не ме боли за никого
и някак почти ми е тъжно
мога само да наблюдавам
и да чакам да умра
не вярвам, че някой
някъде и някак си
успява да се чувства различно
да му задреме за другите
любовта е просто неистов страх
от това да си признаем
колко е шибано всичко
и как няма смисъл
и как не е нужно да има
и колко ме е страх
че всичко това не е вярно
и някой някъде
живее ясно и в покой
без да чувства самота
а аз съм се прецакала
ще ми се да не се надявах
на каквото и да е
веднага
колко по-студена
и празна
мога да бъда
мога ли
да се примиря
означава ли това,
че съм разбрала?
