Изкъпани очи

И той е там... Стърчи безмълвен и ти се усмихва. Протягаш ръка викайки неговото име. Не отговаря - не би могъл. Там е и не е. Просто тяло. Трупът. Целуваш ръцете му, милваш лицето му, но той все ти отговаря със същата студенина. Показваш му съкровищата от дълбините на съзнанието си, а те отразени в очите му приличат на стъкълца събрани от тротоара. Гледаш го. Искаш го, а той си остава на оня свят. Прегръдка. Самосиндикална. За нея трябват двама... Един кичур му се е накъдрил. Оправяш го и получаваш поглед като през дъното на чаша. Обичащ го, а той е мъртъв за чувствата ти като камък. Суетиш се около него - нямаш нужда от любовта му, за да си щастлива. Нека той да е доволен. Защитаваш го и вместо да го погребеш завинаги, се грижиш да не се разпадне. Никога не си е направил труда да ти чуе името. Акордите в душата ти треперят като пред буря. До-си-фа... Alegro! Vivo! Preste! Vivo... Студените ти пръсти пробягват по клавишите на социалното пиано, но скоро тръшват капака. Сякаш погледа ти е замъглен.
Изведнъж мъртвите сте двама, но по различен начин. Плачеш, защото виждаш как твоето място в редичката вече го няма. Но погледа ти е по - ясен. Нищо не измива очите както сълзите. Откриваш, че дори мъртва, не е късно да живееш. Изведнъж деня става само твой, а въздухът, който дишаш ти принадлежи отново. Целуваш небето, хващаш вятъра за ръка, усмихваш се на облаците, обичаш... Най - сетне обичаш когото трябва - себе си. Вървиш по зелена пътечка, очите ти най - сетне са измити. А ти ги държиш затворени.

Монолог на неориeнтираната

Ако ти пука за хората умираш от собствената си глупост. Може и да боли да си сам, но когато бъдеш предаден и излъган болката е двойна. Ако не ти пука оцеляваш... Това са мои думи и не са. Аз съм и това и нещо друго. Никога не съм това, което ти се иска и може би има защо. Търся. Търся очите, в които свободно ще прочета едно едничко чувство. Търся истината, а ти я криеш дори от самия себе си. Горчиви думи? Не, не бих ги нарекла така. Най - сетне разбирам, че сме родени, за да сме сами и няма как и кой да ни помогне, защото това би спряло развитието ни. Самотата е напълно естествена за човека и точно това страдание ни учи най много. Говоря глупости? Предполагам... И все пак погледни ме и ми кажи една истинска дума - дума, за която да не съжаляваш, за която не съм те молила, но ще приема с радост. Не можеш? И си мислиш, че съм изненадана? Заради такива като теб, аз никога не съм това, което всъщност съм. Какво ти има? Не си мен. Нито съм изпитала огромна болка, нито нищо - милиони не познават бащите си и дори и двамата си родители, живели са и живеят в бедност, не са усещали близост с някой до степен на болка, не са обичали и не са вярвали. Нима аз съм по - различна с нещо? Да. Аз казвам, че съм различна и именно това ме прави такава. Дървени философии... Нямаш си на представа колко е горчива усмивката ми в момента. Защо го изтъквам? Искам да знаеш какво ми е - слаба съм и ми омръзна да нося теглото си. Дори сега да ми подадеш ръка, тя ще ми стане най - омразното нещо на света. Не си шокиран нали? Давах, давах от себе си, бях образ и подобие на всички, а получих само едно потупване по рамото. Би трябвало да се радвам нали? Нали благородието се състои в това да носиш радост без отплата? Благородието се състои в това да ти се отплащат без да си поискал... Винаги съм съгласна с теб, нали? Винаги правя каквото ми кажеш, нали? Това бе моето отмъщение към теб... Към това, че струваш нещо... Към това, че винаги си бил мой образ и подобие... Колкото е по - голяма омразата, съжалението ти и отвращението ти към мен, толкова повече на теб ти заприличвам... Сега разбираш ли? Човек презира себе си. Аз съм човекът, който стои сам стъпил на главите на другите, докато всички падаме към бездната на насмешката. Някога имах гордост, но тя бе стъпкана под твоите погледи, изпълнени със самота и желание за отдалеченост. Не това не е болка. Това е моят начин на живот и ако си въобразяваш, че си виновен, и че трябва да ми помогнеш, значи си пълен глупак. Не страдам и не се оплаквам. Просто трябва да стана още по - жалка, за да ме намразиш. Излъгах. Познай за кое. Свито ми е като знам, че след като прочетеш това, ще си кажеш, че аз съм поредния жалък Пинокио, който проси за внимание към мечтата му. Никой не му пука за губещия и неговите невидими сълзи. Мама ме разбира? Не, тя разбира онази, която се е родила преди 17 години по грешка. Искам да обичам, но ти не ми позволяваш. Нямало любов? Смей ми се - има. Тя е твоя глас. Казвам си, че не ми пука и , че мога да живея без никой, но въпроса е дали тогава ще живея? Животът е забавен, заради начина по - който ни измисля страданията. Най - добрия драматург е вечен... Било лесно да мразиш, а трудно да обичаш... Не знам... Може би ще разбера... Крада чуждите мечти, за да си построя палат на сънищата, а той се оказва рибарска колиба насред блато. Не искам да съм друга. Аз съм Никея - богинята на победата, а не онази нещастница, която ти познаваш... Летя в калта и пея за бурените. А ти ми се смееш. Как да живея?

Вали. Винаги вали.

Вали. Винаги вали.
- Пак вали - изсумтя тя. Зелените й очи пробягаха из стаята й и намериха същия мрачен хаос като отпреди две секунди. Това не й пречеше особено, за това се облече набързо и излезе. Все някой трябваше да ходи на това проклето училище. Не й се говореше с никой (не че имаше с кого) и не й се правеше нищо (не че имаше какво). Бяха последните дни преди лятната ваканция, но това не я радваше. Всъщност нищо не я радваше - носеше се насам, натам като балон с въздух под налягане. Всичко й беше писнало до безбожие.

Лято. Горещо както винаги.
- Доста е горещо, нали? - тя се стресна от този глас и се завъртя на пейката да види кой говори и дали изобщо е на нея. На нея беше. Едно момче, приблизително на нейната възраст стоеше зад нея и я гледаше със зле прикрит интерес.
- В този град няма шоу на изродите и аз не участвам в него повярвай ми - Каза раздразнено тя. Мразеше да прекъсват следобедното й Седене на Пейка. Обаче момчето я погледна недоумяващо и седна до нея. Тя изтръпна.
- Защо трябва да участваш в шоу на изродите? - очите му бяха искрени и въпреки това тя продължи да го гледа недоверчиво. За каква я имаше този...?
- Не ми се праави на отнесен, ами ми кажи какво искаш! - изръмжа тя, а той просто отговори:
- Исках да видя очите ти отблизо - тя тепърва осъзна, че той почти не мигаше вторачен в погледа й.

Година по - късно.
Тя го гледаше с умиление как се задава отдалеч. Бе се влюбила в осанката му, в косата му, в погледа му, във всичко. Чак когато бе съвсем близо до нея видя, че не е сам. До него стоеше човек, който се бе вторачил в очите й с жив интерес. Още преди да бъде представен запита:
- Доста е горещо нали? - Сега като се загледа тя видя, че Александър имаше същите очи като брат си и това не бе единственото общо между тях. Тя го хвана за ръката, сякаш в транс и каза:
- Тръгваме ли? - Алекс изненадано я изгледа и после погледна виновно брат си, който се смееше, но всъщност отвътре не му беше смешно.
- Ал сега излиза от затвора, казах ти отдавна нали помниш. Би ли ми помогнала да го настаня някъде? - сякаш сам се страхуваше от отговора произнесе той.
- Вкъщи има свободна стая... Но нашите никога не биха го пуснали - без да забелязва тя все още го държеше за ръката. - Можем да потърсим нещо наоколко. - Същия ден вечерта Александър пренощува в стара барака на края на града, а тя не можа да спи. "Очите му... Косата му... Усмивката му... На кого?".

Година по - късно.
Александър си направи расти. И преди имал, но му ги отрязали. Тя без да знае защо (каква изненада) беше във възторг. Вече работеше в малък магазин за мобилни телефони и носеше костюм. Комбинацията от косата и облеклото му винаги я караше да се смее. Брат му бе заминал войник. Алекс я заведе на панаир извън града с малкия автомобил, който си бе позволил. Качиха се на виенското колело и решиха, че им стигат атракциите. Тя го наричаше най - добър приятел. Наричаше го. Докато обикаляха сергиите и се смееха на дивотиите, които продаваха търговците спряха и се загледаха в мигащото чудо около тях.
- Обичам панаирите - толкова са весели и забавни, а с теб са истински празник - смееше се той. Тя го погледна сериозно и каза най - истинското нещо в живота си:
- Обичам те! - Той я погледна уплашено и я задърпа към колата. По пътя не каза нищо, а тя с извъртяна глава плачеше.
- Довиждане, той ми е брат! - тя се прибра в стаята си и седмица не излезе.

Преди един месец.
Александър я бе помолил да отиде с него да си търси апартамент. Тя не можа да откаже. Вече бяха заедно толкова време... Брат му бе починал по време на скок с парашут. Не говореха за това. Тя обичаше всяка клетка и всяка глътка въздух на Александър. А той тайно не можеше да живее без нея откакто я срещна за първи път. Красиво. Прекалено. Същата вечер я помоли да се омъжи за него. Крадецът си остана крадец.

Днес.
Тя гледа празно пред себе си. Хили се като малоумна, а сълзите й карат лицето й да лъщи. Вали. Винаги вали. Вчера Александър е бил застрелян от крадци. Тя все още не вярва и го чака да й се обади. Снощи щеше да му каже, че стават трима. Той не се прибра.

Утре.
Тя ще пометне и ще заживее същия си живот преди да стане горещо.

Восъчни вени

Паля свещ.
Разтапя се.
Восъка е горещ.
Изливам го на ръката си.

"Спиш ли?"
Разбира се...
"Мислиш ли...?"
Унасям се...

Ухаят на кокос.
Да - свещите.
Скрит коз.
Да - очите.

Восъка, восъка...
Тече по ръката ми.
Плисъка, плисъка...
На кръвта ми.

Восъчни вени.
Застинали на кожата.
Разпукани, засмени-
протегнати към теб.

Думи

Чувствата ми към теб са надежда. Ти самия си възможност. Бъдещето е желание.
Прекалено е хубаво, за да е истина? Не. Толкова е прекрасно и несигурно, че ме е страх да се окаже вярно.
Дума. Това искам от теб. Само тя без значение коя, ме кара да живея. Напечатан тласък. Иначе просто... Мисля.
Страх ме е да чуя гласа ти.
Сякаш...