дъждът тук никога не спира. дори в най-големия пек ще премине някоя сянка, за да напомни, че няма такова нещо като безоблачно щастие. всъщност дори не е съвсем щастие, а някакво временно облекчение от студа, в който крачките ни се превръщат в писъци, а желанията ни в безкрайни чаени следобеди. всяка посока се превръща в неподвижна мъгла, а всяко истерично движение, което иска да замаскира болката, се пръсва като мозък по тапет стил социалистически-барок-в-разпад. обещанието, че всичко ще е наред трябва да се отпечата в личната карта като гражданство - нещо важно, но до чийто смисъл рядко се стига. обичам те. но тебе твърде много хора те обичат. достойнството на моята силна любов започва да се превръща в най-малката матрьошка от безкраен комплект - чудя се дали съществува, или е дело на на моя живот? твоята смърт не ми е достатъчна. чакам своята отчаяно, сякаш никога няма да дойде.

събуждаш се
и в тебе липсва началото на стих,
който щеше да запишеш
като се събудиш,
но сега разбираш,
този негатив е осветен
и ти остава спомена
за приблизителните очертания.
май нещо искаше да кажеш
за самотата,
или самодостатъчността
без смисъл.
искаше да питаш -
накъде с тия мечти
да бъдеш обичан?
това разсейва.
по-скоро се опитваше
да разбереш
дали ти се полага пол,
ако раждаш само въпроси.
изпусна нишката на нещо вярно
и само интуицията
ти е свидетел.
и само помниш,
че бягаше от нещо,
и все се спъваше в него.

Прочетох най-сетне "Колене" на Росен Карамфилов. Нито Гинзбърг, нито Керуак не са го казали по-добре. Нито Росен го е направил. Става въпрос за онова, което остава след искрения разказ, онова което дори думите не могат да опишат, но на което дават очертание - като сухо място под дъждовно небе, където стои някой, който не е тук. Някой ден, ако мога бих благодарила на автора. Може тези дни да ида на църква и да запаля свещ - за преживяното между страниците, за К.К. и Р.Н.К. И за няколко ангела.

търся си стих
нещо да опише
слепотата
от която едва дишам
състоянието на нищоправене
сякаш нищо няма смисъл
и само искам
искам
искам
не съвсем сигурно
какво
и аз ли трябва да си го взема
но липсата му
ме удря в слънчевия сплит
макар и да повтарям
че съм самодостатъчна
никаква самоувереност
не може да ме накара да забравя
че страдам
от професионална недостатъчност
и че се влюбвам
вече съвсем от отчаяние
инерция
случайност
край

лятно

пот -
си е ебало майката.
да ти го.