дъждът тук никога не спира. дори в най-големия пек ще премине някоя сянка, за да напомни, че няма такова нещо като безоблачно щастие. всъщност дори не е съвсем щастие, а някакво временно облекчение от студа, в който крачките ни се превръщат в писъци, а желанията ни в безкрайни чаени следобеди. всяка посока се превръща в неподвижна мъгла, а всяко истерично движение, което иска да замаскира болката, се пръсва като мозък по тапет стил социалистически-барок-в-разпад. обещанието, че всичко ще е наред трябва да се отпечата в личната карта като гражданство - нещо важно, но до чийто смисъл рядко се стига. обичам те. но тебе твърде много хора те обичат. достойнството на моята силна любов започва да се превръща в най-малката матрьошка от безкраен комплект - чудя се дали съществува, или е дело на на моя живот? твоята смърт не ми е достатъчна. чакам своята отчаяно, сякаш никога няма да дойде.