Самота, ти, щедро бреме, ограбила улегналата меланхолия и алчна към вечността. Заливаш ме като въздуха и понякога ти благодаря, защото често си учител, но нерядко и подстрекател. Открадна думите ми точно когато открих, че ми трябват. Обрече ме на глад и тъга, които да нося със себе си като забрадка. Прикри сълзите ми и сама ги избърсах. Протегнах ръце, да те прегърна, но както птицата пропада, щом приеме, че не може да лети, тъй и аз се изгубих в бездната на гордостта. Тъй сладко опиваш, щом сама те потърся. а когато се срещнем случайно, горчилката ми се утаява в желанията ми. Пея за теб, за това, което си ми отнело, мое сладко фадо... А морето си остава далеч.
