вторник, 27 март 2012 г.
събота, 24 март 2012 г.
Хрумки
Отварям нов жанр в блога: прехвърчащи мисли, за които е безсмислено да се пише надълго и нашироко. Например:
Върбата всеки ден бе засипвана от лъчите на слънцето. Това я уморяваше. Знаеше, че не може без неговата живителна сила, но това не я спираше да е постоянно протегната към реката. Много риба имаше в нея, но предимно шарани. А слънчогледът толкова предано следеше как смисълът му обикаля небето, че дори не се сещаше да завиди на върбата. Много е глупав.
Няма нищо по-хубаво от това да заспиш с гръб към гърба, а да отвориш очи срещу спяща усмивка.
В несъгласие с Дъглас Адамс обявявам чаршафа за най-полезна вещ във Вселената.
Той я познаваше библейски. Тя него - житейски.
И такива глупости. Предстоят още.
петък, 23 март 2012 г.
Винаги ли ще е така?
Пак се разписахме с Йорето.
Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
понеделник, 12 март 2012 г.
Стефка и сока
Един фючъринг (тъй била думата за тия неща) с Йорето, започнат и завършен от чичето. Интересното за мен е, че си довършваме идеите много успешно. Мога да кажа, че той (Йорко) пише точно това, което си мисля. И тъй де. Воаля:
Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.
Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.
понеделник, 5 декември 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)