събуждаш се
и в тебе липсва началото на стих,
който щеше да запишеш
като се събудиш,
но сега разбираш,
този негатив е осветен
и ти остава спомена
за приблизителните очертания.
май нещо искаше да кажеш
за самотата,
или самодостатъчността
без смисъл.
искаше да питаш -
накъде с тия мечти
да бъдеш обичан?
това разсейва.
по-скоро се опитваше
да разбереш
дали ти се полага пол,
ако раждаш само въпроси.
изпусна нишката на нещо вярно
и само интуицията
ти е свидетел.
и само помниш,
че бягаше от нещо,
и все се спъваше в него.

Прочетох най-сетне "Колене" на Росен Карамфилов. Нито Гинзбърг, нито Керуак не са го казали по-добре. Нито Росен го е направил. Става въпрос за онова, което остава след искрения разказ, онова което дори думите не могат да опишат, но на което дават очертание - като сухо място под дъждовно небе, където стои някой, който не е тук. Някой ден, ако мога бих благодарила на автора. Може тези дни да ида на църква и да запаля свещ - за преживяното между страниците, за К.К. и Р.Н.К. И за няколко ангела.

търся си стих
нещо да опише
слепотата
от която едва дишам
състоянието на нищоправене
сякаш нищо няма смисъл
и само искам
искам
искам
не съвсем сигурно
какво
и аз ли трябва да си го взема
но липсата му
ме удря в слънчевия сплит
макар и да повтарям
че съм самодостатъчна
никаква самоувереност
не може да ме накара да забравя
че страдам
от професионална недостатъчност
и че се влюбвам
вече съвсем от отчаяние
инерция
случайност
край

лятно

пот -
си е ебало майката.
да ти го.

делегиране

притежавам задник,
за когото е нормално да се бият държави.
заедно с корема правят един континент.
същинска империя.
осем любовни дръжки.
мързи ме да се обезкосмявам,
а и получавам обриви.
кожата ми на места е потъмняла.
ту е износена, ту е от едно зимно измръзване.
гърдите ми са си леко обидени,
гледат да не се гледат.
обичам да ходя боса,
това прави стъпалата ми груби и насечени.
понякога ми се иска да имам колена.
когато съм уморена и не стоя изправена -
гърбица в основата на врата.
устата ми прилича на жабешка,
когато не се усмихвам.
от пъпа ми започва пътечка от косми,
не съвсем деликатни.
а да, всеки понеделник оглеждам брадичката си,
че и там съм твърде мъжествена,
оправям я с пинсетата.
гриза си ноктите.
гримът ме кара да се чувствам грозна.
всеки опит да се облека в рокля, или пола,
ме вкарват в състояние на нелепост.
до сега често съм забравяла тези неща.
очаквах обич, нещо се влюбвах.
вече не се занимавам с глупости,
знам, че няма кой да ме замести.
да обичам всичко това е единствено моя отговорност.

не умея да почивам,
когато знам, че имам работа,
че скоро нещо ще се случи.
да не става дума,
ако някой реши да дойде.
от години се чудя
защо все се вълнувам.
оглупявам.
пиша проезия.
ето сега се и разболях.
някой спомена, че било късмет,
да се занимаваш с това,
което обичаш.
напротив, струва ми се като наказание.
вълнуващо наказание.
отнема ми дишането и следобедната дрямка на слънце.
двутонна паника.
толкова съм уплашена, че не смея да мисля, не планирам.
краят лекува.
искам да живея в градина, а не в надписите.
но как?

каква любов,
като на мен ми се живее?
друго е.
понякога усещам Бог
там където ме няма.
пустинен пясък.
всичкият този въздух.
няма как да не си сам.
мир.

не не не не не нене
няма да те загубя,
за да разбереш,
че искам да спечеля.
няма да те дам
на моите си мисли.
друг език е нужен.
ти си моята лотария.

Стани поет, хвърли си граматиката

Ако някога ме питат дали пиша поезия бих отрекла. Това е съвсем друг жанр, който всеки след Буковски напада като зряло грозде. Аз го наричам проезия, други - претенция, трети - поетическо безсилие, някой може и да го харесва. Макар да е по-модерно да се наричат такива словоизлияния боклук. И всички сме прави. Но и много от тези, които се придържат към чистото писане, изследвайки всички правила и норми на последните хилядолетия са просто скучни, глупави дори. Защото много голяма част от хората пропускат същността на поезията - възможността за телепатично предаване на абстрактни преживявания. Така че всичко написано някога е ужасно, до момента, в който някой не открие отпечатъка на нещо преживяно в думите на неумелия поет.
"Но какво се случва с добрият вкус?" Доста лицемерно понятие. Винаги моят вкус е добрият. Намерете си приятели с подобен на вашия и няма да се занимавате с дилеми от типа "Как да кажа на колежката си, че си пада по сантиментални не добре изпълнени лайна". Все някой казва същото и за вашия любим филм. Това ми напомня на поговорката "Покажете ми една красива жена и аз ще ви намеря някой на когото му е писнало да я чука".
Естествено провокирана съм от статията "Как да бъдеш бг поет", която обикаля мрежата напоследък и се присмива на клишето, в което една група софийски другари са се превърнали, просто щото правят каквото ги кефи, без особена промяна, твърде дълго. Да, проблемът е, че се промотират достатъчно, че да станат лицето на литературният авангард, но слава, има я Мария Донева например. Освен това някои от приятелите ми пишат страхотно, без да са част от махалата на българската литература, в частност поезията. Някои от приятелите ми даже ги издават.
Но основно започнах да пиша от желание да разсъждавам над тази форма заляла света, удобна с липсата си на правила. Това прави идеята за поезията достъпна, употребима, ящна. Приближава я до света на рекламата, в който таглайновете са новите романи, които да обсъдиш над чаша чай (био-сокче). Задоволява потребността от веднагическо изливане на моментното състояние, без да му мислиш за ямбовете, ще им се не видят и ударенията. А и се чете бързо, няма нужда от редакции - нали е родено от момента, колкото по-несвързано е, толкова повече място за отворена интерпретация има, което е добре - дори стиха да не е кой знае какво, четящия увлечен от "криеницата" сам ще намери някой смисъл и ще довърши творбата, така че да му хареса. Ако не успее - ми не бил чувствителен.
Но не всичко е толкова негативно - колкото повече идиоти като нас пишат, толкова по-близо сме до момента, в който ще се появи някой, който умее да го прави добре. Защото и в римуваната поезия, и в прозата има светлинни години дължина изписан текст, с който можем да си обършем задника. А тоя стил тепърва се засилва, ей! Или както се опитах да кажа в началото - няма значение формата, важно е да въздейства. ИЛИ! Както казваше един учител: "Няма лош театър, има само скучен." Което може да се каже за абсолютно всичко останало, та те ви - житейска философия.

не знам, че имам сухожилия
не знам, че имам вени
не знам, че имам зъби
не знам, че имам мускули
не знам, че имам кожа
не знам, че имам кости
не знам, че имам кръв
не знам, че ме има дори
докато не помисля за теб
и всичко, което имам се опъва
и свива до синьо джудже