Изкъпани очи

И той е там... Стърчи безмълвен и ти се усмихва. Протягаш ръка викайки неговото име. Не отговаря - не би могъл. Там е и не е. Просто тяло. Трупът. Целуваш ръцете му, милваш лицето му, но той все ти отговаря със същата студенина. Показваш му съкровищата от дълбините на съзнанието си, а те отразени в очите му приличат на стъкълца събрани от тротоара. Гледаш го. Искаш го, а той си остава на оня свят. Прегръдка. Самосиндикална. За нея трябват двама... Един кичур му се е накъдрил. Оправяш го и получаваш поглед като през дъното на чаша. Обичащ го, а той е мъртъв за чувствата ти като камък. Суетиш се около него - нямаш нужда от любовта му, за да си щастлива. Нека той да е доволен. Защитаваш го и вместо да го погребеш завинаги, се грижиш да не се разпадне. Никога не си е направил труда да ти чуе името. Акордите в душата ти треперят като пред буря. До-си-фа... Alegro! Vivo! Preste! Vivo... Студените ти пръсти пробягват по клавишите на социалното пиано, но скоро тръшват капака. Сякаш погледа ти е замъглен.
Изведнъж мъртвите сте двама, но по различен начин. Плачеш, защото виждаш как твоето място в редичката вече го няма. Но погледа ти е по - ясен. Нищо не измива очите както сълзите. Откриваш, че дори мъртва, не е късно да живееш. Изведнъж деня става само твой, а въздухът, който дишаш ти принадлежи отново. Целуваш небето, хващаш вятъра за ръка, усмихваш се на облаците, обичаш... Най - сетне обичаш когото трябва - себе си. Вървиш по зелена пътечка, очите ти най - сетне са измити. А ти ги държиш затворени.