Очи

Следващите два текста са много лични. Единия не съм го писала аз.

На зелените очи

-Не знам как да започна историята. Има толково много за разказване, а толкова малко време... Оставете ме да помисля само секунда...
Доста по-късно...
-Бихте ли ми разказали нещичко най-после...?
-Ооо, ама Вие още ли сте тук?! Аз се надявах да поостана за мъничко сам, но уви ... Отново на хоризонта се появяват тероризатори...хм.
-Ако не бяхте започнали разговорът, нямаше дори да Ви забележа!
-Не ме препирайте!
Известно време уважаемият професор стоя замислен с ръка на брадичката. В чакалнята на зъболекарят бяха останали само той и нетърпеливата дама. Чуваха се единствено монотонното тиктакане на часовникът и бръмченето на зъболекарската машинка.
-Добре ... - започна вяло професорът - ... ще Ви разкажа за приятелските Зелени очи.
-Хм ... дано да е в този век.
Професорът не чу язвителната забележка и започна разказът си с равен и все пак развълнуван глас.
-Имало някога Кафеви очи. Те принадлежали на едно русо момиченце, което притежавало огромно любопитство. Пораснало в семейство - странен подбор от личности - било доверчиво до глупост. И така Кафевите очи гледали света през не до там добра призма. Колкото и лошо да се отнасяли с момиченцето и кафевите очи да се пълнели със сълзи, то вярвало в доброто у хората, не искало нищо да помрачи светогледа му. За съжаление се случило нещо, което накарало Кафевите очи да намразят всичко и всички. Дядото на Кафевите очи починал ... да, ужасно, няма спор. Колко омраза се събрала в тези две детски очички никой не можел да си представи. Няма да го описвам, не бих могъл. В този миг по някакъв особен начин, Кафевите очи забелязала Зелените очи. Очи, които е невъзможно да забравиш, пълни с обич и топлина, а най - хубавото било, че били придружени от усмивка даряваща спокойствие. До момента Кафевите очи не били особенно склонни да допуснат в живота си Зелените очи, но някакси светлината надделяла над омразата...
В този миг нещо се случило, Кафевите очи били поразени от дълбочината и чистотата на Зелените. Нещата не можели да останат в досегашното си положение. Зелените очи подали ръка на Кафевите и сякаш светът придобил нов нюанс. Историята мълчи за перипетиите на тези приятелки, но е отбелязана една интересна случка. Неблагодарните Кафеви очи не мирясвали! Попаднали на други кафеви и ... положението се усложнило. В мигът, в който се срещнали двата еднакви цвята очи, момиченцето решило, че е намерило нещо невероятно. Почти моментално се отдало изцяло на кафевите очи, не можело да им устои. За съжаление така занемарило отношението се със Зелените очи, но не го осъзнало. Мислите му били заети с кафевите очи. Вярвало до болка, че тези очи били истинските. Не искало да се откаже. Ще попитате какво става със Зелените очи през цялотот това време?! Какво може? Търпели пренебрежението от страна на Кафевите очи. Те също вярвали...
Но нашето приятелче потъвало все повече. То не се влияело от чувствата на Зелените очи. То вярвало, не искало да се откаже от "осъществената" си мечта. За съжаление се оказало, че вторият чифт кафеви очи не струват. Те потопили момиченцето в невероятно дълбока тъга. Кафевите очи били целите в сълзи. Болката в тях можела да се прочете и от хеликоптер. Кафевите очи знаели, че Зелените също са дълбоко наранени и им било ясно, от собствен опит, че омразата в такива ситуации е най - доброто оръжие. Не посмели да помолят за помощ... Както си стоели в тъмната стая, Кафевите очи видели същата тази ръка, която преди години дошла да помогне, да се протяга към тях. Този път сълзите били от благодарност, а не от скръб.
И така... Зелените очи показали на Кафевите красотата на залеза. Кафевите били песимистично настроени, защото слънцето си отивало, но истината се оказала друга. Слънцето отстъпвало мястото си на луната, за да може да омагьоса хората с вълшебството си, за да си починат и да са готови за следващият ден. Зелените очи показали на Кафевите истината, че след всеки залез идва изгрев...
Професорът замълчал. Когато осъзнал, че историята е свършила се обърнал към събеседничката си. С удивление осъзнал, че в чакалнята са само той и нестихващият часовник. В тази секунда нещо му проблеснало. Опитал се да извика в съзнанието си как е изглеждала жената срещу него. Единственото, което си спомнял били едни кафеви очи пълни със сълзи...

*****

Кафевите очи

Последната цигара доизгаряше в пепелника. Музиката звучеше обидно приятна. Професорът стоеше и размишляваше. Мислеше си за очи и чувствата в тях. Изведнъж към него се запъти някакво момиче. Та това не ... беше нетърпеливата дама от зъболекарският кабинет.
-Прощавайте, може ли да седна при Вас? - попита тя любезно, но настоятелно.
-Да, заповядайте. Радвам се да Ви видя отново. - каза искрено той. Беше се учудил, че я позна, тъй като не си спомняше как изглежда до преди това.
-Съжалявам, че избягах преди краят на разказа Ви онзи път, но ми подейства прекалено силно и не се въздържах.
-Няма проблем, разбирам Ви - усмихна се топло той.
-Знаете ли ... Всъщност и аз имам история за Вас - притеснението и свенливостта бяха избили по страните й, а очите й бяха вперени в скута й.
-Да я чуем! - остана приятно изненадан професорът.
-Моят разказ е за защитаващите Кафеви очи. Започвам...
Имало едно време едно малко момиче с големи мечти и надежди. То било весело и открито, спокойно споделяло с всички. В животът му имало и трудности, но то се научило да ги приема като нещо полезно. Научила се да се справя докъдето може сама. И докато си мислела, че има приятели, била много щастлива. Но другарите й не я харесвали, обиждали я и й правели номера. Детски закачки с дълбок подтекст. Мислела си, че е намерила човекът, който я обича, но той само я използвал. След като се разделили тя разбрала това, че важи за всички, които познава и се отдръпнала от тях. Била сама и нещастна, а всъщност не забелязала, че Кафевите очи са вече при нея. Когато ги забелязала било късно, но не твърде. Нека вече наречем нашата героиня Зелените очи. Зелените очи обикнали Кафевите, заради честността им и топлотата. Зелените очи до тогава били заледявани от сълзите и студа на света, но вече като че ли започвали да се разтапят. Кафевите очи обаче намерили заместител на срамежливите и неспособни да се открият и отдадат Зелени очи. Те отново били самотни, но не се отказали да се борят. В тях вече имало надежда. Не след дълго Кафевите очи стигнали до старото състояние на Зелените . Апатия, отчаяние, самовглъбеност - те били предадени. Нашата героиня се опитала да им подаде ръка, но била отблъсната. Продължила да се бори. Малко по малко приятелството им се възстановило. Ще е лъжа да кажа, че е било както преди - сега е дори по-хубаво. Най-сетне Зелените очи можели да се отблагодарят на Кафевите. Те написали писмо:
"Благодаря ти, че ме защити от грешките ми, предпази ме от неприятелите ми и ми посочи къде бъркам. Благодаря ти, че ми позволи да сторя същото за теб. Благодаря ти, че ми позволи да ти бъда приятел. Благодаря ти, че ми позволи да те наричам така. Всичко, което правиш за мен не може да се оцени от един човек. В замяна ще ти разкажа една тайна. Ще ти разкрия каква си ти. Ти пазиш и закриляш не само мен, а и всеки, който има нужда от едно добронамерено рамо. Ти никога не искаш да нараняваш. За теб да помагаш е идеал. Когато стане нещо винаги си до мен. Понякога си нетърпелива и се отказваш, но аз те обичам така. Правиш грешки, поправяш ги, обичаш и те предават, отново подаваш ръка, даваш всичко от себе си. Това те прави човек. Това те прави прекрасна."
След като прочели писмото Кафевите очи се разплакали и прегърнали Зелените. Зелените очи вече знаели, това което Кафевите са имали предвид през цялото време: "Утре никога не идва преди да е станало твърде късно, но в него има кой да е до теб."
Младата дама погледна професора и се усмихна. Кафевите му очи я обгърнаха с топлина. Ледът в нейните отдавна го нямаше. Без да си говорят те станаха и излязоха да погледат небето отвън.
-Знаеш ли...? - попитай той, докато тя беше казала:
-Знам.