Напоследък си мисля над отношението към хора, които според мен се държат неадекватно и детински.
Много е сладурско да влизаш в положението на хората и да им прощаваш всяка свинщина, която ти изсипят. И какво се оказва? Ти нали си много готин и великодушен, а бедния пезан не може да ти стъпи на малкия пръст интелектуално и принципно и следователно заслужава съжаление и аванси. Вместо да разбере, че поведението му е неадекватно, той разбира, че може да минава между капките.
От друга страна горното отношение също подхлъзва към арогантност. Отново трябва да се смяташ за голяма работа, за да приемеш, че ти си този, който обучава хората в живота. Но е обвързано и с личния пример. За да можеш да поддържаш тази система на непримиримост с чуждите недостатъци, сам трябва да поддържаш висока летва в действията си.
Разликата е да имаш характера да поддържаш втората философия. И същевременно да не губиш състраданието си към тези, които животът подмята. Въпросът е как да прецениш, дали някой лош характер не е имал лош ден? Интуиция, както винаги.