Приказка за ключалката

Днес изгубих душевното си ключе. Мислех си, че въпреки малката дупчица в джоба, която имам то ще си стои там още дълго време. На всичко отгоре сама го метнах колкото се може по надалеч. Спомням си как го намерих - беше увито във съобщение по Skype - "Здравей, да ти се приказва?". От тогава денонощно държах в ръце тази своя пътечка към небето и се грижех за нея. Мерех думите си, поведението си, мисленето си, само за да остане при мен. Преди да го открия джоба ми беше пълен с големи и тежки гаечни ключове, старовремски префърцунени ключища, нови нескопосани ключенца. Само новото ми беше по мярка, и за да му е по - удобно старите един по - един бяха изхъвърлени, преместени и деформирани. Сега джоба ми е пуст и скъсан. Пълня го с разни неща, но те падат през неимоверно разширилата се дупка. Притрябвало ми е! Наистина имам нужда от него... Странно е как си мислим, че всяко ново ключе е единственото и неповторимото, а то се оказва, че ги произвеждат на конвейр. Накрая се научаваш да не плачеш за загубите и се обезчувстваш съвсем до момента, в който осъзнаваш, че вече я няма и минималната тръпка. Тези сътресения на душата я правят мека като пластилин и точно това е ужасното - пластелинените хора са свикнали да страдат и се приспособяват до пълно примирение и дори неусещане на болка. Не искам да съм пластилинова! Ако спра да усещам болка, ще спра да усещам радост, щастие... Наричайте ме мазохист, но си искам всеки миг страдание докато съм жива! Искам всяка сълза, всяка крива усмивка, всяко спиране на дъха! Искам... Искам... Искам си ключето!