Изгубеният ад

Кликни тук, преди да започнеш да четеш. 

Вече избелялата й кърпа се ветрееше от ръката й - тя отново развяваше знамето на никога завърналите се синове и съпрузи. Онези, които никой не искаше да си спомни, или забрави. Стоеше всеки ден, по цял ден, а и късно вечер, чакайки детето си. Чакайки надежда. Винаги пееше една и съща песен.

В търсене на нова земя,
Нека построим нов дом.
От прилежно събрано сено,
Да направим покрива...
От прилежно събрано сено,
Да направим покрива...

При каменните стени,
Нека отпразнуваме златната къща,
Която бе построена
От сто дърводелци,
Която бе построена 
От сто дърводелци!

Август е близо,
Но аз нямам какво да облека...
Искам да се облека празнично,
Братя, заемете ми ръкав!
Искам да облека децата и тези, които обичам,
С единственото кимоно, което имам.
Аз ще нося лози,
Които набрах дълбоко в планината.

Пълната луна огрява
Надалеко и широко, като боговете...
Когато моят любим дойде да ме види,
Ми се ще облаците да я скрият малко...

 Винаги го виждаше. Аха да затвори очи и той беше при нея. Усещаше го на сантиметри от себе си, но никога не го докосваше. Слънцето никога не е било по - студено... Тя все още не беше стара, но от както той си замина започна да умира всеки ден по - малко. Не знаеше какво се е случило с него или къде е, но й се искаше просто да си дойде. Гарваните летяха ниско и сякаш й се присмиваха. Хлътналите й очи обаче винаги издаваха тиха радост и очакване и странна тъга, сякаш чака не син, а писмо. Беше сигурна, че още съвсем малко й остава и ще го види, а след това щеше да може да си замине - щеше да раздаде вещите си, да продаде дома си и никога повече да не го пуска сам. Усещаше главата му на скута си, когато седеше и ръката му на раменете си, когато се изправеше. Помирисваше момчешката му миризма и чуваше стъпките му зад себе си. Меланхолично си припомняше първите му крачки и си представяше какъв ли е станал. Тъмната му коса, сигурно бе изсветляла от слънцето, а кожата му - потъмняла. Мечтаеше да зарови пръсти в косата му и никога да не я пусне, никога да не си тръгне. Сигурно бе станал прекрасно момче. Тя щеше да чака вечно.

 Загледан в небето си мислеше за майка си. Отдавна мъртва, а и нищо не значеща, за непознавалия я син, не бе ежедневна тема за размисъл за него. Чудеше дали изобщо го има рая, или пък ада, но ако трябваше да гадае къде ще е, не се замисляше много. Според него, това нещо рая, ако го има, е празен. Хората бяха прекалено грешни, за да ги обрекаат на вечно задоволство. Бе се уверил в тази си своя теория многократно. Израстнал без женската ласка на майка си, самият той бе станал като животно - първосигнален, странен и саможив. Беше късно да съжалява за миналото, най - малкото, защото му предстоеше бъдеще. Отново пътуваше сам, само че този път, не бе сигурен дали така му е по - добре. И все пак - пътят му назад бе отсечен. Оставаше му само да се моли за нови срещи. Така и не се бе научил да дава от себе си и за това бе все сам. И така смяташе, че е правилно. Преди. Изживял всички видове позор, вече не смяташе нищо за прекалено важно. От вътре бе останало само гняв и объркване. Както е при човек, който никога не е бил обичан. Изду ноздри и си пое дълбоко въздух. Винаги му се бе искало да иде пак при морето. Явно това щеше и да направи. Изправи се бавно, така че дългото му слабо тяло да не разтегне някой мускул или жила и се запъти натам накъдето винаги го бе водило уханието - към дома. Сам не знаеше, дали ще стигне.

За всеки от нас има отделен ад, а ние самите сме нечий малък ад. Раят е само един.