Защо когато имам най-много нужда владея най-малко емоциите си? От сума ти време си повтарям, че няма да се влюбя, че ще е само приятел, а ето че цял ден преди да го видя в стомаха ми бушуват пеперуди. А не искам да е така. Не искам да е поредната невъзможна мечта. Защото знам, че той не ме обича, както ми се иска. Всъщност не знам, но въпреки малките ми детски надежди, знам че аз отново ще трябва да се лекувам. Ще трябва да се правя на сляпа, глуха и заинтересована от нещо друго. И така. Всъщност не е само това. Отдавна не съм била толкова болна - не ме свърта, постоянно се изчервявам, особено когато съм съвсем сама, мисля само за едно, имам чувството, че в гърдите ми 100 юнака надуват гайди и тресат хора, искам да крещя, искам никой и всички да ме чуят... Не, всъщност искам той да ме чуе. И да стане чудо и да ми каже това, което искам да чуя. Ама прекалих с розовите понита тука. С малко повече дишане и това ще ми мине. Кратка съм най-вече, защото съм прекалено развълнувана, за да пиша фермани за очите, усмивката или гласа му. Той си е прекрасен. Дори със всичките онези малки недостатъчета, за които в момента не се сещам. А аз имам нужда от кофа с лед.
