Малко таковата...

Хората градим живота си. Да = поставяме си цел след цел и ги постигаме, доволни, че можем да кажем, че сме това и това и можем да правим това и това. И всички искат да могат да пътуват, да си позволяват скъпи придобивки, да са по-духовно извисени, да са нещо над масата, да могат да кажат: "Да, но ето, ти не можеш да си като мен!". А моето съществуване и моите желания са по-инаки сякаш. Движа живота си и подреждам съдбата си, чакайки онова другото. Онова, което ще ме накара да си кажа "А-ха! Това е!". Да не съм просто доволна от това, което имам, а да нямам нужди и желания. Но май този момент е еднакъв със смъртния покой. Може би за това не идва. Живеем за да умрем добре.