила... Канапенцето в коридора... Не мога да не плача... Всичката споделена любов на земята не може да замени святата, милата ми студия... Моя живот. Не искам никога да стана адвокат... По-добре просто да се изпаря във въздуха... Давам всеки дъх от тук нататък, да не ми се отнеме това... Искам да бъда актриса, да се занимавам с единственото нещо, което поражда енергия и желание за работа у мен... Мразя бумагите, с които ще се занимавам като стана юрист... Мразя рутината... Никой не може да ме убеди, че така ще ми е добре... Не искам пари, не го ли разбрахте? Искам свобода. Хората щели да ме гледат като отрепка... Така си е цял живот, без значение дали съм имала или нямала пари... Гнусни, гадни, шибани, отвратителни пари! Не ми пука за семейна обстановка, болни баби или майки, които манипулират с това, че нищо не се знае и може скоро да умрат. Аз ли да умра за тяхно добро? Защо си мислят, че знаят как ще съм щастлива? Защо не мога да направя нищо? Нека се смеят, нека си мислят, че съм идиот и нищо не разбирам за великия им "живот"... Просто плюя на сметките им... Плюя на любовта им... И знаете ли какво? След няколко месеца ще се явя на изпитите в софийски и бургаски, за да ме приемат право... Кого по-напред да мразя?
1 коментар:
Вярно, че ще загубиш част от себе си при липсата на тези хора, но мисли позитивно! Ще намериш други. В началото ще са ти неприятни и постоянно ще мисли за Студия. Постепенно ще се превърнат в част от теб, точно както и останалите. Мисли позитивно, Луничке! Ти ме научи на това! Не се предавай! След завършването на правото, предначертаната дестинация, ще можеш да кажеш: "Правих каквото искахте, сега е мой ред!" Пределно ти е ясно, че тогава няма да имат право на избор и ще си затраят! Не унивай! Плюс това, ако на някого наистина му липсваш, в 21 век няма как да не може да се свърже с теб. Няма да е като "едно време", но ще споделяте общи спомени, а понякога само това остава...
Публикуване на коментар