Твърде много

Когато навършиш между 3 и 6 годинки (различно е при всеки) научаваш, че живота не преминава в танци по улиците и пеене в хор с минувачите. Не знам защо ми се искало да е така, но идеята е забавна. Както казва Пратчет - децата може и да са на 5 но всъщност имат циничното мислене на 45-годишни копелета. Но не за тях иде реч. Колкото повече годинки събираш толкова повече откачаш. Имам познати, които преди са ме поучавали да се държа свободно и да не се срамувам. Сякаш беше вчера когато ме беше срам да съществувам, а днес се заявам със силата на 3 тонен пневматичен чук. Сякаш изгубих онова чувство в началото, когато силно исках и нищо не постигах. Мотивация.
Не знаеш, що е истинска болка докато не получиш всичко, за което си мечтал, че и не си се надявал да получиш. Вместо да си щастлив ставаш най - безразличния индивид на земята.
Винаги съм предпочитала да чувствам, че дори и най - лошото. В такива моменти дори се изучавам. Дам, памет на емоцията. Сега единственото, което мога да направя е да наблюдавам другите. И да се правя на шут. Може би и за това равнодушие е виновен наскоро изградения ми наичн на мислене. Може би съм прекалено млада, за да решавам, че не трябва да се впрягам на света. И сякаш единственото ми желание е да ме оставят цял живот да бъда непукист и да не се обвързвам с нищо. Всичко е твърде ангажиращо, освен някои лични пристрастия... Дали още не съм на 2 годинки?
"Искаш ли да покрещим? Да легнеш на земята без да ти пука къде си и да зяпаш небето цял ден, а после да не можеш да се изправиш от схващане, но въпреки това да се чувстваш прекрасно? Искаш на автостоп? Искаш да се напием на открито? После на театър? Да обиколим страната? После и извън нея? Да се върнем очукани от опита и да разказваме в дългите вечери над чаша бира? Да работиш онова, което искаш, въпреки че едва ли ще получаваш повече от чистачките в училище? Да чувстваш?" - това е примерния монолог на подсъзнанието ми. Всъщност може и да съм вчерашна.