Ехо

Бели пеперудки къде отлетяхте... Тревата е мека... Мирише приятно... Прилича на шарен килим, защото дърветата й правят шарена сянка. Ветрецът театрално раздухва храстите. Някъде звъни звънче. Макът е цъфнал и сякаш птиците се опиват от него и песента им звучи все по - хубаво. Пеперудите се гонят и крилцата им се кискат на живота.

Звук от драскане по грамофонна плоча.

Пълнолуние. Нощните духове подслушват. Чакат да дойде време за фиеста из гората.Първия подава глава над повърхостта на езерото, но бързо е приниден да я скрие. Боси крачета шарят из тревата като черупките на перлените миди из тъмния океан. Малките изящни пръстчета рисуват своята картина из шубраците и нейните ситни крачици бързо обикалят навсякъде. В този си нощен ритуал тя включва изящество и женственост, несръчност и детинство. Бялата й рокля я следва като шлейф, или дори като крила. Седефената й кожа я кара да сияе на лунната светлина. Косата й също е бяла - цялата е светлина и феерия. Сивите й очи шарят сякаш търсят нещо. Малките бледи устни се присвиват и започват да свирят Мелодията на Гората.
- Бели пеперудки къде отлетяхте? - гласът и оглася цялата околност и въпреки това е някак си тих и премерен. Никой смъртен не може да я чуе. Настъпва оглушителна тишина, но само след миг с пеперуден кикот се задават още десетина момиченца на пръв поглед досущ като нея. Когато се вгледаш обаче, забелязваш, че всяка си е строго индивидуална - имаха лунички, бенки на бузките, а някои дори чисто черни очи. Децата се завъртяха във бурна игра - блъскаха се, скачаха, прелитаха по метър-два, пееха пеперудени песни. През цялото време една нимфа стоеше мълчаливо на брега и имитираше приглушено смеховете и закачките им, но в очите й не личеше злоба. Самата тя по - красива от всички пеперудени момичета взети заедно, бе и най - кротка. Тя цялата бе зелена и се сливаше със гората. В косата й имаше къпини, а по дрехата й полски цветя. Изведнъж бе въвлечена във играта им и се завъртя на едно с тях. По лицето й се изписа огромна благодарност, но тя продължи да имитира смеховете им. Изведнъж първия лъч на слънцето проблясна иззад дърветата. Зората занастъпва бързо и нимфата остана сама в центъра на пеперудено ято. Когато всички се разлетяха, тя сама падна на земята и се превърна във красива поляна. Единственото, което остана да напомня за среднощния празник бе гласът й и нейното име - Ехо:
- Бели пеперудки къде отлетяхте...?