подула съм се
отвътре
от всичко,
което ми казваш.
сърцето ми е като площад,
пълен с хора.
всеки един от тях
прилича на теб.
искам да съм пабло неруда.

майната ти.
защо в себе си умираш,
а в мене не.
макар и всяка твоя ръка,
всяко твое лице
съм изтрила.
заплюла.
омаловажила.
дори мога да не те мразя.
но аз съм си виновна,
че отново се домъкна,
защото не си само ти.
тъпанари и аз
на тях - кралица.
е, много смешно.

[Kim Ki Duk on his film 'Moebius'] We are not free from physical desire for our entire life. And because of it, we either self-torture, maltreat or become maltreated. And in the middle of all this lies our genitals. The question 'what is a genital? is the initiating point of this film. The film is personal to me in a way. For instance, in the film the character experiences orgasm by rubbing a rough stone against his skin. During my military service I had severe athlete's foot, and had rubbed the skin with a stone until it bled. It was painful, but at the same time Infelt a strange pleasure from it and, just like in the film, I felt an awful pain after it. I realized that our entire body is a sexual organ...I consider 'Moebius' as a penis journey.

Това ме накара да се замисля над азиатските перверзии, с които са известни през последните петдесетина години (нямам информация за по-назад). Както и за вица:

Китаеца не спи с жена си, ама ако види октопод да я изнасилва, ще си бие една чекия.

Това неистово желание за откриване и изпъкване на сексуалността най-често се обяснява с културата им - чувството за чест, дълг и приличие започва да ги напуска едва напоследък и те преживяват сексуален бум, но понеже е нещо ново за тях те не успяват да се справят. А на мен ми се струва тъкмо обратното. Нищо не се е променило. Цялата идея за достойнство и сила, да носиш бремето си сам, да не натоварваш другите, превръща човека в затворена система на тъга и угризения за тъгата. Така те се превръщат в едни самотни фигури, които искат и търсят освобождение от мъките си и самотата, но сами се възпират. Мълчанието и неизговарянето на вътрешния свят ги превръща в масови самоубийци.

Логично е цялото това себеподтискане да избие във възможно най-ярките прояви на сексуалност, които може да достави едно технологично напреднало общество. Защо сега, не е особено труден въпрос. 60те години в световен мащаб са годините на сексуалната революция, но докато за нас тя отдавна е приключила, те все още я смилат.

Това, което ми е най-интересно в цялата работа обаче е съпоставката с европейския Ренесанс. По негово време също цари повсеместен разврат ("Декамерон" поне са чели всички), но също така и културна, научна и социална революция. Всъщност положението е било толкова страшно, че последвалите няколко века на целомъдрие, реално са отпор на жените, които са излизали на вечерни събирания по долни дрехи и са се заливали с вода, за да може платът да очертава тялото им. И бааам, кралица Виктория се появява, всички се обличат и цъкат с език. А 20ти век си мисли, че то така си е било винаги.

Естествено азиатците не са подбрали от това, заради бавната комуникация по онова време. Но сега им е дошъл реда. И едновременно с лолитките, опитващи се да изглеждат като деца, порното с хлебарки и мангата, при тях се случва икономически и технически бум. Да не говорим какви филми правят. Сексуалната енергия е творческа, а те имат насъбрана в огромни количества. Страх да те хване от това, че евентуално Северна Корея може да се включи и да ни смае още повече.

Напоследък си мисля над отношението към хора, които според мен се държат неадекватно и детински.
Много е сладурско да влизаш в положението на хората и да им прощаваш всяка свинщина, която ти изсипят. И какво се оказва? Ти нали си много готин и великодушен, а бедния пезан не може да ти стъпи на малкия пръст интелектуално и принципно и следователно заслужава съжаление и аванси. Вместо да разбере, че поведението му е неадекватно, той разбира, че може да минава между капките.
От друга страна горното отношение също подхлъзва към арогантност. Отново трябва да се смяташ за голяма работа, за да приемеш, че ти си този, който обучава хората в живота. Но е обвързано и с личния пример. За да можеш да поддържаш тази система на непримиримост с чуждите недостатъци, сам трябва да поддържаш висока летва в действията си.
Разликата е да имаш характера да поддържаш втората философия. И същевременно да не губиш състраданието си към тези, които животът подмята. Въпросът е как да прецениш, дали някой лош характер не е имал лош ден? Интуиция, както винаги.

нищо не разбирам
данте моисей
августин господинов
настолни игри на английски
хумор
макиавели
сценичния образ
първопричината
стратегията
и тактиката
нормалността
политическата безотговорност
човешката отговорност
силата
слабостта
времето
пространството
идеята за смисъла
как Бог е създал
и твърдта
и небето
и твърдта
и водата
и твърдта
и земята
и тебе
и твърдта
и после е починал
а е знаел какво може
не разбирам още
кога да спра
страха
грубостта
и нежността без покритие
и плановете
симпатията
сдържаността
и всичкото това едновременно
не мога да да разбера
нито от къде да започна
или просто да приключа
защото никога няма да успея

ужасно

ужасно е колко си съгласен
ужасно е и когато спориш
ужасно не ме понасяш
ужасно е, че ме търпиш
ужасно се обаждаш вечер
ужасно ме забравяш с дни
ужасно мразиш мойте хули
ужасно ме обичаш ти
ужасно пазиш ме от мене
ужасно на чуждите мъстиш
ужасно си говориш само с мене
ужасно ми мълчиш
ужасно здраво ме владееш
ужасно покорен си и ти
ужасно влюбвам се във тебе
ужасен приятел си ми ти

За "Ние сме боклуците от Източна Европа"

Гледах спектакъла преди няколко дни. Още ми държи влага. Избягвам да показвам сантимент, но хората от "Реплика" ми извадиха душата с памук. Струва ми се адски адекватен похватът на представяне. Защото тези истории не са нещо, което да бъде разказано иззад четвъртата стена. Те не трябва просто да се хвърлят по зрителя, а да потърсят и неговата реакция - както се и случва по време на представлението. За пръв път сякаш ми се случва, да искам да стана и да бъда част от това, което гледам, да бъда един от тези разказвачи-събеседници. Да разкажа моята история за боклуци. Да споделя и аз нещото, което касае всички ни, което ни заобикаля и с което сме свикнали. Да кажа, че не е нормално ежедневието ни да е боклук. И виждам в Театър "Реплика" вдъхновение - наистина ми се иска да работя с тях. Остава само да измисля как бих могла да съм им полезна, какво да им предложа, с какво да ги запаля. Чудесни са.

Първи опит за спонтанно писане.

Впоследствие отпушва само докато пее защото операта сама знае как се гради грандиозност само ти можеш да спасиш света докато акулите дебнат твоя ден за да екстраполират чувството ти за малоценност и разбирането ти за полярния кръг.

как може
да си толкова много хора
и да не разбираш
нито един
най-малко мене
дето даже ти се обяснявам

живот:
два метра квадрат
поляна, море
ти

обичай ме, по дяволите,
трудно е, знам,
обичай ме въпреки това.
писна ми да си измислям
какво си ми казал
преди минути.
писна ми да не прекалявам
и да не те целувам
всеки ден.
писна ми да те гледам
тайно, да не би да се издам,
че бих те усвоила
до последния атом.
обичай ме, мамка му,
не карай момиче да го повтаря,
нито жена, обичай ме.
който и да си.

забравила съм да съм красива,
находчива, весела, забавна.
да съм дискретна и да не говоря глупости.
забравила съм да съм приветлива,
да се обличам приятно,
да съм великодушна и добра.
забравила съм да съм пресметлива,
да преценявам бързо ненужната вреда,
да говоря твърдо, но и деликатно.
забравила съм да съм жива,
ненаситна, отворена, сама,
да пея, за да ми се допее.
забравила съм да съм откровена,
да преглъщам и да подарявам,
да съм си просто аз.
забравила съм да съм непринудена,
да не се притеснявам за малките неща,
да знам кои са те.
забравила съм да измислям,
да забравям, да руша с безгрижие,
да се смея на себе си.
сега правя всичко по навик,
но някак си в объркан ред
и не се чувствам себе си.

На добрите думи, в правилния ред

Някой вече е казал най-хубавите думи.
Аз мога да ти дам своите, по-прости,
не до там премислени.
Някой вече ти е казал най-хубавите думи.
От мен - нещо като словесен пост,
за да се пречистя мислено.
Някой скоро ще каже най-хубавите думи.
Моите адресирам до себе си,
събирам си всичко написано.
Някой сега пише най-хубавите думи.
А при мен се получава някак...
По-скоро безсмислено.

Приличаше на Сиксто Родригез
на младини.
Висок, тъмен, индиански,
с кожено яке, черни ботуши,
дънки и дълга коса, висок,
разкопчан въпреки кучия студ,
със спокоен и мрачен поглед,
какъвто имат добрите хора.
Мислех си, че това е пълна глупост -
случва се само в песните,
но ми се прииска да сляза
няколко спирки по-рано.
Оставих го да си тръгне,
едва ли щеше нещо да се случи.
Ще ми се да беше останал.
Може би това е поезията -
все в някой момент разбираш
"какво е имал предвид авторът".