скоро ще стане
половин живот
от както те обичам
от както пишем стихове
но само аз на теб
какъв си ми диего
а аз почти съм фрида
и мен
противно на практичното
ме обичат и обожават
и съм умна
и мога
не колкото нея
но като нея
обичам всички
и без да искам те боготворя
и ти ме обожаваш
обожаваш всички
всички се обичаме
но ти мъчиш само мен
аз знам, че ще остареем
но трябва да те дочакам
ако реша да не го правя
наистина ще съм фрида
но ти никак няма да си диего
ти никак няма да си ме обичал
достатъчно
макар и едновременно

оставих те да се върнеш

не искам нищо друго
освен в леглото
да си разменяме чорапите под завивките
да пием вода
да си четем поезия
да слушаме музика
да гледаме фотографии
да се чудим как минават сутрини
и вечери
и болки
и никога да не си говорим
освен ако не е наистина интересно
и никога отново да не ми казваш че ме обичаш
и никога отново да не те оставям да го казваш
и да те прибирам
а след половин час да се прибирам
искам само заедно да наблюдаваме
и да се възхищаваме на живота
докато създаваме свой таен
и косите ни да стигнат до банята
от време на време и ние
и когато единия си тръгне
другият вече да е забравил

да можех да спра да мисля
за малко поне
може би ако потанцувам
с камъни на главата
ще стане
или ако попея под вода
или ако помисля
ама за друго
или ако някой отвори вратата
и ме дръпне
и ме води
поне година
докато реша
дали да тръгна
или да остана
или да спра да мисля
ама то и да не мисля
пак ще е така

хиляда пресъхнали очи
с бонус хиляда водопадни
вперени в хиляда екрана
търсят малко любов
но тя си е отишла
заедно с надеждата за сън
заедно с равния ритъм на сърцата
моята любов
а и на още хиляда
се пръсна на две
от къде на къде
кой ще ни обича сега
когато ние сами не можем
никой не обича така
като някой
който го няма
моята любов
а и на още хиляда
хвана дългия път
към онзи ден
в който отново ще сме цели
обичам те
обичам всички
но никога вече
никой няма да разбере
колко е обичан
щом аз не мога да обичам теб
дори да не заспя до три

дъждът тук никога не спира. дори в най-големия пек ще премине някоя сянка, за да напомни, че няма такова нещо като безоблачно щастие. всъщност дори не е съвсем щастие, а някакво временно облекчение от студа, в който крачките ни се превръщат в писъци, а желанията ни в безкрайни чаени следобеди. всяка посока се превръща в неподвижна мъгла, а всяко истерично движение, което иска да замаскира болката, се пръсва като мозък по тапет стил социалистически-барок-в-разпад. обещанието, че всичко ще е наред трябва да се отпечата в личната карта като гражданство - нещо важно, но до чийто смисъл рядко се стига. обичам те. но тебе твърде много хора те обичат. достойнството на моята силна любов започва да се превръща в най-малката матрьошка от безкраен комплект - чудя се дали съществува, или е дело на на моя живот? твоята смърт не ми е достатъчна. чакам своята отчаяно, сякаш никога няма да дойде.