не умея да почивам,
когато знам, че имам работа,
че скоро нещо ще се случи.
да не става дума,
ако някой реши да дойде.
от години се чудя
защо все се вълнувам.
оглупявам.
пиша проезия.
ето сега се и разболях.
някой спомена, че било късмет,
да се занимаваш с това,
което обичаш.
напротив, струва ми се като наказание.
вълнуващо наказание.
отнема ми дишането и следобедната дрямка на слънце.
двутонна паника.
толкова съм уплашена, че не смея да мисля, не планирам.
краят лекува.
искам да живея в градина, а не в надписите.
но как?

каква любов,
като на мен ми се живее?
друго е.
понякога усещам Бог
там където ме няма.
пустинен пясък.
всичкият този въздух.
няма как да не си сам.
мир.