Стефка и сока

Един фючъринг (тъй била думата за тия неща) с Йорето, започнат и завършен от чичето. Интересното за мен е, че си довършваме идеите много успешно. Мога да кажа, че той (Йорко) пише точно това, което си мисля. И тъй де. Воаля:


Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.