Поредната

Той стоеше до леглото си и бавно галеше лъка с ръката си. Въздъхна тихичко. Беше малко след полунощ, а на него не му се спеше. Искаше да премисли всичко отново. Всяка крачка, всеки дъх... Грабна цигулката и изпусна кратък стон с нея, изразявайки едва сдържаната си енергия. Пробва още няколко такива, но не устоя и започна да свири живо и бързо. И ето пак. Виждаше как тичат из уличките... Аромата й едва не го парализираше... Беше вдигнала полите на скъпата си рокля и тичаше пред него. Косата й беше като слънце. Можеше ли да не я следва? Току спираха, току тръгваха отново и тя се смееше. Чувстваше се като хлапак. Следваше тази жена без да се замисля. И нямаше нищо против. Започнаха да прескачат и по-малките каналчета, за другите едва дочакваха някой любезен лодкар да им помогне да минат.
Бързо! Ще ни догони скуката - смееше се тя. И той бързаше. Щеше да си счупи краката. Да бе, направо... В началото ги гонеха, после май им омръзна, или си намериха друго занимание. Бързо си загубиха обувките. Беше по-лесно без тях. Босите й крака бяха невероятно изящни. Не, няма да си спомня това сега, не му беше полезно. Изведнъж беше започнал да свири по бавно. Тя някак си успя да го изкара извън града. Странно, че можеше да го омае до толкова. Събори го на земята и седна на чатала му. Колко глупаво. Сега лежеше в леглото му и застрашаваше свободата му. Беше добър заместител на... Но просто не струваше повече от парфюма й. А той беше само ненужна притурка към оригиналната й красота. Огледа се. Нищо. Нито голото му тяло, нито момичето в постелята му, нито лунната светлина проникваща през завесите на прозорците, нито старото му писалище, или пианото в другия ъгъл, скъпите платове стелещи се по пода или картините по стените изобразяващи бедни красавици, или богати лелки, играта на пламъчетата по стените, или пък градината загатваща съществуването си като леко сияеше в тъмното, подчертавайки големия черен фонтан и безбройните теменуги налазили около него, нищо не можеше, дори не си струваше да се сравни с нея. 
Раздразнен отново огледа девойчето увито в чаршафите му. Със всяка изминала секунда ставаше все по-грозна и посредствена. Косата й вече не беше като слънце, а като кална изсъхнала трева. Устните й наподобяваха жабешка паст, а очите бяха оцъклени грозновато. Вдигна я леко на ръце без да влага особени чувства и я понесе към прозореца. Добре че беше отворен. Изнесе я отвън и я пусна така сякаш изхвърля боклука. Дори не се събуди, за да разбере какво става. Туп. Сега всичко беше в ръцете на иконома и слугите. Обърна се и огледа будоара си. Точно така, нищо не можеше да се сравни с предната.