Никога

- Хей, знаеш ли...? Обичам те. - тя си пое дълбоко дъх и премигна уплашено, сякаш бе паднала бомба. Хвана ръката му в своята и започна да я гали. Бялата й кожа бе събрала всичкия си и без това малко цвят в нежните й страни разпънати във предана, неудобна усмивка.- Всеки ден когато те виждам ми иде да се смея и да плача едновременно - продължи да гожори тя - Хубаво ми е, защото виждам усмивката ти, приятелските ти очи, чувам гласа, който ти смяташ за глупав, а аз за най - сладката песен в живота ми. - Тя зарови лице в дланта му - А ми се плаче защото си толкова далеч от мен. Не искаш да ме притесняваш? Държа да ме притесниш... - Тя се засмя през сълзи - Ето виждаш ли? Когато си мисля за теб ме облива едно много мило и топло чувство... Сякаш съм обичана, въпреки, че знам, че не е така. Понякога нощем в тъмното, дори спяща знаех, че си до мен - сърцето ми те носеше при мен, без да знаеш. Беше толкова глупаво от моя страна. Сигурно обичаше друга и се опитваше да го скриеш, но от това не ми олекна да знаеш! - размаха тя заканително пръст, но бързо си върна усмивката - Помня рожденния ти ден, когато тя ми каза, че те обича. Искаше ми се просто да се разтворя във въздуха - та тя бе повече от мен. Успях да се усмихна дори, всъщност исках да се стопя от плач, а не можех да си го позволя. Беше сякаш цялото ми лице е пълно със сълзи, но е разтеглено по - гротескен начин. Очите ми угаснаха. Много дни това ме притесняваше, но отдавна знаех, че просто исках да си щастлив, а аз да те подкрепям. Винаги. Ти отново нищо не каза, но как ли би могъл, след като не знаеше. Разказвала ли съм ти за приятелските ръце? Исках да имаш моята до себе си, винаги готова да те защити, но вместо това, ти защитаваше мен... - очите й отново се напълниха със сълзи - Не трябваше да ти позвлоя да се грижиш за мен. Трябваше ти да си по - малкия ми брат, а не обратното. - въздъхна тя - Дори да те прегърна, докато не започне да ме боли, пак няма да сме едно... Не аз съм предназначена за теб... Задушавам се от безпомощност. Искам да ти дам всичко от себе си - мислите си, сълзите си, дрехите си, кожата си, дъха си, сърцето си, миналото си, бъдещето си, живота си, но ти заслужаваш много повече от мен. Нищо не е достатъчно... Искам повече... Повече за теб! Много повече! Искам само да се сгуша в теб и да умра... Да легна в този момент до теб и да заспя завинаги... - Тя се изправи рязко и погледна през прозореца. Затвори очи и постоя така малко. - Моля те господи, позволи ми един ден да бъда до него...
Без да продума повече тя сложи перлената си обеца в ръката му, затвори ковчега и излезе.