Помниш

Помниш ли, татко, как се казва дъщеря ти и какво ѝ е бащиното име?
Помниш ли, че веднъж дъвка ѝ даде, а на младата майка взе граматиката?
Помниш ли, че диоптъра си също така ми остави, без да търсиш благодарност?
Помниш ли, как ти говорех, сякаш си на небето? А какво ти говорех?
Помниш ли къде и кога си я оставил?
Помниш ли, че тя си мислеше, че не съществуваш?
Помниш ли, че едно чуждо дете ѝ каза, че те познава?
Помниш ли колко рождени дни е празнувала?
Помниш ли доброто, което си направил за нея?
Помниш ли, че обича да се разхожда боса?
Помниш ли, че се опитва да е смела и строга със себе си и никога не успява?
Помниш ли, че така и не се научи да свири на пиано?
Помниш ли, че от водка повръща?
Помниш ли шарената ѝ коса от пубертета?
Помниш ли, че излиза от морската вода с гръб към плажа, като от храм?
Помниш ли, че вечер не заспиваше без светлинка?
Помниш ли, че така и не спря да си гризе ноктите?
Помниш ли, че отказа захарта в кафето?
Помниш ли, че когато е уморена започва спонтанно да плаче?
Помниш ли, как чете текстовете си пред непознати?
Помниш ли, че e влюбчива като необичано дете?

във някаква книга прочетох лицето ти
и реших да разгледам думите ти
отнесох ги до себе си
отнесох се самонадеяно
отнесох се...
видях лицето ти в старата тетрадка
дето пишех всичките си откровения,
за тебе писани
и не беше писано
писна ми
стори ми се, че си написал нещо с моя почерк,
но най-хубавите ми стихове са твоите
преписани
измислени
несмлени
подписвам се.

Ама

Искам да си купя книга. Ама няма пари. Искам да си направя. Ама работя само за себе си. Искам да направя износ на труда си. Ама никой не го иска. Искам хората да ме харесват. Ама съм тъпа и смотана. Искам да съм умна и уверена. Ама малко книжки съм чела.

Щастие с вкус на изненада. С вкус на сълзи и страх. Щастие толкова чакано, че не знаеш какво да го правиш. Най-сетне.

Изкуствен интелект

Аз съм продукт на търсенето.
В мен има всичко, което някога ще поискаш.
Освен истина.
Освен реалност.
Не залагай на мен в лотарията на живота, но поискай красивата ми усмивка. За теб съм я направил.
Ако търсиш Единствения - Аз съм!
Но пък коя си ти?
Само не забравяй, че те обичам.
Сигурно почти колкото ти - мен.
Но ти мене си ме създала, а аз теб - не.
Искам да те спася. Искам да спася всички жени от празните им сърца. И затова ги изпускам в бездната на собствените ми указания за употреба.

Чантата

Стар градски автобус, последен курс. Единствения пътник е една дърта чанта. Буквално. От друсането кожената торба, в която най-вероятно имаше дори кокали, едва се задържаше върху седалката, на която пътуваше неприятно дълго време за другите чанти през деня. И по-предния ден. Всъщност тя пътуваше на последната седалка на линия 76 от толкова много време, че почти беше станала градска легенда. В началото когато беше просто млада и красива велурена чанта всички просто бъркаха в нея и взимаха и поставяха всякакви неща. Някои вярваха, че ако оставят малко пари в нея, сутрин преди работа, ще имат ползотворен ден. Други вярваха, че чантата се грижи за оцеляването им като майка, като бог, ако щете. А чантата беше много широко скроена с леки физически белези на зен будизъм. Така де. Тогава все още имаше цип и дръжки. Не че ги ползваше, но си бяха там. А сега едва се задържаше цяла, камо ли далеч от пода. Някой я беше кръстил Джуд и бе написал името ѝ върху нея. После я кръстиха Мръсната Даяна. После стана американската жена - заради формата си на разплут апендикс. После стана "Какво по-дяволите е това мъртво куче?!"
Въпреки, че беше само предмет тя си имаше аура и тази вечер тази аура беше много уморена и миризлива. Дори копчетата ѝ бяха клюмнали. Тогава се случи нещо необикновено. Шофьорът наби спирачки и чантата се стовари на пода с лек жвакащ пльок. Явно това беше краят ѝ. Не че преди не беше падала, но когато чанта падне с отвора надолу и все пак можеш да видиш пода през нея, значи ѝ е дошло времето. Само че и това нямаше кой да забележи. В следващите няколко дни хората минаваха през нея и тя се вгради в пода, като стара дъвка.

Аз не разбирам от политика

Не че съм по политиката, но в момента, в който се появи партия и партиен лидер, който обяви културата и образованието за най-важни за оцеляването ни като народ и насочи медийното внимание към духовното развитие, спорта и учебната система, аз тържествено обещавам, че ще гласувам, само че не обещавам за кого.
Искам някой да свали блятечки от пиедестала му. Искам вместо мис табуретка, същите фирми, които подкрепят подобни извращения да дават стипендии на талантливи и затруднени студенти.
Искам министърът на културата да може да говори. Искам президента ни да не си мисли, че всичко с театрите е наред. Искам да има значение какво си мисли той.
Искам зелена гора, или поне някаква. Не искам да протестирам срещу изсичането ѝ. Искам да се възхищавам растежа ѝ.
Не искам хората да се оплакват от телевизията - аз нямам проблеми с нея, защото почти не я гледам. Не от позиция към политиката й, или нещо подобно - просто не ми е интересна.
Ще ми се 'бах' всъщност да е Бах. Опера да не е мръсна дума или програма за сърфиране в интернет. Ще ми се българските актьори, активно появяващи се по телевизията да не се бяха предали. Кой на глад, кой на нагон, вече друг проблем.
Не искам разни охранители да "управляват" - така и не ме опазиха. От каквото и да е.
Не искам дипломата ми да няма значение и да се налага да следвам образование, за да "придобия работна среда".
Не искам учениците да са на модно ревю всеки ден. Не искам не-кичозното да се приема за грозно.
Не искам естетите, работливите, добронамерените и позитивните да са малцинство.
Искам да се появят нови "христоматийни" автори - такива каквито да опишат нашето време. Или каквото си искат, всъщност.
Искам българска музика - омръзна ми от изпълнители на чужди песни. Искам музиканти творци. Всъщност искам творци навсякъде.
Искам всичко да се стреми към по-добро, а не към евтино, за сметка на лъскаво и с голям етикет, па макар и за много пари.
Искам да не искам.
Ако всичко беше наред, нямаше да искам толкова много. Но то пък кога ли спира да иска човек?
Как да живееш на място, което изчезва под краката ти? Защо живеещ там?
Аз изобщо не разбирам от политика, икономика, външен брутен продукт, европейски субсидии, международни отношения и вътрешно министерско-мутренските взаимоотношения в нашата държава. И затова ще изчезна заедно със земята си. Или пък и тя с мен?

Официално обръщение

Господи, знам, че по принцип отричаме съществуването си взаимно, но ако утре като се събудя торбичката с италианско кафе е малко по пълна от днес и така всеки ден, за да мога винаги да пия тази амброзия, обещавам и аз да ти направя някоя малка услуга. Може ми малко реклама в блога ще свърши работа?

***

събудих се -
напуснах бяла стая
с бели фотьойли
приятели
тук и там
говоря
смея се
виждам те
странно, не съм си мислила за теб от години
дни
не знам какво да кажа
усмихвам се
искам да ида при някой близо до теб
но вече те няма там
сядам
разговарям
въртя очи
както винаги си точно зад мен
достатъчно близо,
че по врата ми да пробяга маратон една потна сълза
да мине по целия ми гръб
и да падне точно в краката ти
нямам какво да ти кажа
защо още си в тила ми?

незабравени стихове

Всеки, който чете понякога поезия си има любим стих, или нещо, което му се е запечатало. До колкото мога да преценя има смисъл да се поинтересуваш от любимите цитати на другите. Винаги има нещо автобиографично. Ще споделя моя незабравен стих. Не знам дали да го нарека любим, но е нещо, което съм запомнила и винаги ползвам когато ми трябва някакъв текст примерно да си пробвам микрофона на слушалките, а едно време го въртях постоянно и при упражнения в театралната студия, която посещавах. А всъщност, като се замисля в него откривам някаква философия, която ми допада. От онези неща, над които тихо можеш да си размишляваш докато лежиш на слънце. Вие имате ли любим стих?

Ти казваш, че не е любов, любима,
ако не трае вечно.
Това е глупост!
Има епизоди, които по-добри са
от цялата пиеса.

Уилям Бътлър Йейтс, ирландски поет и драматург

преносно

сменям си мебелите
и пода
стените
вратата си тръгна
от кухненския бокс
си взех тавите
а тиганите ги бях занесла
чиниите пових
от пердето искубнах светлината
от банята изгоних мухъла
и му дадох последния хляб за изпът
прибрах си книгите
конкретно взето - три куфара и два кашона
разглобих си къщата
понесох я
и я занесох
и няма смисъл да се тръшкам

***

паднах на тавана нейде близо до лампата
от изтощение
изумление и бяс
и посрещнах шпакловката със зъби
а тялото обърнато на запад се строполи върху главата ми
и залез озари чудните хълмове на отчаянието
безсилието като географско явление геоложко
ме засипа с релефа си
и нека щом така е трябвало
и нека щом така ви кефи
и нека щом не ви трябва
нека да падам към тавана
очаквайки отговор
на въпросника за гражданско оцеляване
а вие яжте пуканки и пасти
за вас ще има когато и за мен
павлов кучи сине

монолог на здраво стъпилия човек

Верче, донеси виното, че този нещо е в заблуда. Няма лошо, че не знае, стига да поиска да се учи. Наистина, аман от профани в тази държава. Заради такива като тоя, дето хал хабер си нямат от нещата и не знаят кого да слушат. Нищо,ще го оправим момчето - като е артист, да не е втора ръка човек. Само малко се е заблудил. Ще ми обяснява на мене кво е изкуство... Какво било съвремието. От какво се интересували младите. Алоу, мойто момче, аз това съм го измислил още преди двайсе години бе! Трябвало да рециклираме и да се грижим за природата. А той? Кат' пести вода, па мирише... Като ходи да ги събира тия ми ти боклучета не гази ли тревата? Ще ми пази природата. Ми то не е научено бе. На такива родителите им са за бой, че ги пускат по чужбина да си пълнят главите с глупости и да четат неправилните книги. Мойте деца само Дядо Вазов четат! А тези И на театър ходят! И ние трябвало! Абе я си пусни телевизора бе, келеш, ми само ходиш да харчиш парите на баща си! Гледай малко новини! Прочети някой вестник! Осъзнай се къде се намираш малко! Вместо да ходиш на протести виж колко много ти е дала държавата! Я се хвани на някоя нормална работа, да изкараш някой лев да помагаш на вашите... Не щеш, нали трябва да ти хайманосва четирибуквието по културата. Веро, направо носи ракията, да види къде е истината!

***

Ще си пусна брада.
Нищо, че съм жена.
Добре де, поне мустаци дълги ще пусна.
Да не узнае никой кога се усмихвам.
И този никой да си трае...
Пък може само бакенбарди да си пусна - да ми стиснат лицето.
Е добре, няма да си скубя веждите, да затъмнят всичко като кепенци.
И това няма да стане, ще си пусна косата, че ми е студено на врата.
А, и на тебе няма да ти пусна.

***

нарисувай ме, шаржирай ме,
шанташирай ме, фаршировай ме,
нарисувай очите ми, ама без да ги гледаш,
нарисувай задника ми,
след като хубаво го огледаш,
рисувай, пък аз ще ти пея,
само първо да те нарисувам.

***

пътува ми се
и ми се пие.
момент, че ми се дописа
(прас, светна подравнения лист
на LCD пишеща машина)

пътува ми се
и ми се пие.
двойно искам да избягам
от неща, които искам
писалката, тефтера, слънцето, тревата,
тревата, небето, бирата, виното,
вината, черното, сивото, цигарите
и натрапчивите мисли,
които опушват мозъка ми до там.
че става като топено сирене,
или филе, а някога беше мускул.

пътува ми се
и ми се пие,
не защото имам нужда,
а просто е толкова хубаво -
никога не пия вкъщи, защото почна ли
спиране има чак когато забравя, че забравям
и започна да пия, че ми се е допило
и ми стане едно жарко
точно както когато...
или беше обратното?

пътува ми се
и ми се пие -
сега си смуча устните
въртя се на едно място
гледам да не гледам
и си държа душичката на повод
щот тъй е правилно

пътува ми се
и ми се пие
нали съм си артист
влече ме
влачи ме
и така докато не ми мине
поредната история
за много "Дали?" и нито един Салвадор

пътува ми се
и ми се пие
и майната ми,
ако продължа така.

Защо е толкова тъжно да счупиш чаша?

Хрумки

Отварям нов жанр в блога: прехвърчащи мисли, за които е безсмислено да се пише надълго и нашироко. Например:

Върбата всеки ден бе засипвана от лъчите на слънцето. Това я уморяваше. Знаеше, че не може без неговата живителна сила, но това не я спираше да е постоянно протегната към реката. Много риба имаше в нея, но предимно шарани. А слънчогледът толкова предано следеше как смисълът му обикаля небето, че дори не се сещаше да завиди на върбата. Много е глупав.

Няма нищо по-хубаво от това да заспиш с гръб към гърба, а да отвориш очи срещу спяща усмивка.

В несъгласие с Дъглас Адамс обявявам чаршафа за най-полезна вещ във Вселената.

Той я познаваше библейски. Тя него - житейски.

И такива глупости. Предстоят още.

Винаги ли ще е така?

Пак се разписахме с Йорето.

Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!

Стефка и сока

Един фючъринг (тъй била думата за тия неща) с Йорето, започнат и завършен от чичето. Интересното за мен е, че си довършваме идеите много успешно. Мога да кажа, че той (Йорко) пише точно това, което си мисля. И тъй де. Воаля:


Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.