На гроба на Вярата

Хората вярват... Дори да няма в какво пак вярват. Вярват в фалшиви неща, вярват в измислици, вярват в злини, вярват в загубени каузи, вярват в хора, които дори не познават. Вярват в толкова много неща, само и само за да вярват. Вярата крепи човека, умира последна - дрън, дрън.... Последен умира човека от обезверяване. Човешката глупост е безкрайна, само защото вярата е включена в нея. Защо ни е да вярваме? Ако вярваме, че няма да умрем, дали ще има полза? Имам в предвид, ако наистина вярваме? Едва ли. Един познат много отдавна ми беше казал:
- Птиците летят, защото вярват, че могат.
И тогава бях малка - повярвах, че мога да летя, но само си цепнах колената и заплаках... Вярвах в едно приятелство, а приятеля ми не. Вярвах, че струвам нещо, че съм специална, но видях наистина специални хора. Вярвах в любовта, а сега дори не мога да дам пример за нея. Вярвах в хората до мен, а те вярваха в себе си. Вече вярвам само в приказки - само те досега не са ме лъгали или обиждали. Любовта е сляпа, но Вярата освен това е куца, саката, глухоняма и полумъртва. Нe говоря много свързано, но и без това няма нищо логично на този свят...
Правим от хората покрай нас красиви картини с измислено съдържание и сюжет и очакваме от тях чудеса. Накрая се оказва, че те са същите като нас и пиедестала, на който сме ги издигнали доста се клати като се замислиш. Когато изгубиш скъп човек си припомняш само хубавите ви моменти заедно, а лошите се губят във вечността. В крайна сметка като умрем всички ставаме хубави хора...