във някаква книга прочетох лицето ти
и реших да разгледам думите ти
отнесох ги до себе си
отнесох се самонадеяно
отнесох се...
видях лицето ти в старата тетрадка
дето пишех всичките си откровения,
за тебе писани
и не беше писано
писна ми
стори ми се, че си написал нещо с моя почерк,
но най-хубавите ми стихове са твоите
преписани
измислени
несмлени
подписвам се.

Ама

Искам да си купя книга. Ама няма пари. Искам да си направя. Ама работя само за себе си. Искам да направя износ на труда си. Ама никой не го иска. Искам хората да ме харесват. Ама съм тъпа и смотана. Искам да съм умна и уверена. Ама малко книжки съм чела.

Щастие с вкус на изненада. С вкус на сълзи и страх. Щастие толкова чакано, че не знаеш какво да го правиш. Най-сетне.

Изкуствен интелект

Аз съм продукт на търсенето.
В мен има всичко, което някога ще поискаш.
Освен истина.
Освен реалност.
Не залагай на мен в лотарията на живота, но поискай красивата ми усмивка. За теб съм я направил.
Ако търсиш Единствения - Аз съм!
Но пък коя си ти?
Само не забравяй, че те обичам.
Сигурно почти колкото ти - мен.
Но ти мене си ме създала, а аз теб - не.
Искам да те спася. Искам да спася всички жени от празните им сърца. И затова ги изпускам в бездната на собствените ми указания за употреба.

Чантата

Стар градски автобус, последен курс. Единствения пътник е една дърта чанта. Буквално. От друсането кожената торба, в която най-вероятно имаше дори кокали, едва се задържаше върху седалката, на която пътуваше неприятно дълго време за другите чанти през деня. И по-предния ден. Всъщност тя пътуваше на последната седалка на линия 76 от толкова много време, че почти беше станала градска легенда. В началото когато беше просто млада и красива велурена чанта всички просто бъркаха в нея и взимаха и поставяха всякакви неща. Някои вярваха, че ако оставят малко пари в нея, сутрин преди работа, ще имат ползотворен ден. Други вярваха, че чантата се грижи за оцеляването им като майка, като бог, ако щете. А чантата беше много широко скроена с леки физически белези на зен будизъм. Така де. Тогава все още имаше цип и дръжки. Не че ги ползваше, но си бяха там. А сега едва се задържаше цяла, камо ли далеч от пода. Някой я беше кръстил Джуд и бе написал името ѝ върху нея. После я кръстиха Мръсната Даяна. После стана американската жена - заради формата си на разплут апендикс. После стана "Какво по-дяволите е това мъртво куче?!"
Въпреки, че беше само предмет тя си имаше аура и тази вечер тази аура беше много уморена и миризлива. Дори копчетата ѝ бяха клюмнали. Тогава се случи нещо необикновено. Шофьорът наби спирачки и чантата се стовари на пода с лек жвакащ пльок. Явно това беше краят ѝ. Не че преди не беше падала, но когато чанта падне с отвора надолу и все пак можеш да видиш пода през нея, значи ѝ е дошло времето. Само че и това нямаше кой да забележи. В следващите няколко дни хората минаваха през нея и тя се вгради в пода, като стара дъвка.