четвъртък, 28 август 2008 г.

Различни?!


Колко се изисква за да си различен? Ами нищо - всичко е универсално. Уникален запис на дребен китаец ридаещ мантри, по пет долара парчето, купувате един - получавате пет кашона. Уникално мислене, ама все ще се намери някой съмишленик. Уникален стил, ама сещай се, че като всичко друго и това е излязло на конвейр. Дори да си стигнал до нова идея, която смяташ за неповторима - жестоко се бъркаш, защото милиони хора се обливат със същата информация като теб, формират си същите виждания, разбирания, вкусове и то нали, защото голямото благо на информацията е достъпно за всички. Този свят е като голяма клетка с бели мишки - от нас само се очаква да попиваме добре, а комбинациите сами си идват. За всички живи 6 милиарда как е възможно някой да се сметне за уникален? Е късмета е друго нещо - защотото само, ако някой ти обърне внимание, тогава ставаш различен и интересен. Иначе такива като теб - бол. Стремежа на човек да не прилича на себеподобните си е нормален - ако има нещо неповторимо, което другите да искат (следователно го нямат), той получава власт над тях, може да им иска услуги, без да се налага да ги връща, накратко да им бъде лидер. Но виж ти, ако има двама добре развити индивида, всеки с по нещичко в себе си, едният трябва да бъде стъпкан, омерзен, оприличен на тълпата, накаран да си мисли, че е от нея. Но в целия свят има безброй такива малко общностти, и където един е лидер, другаде е мижитурка. И пак, когато неповторимите се съберат, си стават доста обикновени и скучни. И единствения начин да си наистина, първия по рода си е да си свободен, защото в цялата човешка история, а и отпреди това, людете мирно пъплещи по земята са били зависими и контрулируеми. Човек дори в собственото си съзнание се има за подобен на другите, защото това го успокоява и му дава надежда, че няма да е сам. Всички сме един голям Das Man. А ако си мислиш, че си различен, си като всички други. Отвратена съм от теб, а следователно и от себе си. 

сряда, 27 август 2008 г.

Apart


So would you love a dying man?
Would you love me insane?
Hоw can I be the best that you can?
The pain you cause is so divine...

Crawling like the sun in the sky,
Making fun of those who are alive,
Excuse me while I watch myself die,
Is there escape in the night?

Love me tender, love me deep,
You always scream so sweet,
I guess I want your heartbeat,
I guess that is a relief.

So what if I'm a demon?
I'm still madly beging,
Now we are inverse even.
Will I see you praying?

вторник, 26 август 2008 г.

Vai Vedrai


Песента, която сложих наскоро като първа тук. Има невероятна атмосфера и т.н., няма да ви наливам за това, просто ви предоставям текста в оригинал на италиански и преведен на английски - за български може и да се наема някой път. Песента е от спектакъл на Cirque du Soleil - Alegria и се казва Vai Vedrai.

Vai, vai bambino vai vedrai, vai

Vai, vai piccino vai vedrai, vai
Vedrai

Dove mancha la fortuna
Non si ca piu con il cuore
Ma coi piedi sulla luna
Oh mio fancillu(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Del uomo senza driturra vai
Follia
Del guerrier senza paura vai
Follia
Del bambino pien' divita
Che giocando al paradiso
Dal soldato fu ucciso
Mio fanciull(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Vai, vai bambino vai vedrai, vai

Vai, vai piccino vai vedrai, vai
Vedrai

Dove mancha la fortuna
Non si ca piu con il cuore
Ma coi piedi sulla luna
Oh mio fancillu(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo



go, go child, go, you'll see, go
go, go little one, go you'll see, go
you'll see

where fortune walks
you can't reach there with the heart any more
only with your feet on the moon
oh my child, you'll see
go and you'll see that
a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind

madness

of mankind without rightness, go
madness
of warriors without fear, go
madness
of a child full of life
who, playing at paradise
as a soldier was killed
My child you will see
go and you'll see that a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
madness
go and you'll see
the madness of mankind

madness

go and you'll see that a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind
go, go child, go and you'll see, go
go, go little one, go and you'll see, go


where fortune walks
you can't reach there with the heart any more
only with your feet on the moon
oh my child, you'll see
go and you'll see that
a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind

петък, 22 август 2008 г.

Female manliness


Мъжете са идиоти. Не, по - зле. Нямам думи за начина, по който успяват да ме изместят като по - слаб пол и на мен ми се налага да се правя на мачо-гърл и да развивам его и достойнство с капацитет за малък командоски отряд. И не съм само аз. Миниванчето ( тя си знае коя е) ми сподели точно това - жените поемат инициативата само и само за да получат я секс, я малко чувства, я приятел. Сякаш изведнъж се оказва, че бащите си остават вкъщи да кърмят, а майките да работят и да се бият с външния свят. Ето взимам за пример собствената си майка:
Отгледала ме е сама, учила е и едновременно е работила, а в момента работи на 4 места. От баща си какво съм получила? Дъвка. Хммм, колко полезно. Но както и да е той е дебил, не мога да го имам за пример или за шаблон за каквото и да е било. Без да се осъзнават, момчетата се изнежват, еманципират по свой си начин и така позволяват на патриархата да изчезне и да настъпи матриархат. Е аз не искам това да се случва. Защото мъжете са много по - мъжествени от жените (изненадани сте нали). Защото всяка жена колкото и да е силна, понякога има нужда да се опре на мъж, а те в момента ни отнемат тази възможност. Чувствам се лично засегната и знаете ли защо? Защото ми омръзна да правя първи крачки към пропастта на самотата! Колкото и глупаво да звучи имам нужда от мъж на място, който да ме хване здраво за ръката и да ме води без да ме пита накъде. Защото той ще знае, че трябва да се отдалечим от въпросната самотна пропаст. Защото е мъж на място. Омръзна ми да съм силна и все пак няма да позволя да ми покажат слабостите. Защото силния мъж знае как става това, защото той ще ме намери, защото той ще ме вземе. Наскоро бях в един нощен бар и някакъв непознат ме хвана за ръка и ме придърпа към себе си и започна да ми обяснява, че трябва да се отпусна и, че трябва да съм с него. Уплаших се, извиках охрана. Каква идиотка - като изключим факта, че беше пиян, женен и с две деца ( според собствените му думи) това е мъжът, който си представям. Не ме пита дали искам да съм с него, или пък дали ми се танцува. Просто ме хвана и ме отведе. Това ме накара да се чувствам повече жена от всякога - слаба, беззащитна, зависима, жена - неща, които мразя, заради съществуванието им в мен, но без които не мога. Омръзна ми да съм мъж.

петък, 8 август 2008 г.

Реквием за една мечтателка



Нежност. Стели се по вътрешността на затворените й клепачи. Откри колко е трудно да мечтаеш, но не може да спре. Сънуваше от известно време. Носеше се в пространството обвита в кадифен полу-мрак. Той и казва, че я обича, че никога няма да я пусне при пълния мрак. Държи я здраво, но и внимателно. Обещава й да спре светлината. А дори не е нужно. Тя самата се бе вкопчила в него до болка. Преди беше самотна, а сега се е сгушила в себе си и в него. Тъмнокосият тъмноок полумрак си играе с душата й, но тя е готова за това. Не иска да се връща при светлината, където всичко е ясно и грозно. Там и тя е истинска. А полумрака го нямаше. Всъщност е там, но постоянно се крие свенливо зад нея. И той не си падаше по светлината. Тук сънищата са реалност, а реалността е измислица. Всъщност тя няма да се събуди. Отвори ли очи и умира. В самозалъгването си, недеждитте си и идеализирания си свят тя оцелява с много късмет, камо ли ако се сблъска с реализма. Толкова е изкусна в илюзиите си, че дори тези, които я познават я смятат за прекрасна. Прегърнала сама себе си върви пътя от векове без да се оплаква, без да се интересува кога ще спре, без да знае нищо. Затваря очи, за да се събуди и умира в нашия свят, за да се роди в своя. За нея любовта е поредната измислица и я подминава небрежно - нали може да си я измисли. Раздава я без да се замисли и не си дава сметка, че и обичта има свои граници, и ни е дадена в определено количество. Усмихва се на всички, а усмивките са ни с бройка. Радва другите без да може да може сама да се зарадва. Малко й е нужно, но пак не е преценила количествата. Сърцето й е сапунен мехур - празен, а някой влезе ли ще го спука. Мечтае мъртвата мечта.

понеделник, 4 август 2008 г.

За плановете и пътуването


Не съм убедена, че обичам да пътувам, но е далеч по - добре от колкото да си стоя вкъщи да вися на компютъра. Лятото върви горе-долу според плановете ми - няма нищо сигурно и не се застоявам повече от седмица на едно място. В петък се прибирах от поредното си пътуване с влак. Започнах да установявам, че въпреки, че ме е страх да пътувам чрез БДЖ, така ми е най - приятно и живописно да пътувам. Съвсем реално и далеч - по възможно е запознаството с много нови и различни хора, намирането на собствен тип персонажи из купетата, от колкото, ако се набуташ като копърка в някой автобус, наподобяващ нарязан хляб и хората наредени като филии се гледат с леко неудобство, защото вече 2 часа се настъпват. Отплеснах се. Въпросната пред уикендна вечер на моето завръщане пътувах с влак. Въпреки, че краката много ме боляха към средата на пътуването се изправих на прозореца (омръзна ми да чета) и се загледах в хоризонта. Беше неописуемо красиво. Или поне аз не мога да го опиша. Слънцето тъкмо залязваше и се бе скрило зад облаци в далечината. Лъчите бяха ясно различими, а между тях имаше черни струи. Сякаш второ черно слънце се криеше зад нашето. Снимката, която направих в движение (заради това е леко дефокусирана) е над писаното. Успокоението ми от прекрасната гледка ме доведе към мисли за настоящето. Какво искам да направя сега, какво мога да кажа сега. Прилагам кротките изводи на едно рогато тревопасно като мен:
- След всичката България, която обиколих установих, че приятелите нямат гражданство и националност, че дори за първи път да виждаш някой, ако си настроен достатъчно добре и се познавате по някакъв друг начин, няма значение - всички сме еднакви лице в лице.
- Друго нещо, което забелязах бе, че когато преминавах през моя град пътувайки от едно място за друго, изпитах такава любов към него и всеки един негов недостатък, че чак се притесних за психическото си здраве. Най - голяма любов изпитах към една счупена табела на стълб. Не знам защо, но се разтопих пред нея. На прибиране, се хилех щастливо на мръсните гадни блокове.
- ЩЕ довърша нещо в този блог, за което не бях сигурна, дали изобщо ще публикувам, не знаех какво съм започнала и смятам, че повечето от тези, които четат тук няма да го оценят, но го смятам за някакво начало. Пиша го от няколко месеца с постоянни преработки на 10те му реда (за сега).
- За съжаление хипарствам, чрез неизчерпаемата си любов и разбиране, които проявявам напоследък. Нещо ми става. Очаквам да ми мине.
Пийте си витаминките, цункайте мечетата. Ръждясвайте на спокойствие - аз няма да се застоя дълго дори в съзнанието ви. Вкъщи, В Гъза.