четвъртък, 4 април 2013 г.

Когато видя момиче с къса пола, разгърдено, със силен грим и някоя от специфичните прически (знаете за кои говоря), си позволявам арогантно да го съжаля. Забравям, че въпреки, че изглежда като трийсет годишна, под маската с цвят на запечена глина се крие лице на дете. Това момиче винаги ще е дете, дори когато се появят и бръчки в подкрепа на възрастта му. И всеки удар на живота ще го стъписва, обърква, ядосва... Дори когато се опитва да се грижи за собствените си деца ще има нужда от грижа. И тя си има родители, но си няма нито баща, нито майка. Има скъпи, лъскави, кожени, пластмасови, розови, сини и бели, прокъсани, впити и изрязани притежания. Защото мама ни позволява свобода, а татко се грижи да имаме. И да, зная, че ще свърши като евтина плът в нечия кухня, сдобивайки се междувременно с няколко новородени връстници. Или пък ще работи цял живот работа подходяща за хора, на които не им се работи, а често и живее. Ще се радва, ако пуснат нов сериал, или ново списание. Мъжът ѝ ще е някакъв празноглав селски бек, мечтаещ да стане спортист, или поне да носи от скъпите анцузи. А нашето момиче можеше да е астронавт, президент, или детска учителка, ама от онези - истинските. Да осъзнае, че не е просто парче месо и че не е страшно, ако любовта те споходи тепърва когато си на 25 г. Че тялото ѝ не е национален музей, а малка частна колекция с неизвестен произход, и няма нищо страшно в това да си постоиш сам, да откриеш, че всъщност си най прекрасната компания, която си имал, че да полежиш на слънце е по-важно от това ти самият да се опитваш да си слънце, че си длъжен единствено на себе си, но не защото не си благодарен, а защото никой не е длъжен на теб. Но както се разбрахме - става въпрос за това, че нашето момиче има нужда от татко, а е получило издръжка.