Фадо

Самота, ти, щедро бреме, ограбила улегналата меланхолия и алчна към вечността. Заливаш ме като въздуха и понякога ти благодаря, защото често си учител, но нерядко и подстрекател. Открадна думите ми точно когато открих, че ми трябват. Обрече ме на глад и тъга, които да нося със себе си като забрадка. Прикри сълзите ми и сама ги избърсах. Протегнах ръце, да те прегърна, но както птицата пропада, щом приеме, че не може да лети, тъй и аз се изгубих в бездната на гордостта. Тъй сладко опиваш, щом сама те потърся. а когато се срещнем случайно, горчилката ми се утаява в желанията ми. Пея за теб, за това, което си ми отнело, мое сладко фадо... А морето си остава далеч.

Малко таковата...

Хората градим живота си. Да = поставяме си цел след цел и ги постигаме, доволни, че можем да кажем, че сме това и това и можем да правим това и това. И всички искат да могат да пътуват, да си позволяват скъпи придобивки, да са по-духовно извисени, да са нещо над масата, да могат да кажат: "Да, но ето, ти не можеш да си като мен!". А моето съществуване и моите желания са по-инаки сякаш. Движа живота си и подреждам съдбата си, чакайки онова другото. Онова, което ще ме накара да си кажа "А-ха! Това е!". Да не съм просто доволна от това, което имам, а да нямам нужди и желания. Но май този момент е еднакъв със смъртния покой. Може би за това не идва. Живеем за да умрем добре.

Аниме и манга?!

Нямам какво да обяснявам, ако не знаеш ти е рано, ако знаеш и не ти пука, ти е късно. Това, което ме кара да пиша с разбуден дух в малкото си време незаето от мисли над човешкото съществуване е нещо много глупаво. Както някои знаят, а някои - не, от миналата година манга и аниме индустрията в България лека-полека се е хванала за шлифера на възхода (както се казва, натиснала е копчето за нагоре). През март 2009 излезе нещо, което мен лично ме накара да зяпна, да се ококоря и да започна да пискам превъзбудено - излезе първи брой на първия български сборник за манга - Shogun. Сега, има спорове до колко е манга, до колко е качествена, до колко е японска и т.н., но според мен не това е важното, а по-скоро, че е направена първата крачка към нещо по-добро и нещо, което би ни зарадвало още повече. След няколко месеца се появи и Animania - списанието за подвижни образи, което в началото тръгна доста леко, но по-късно се засили и в момента се чудя как да се метна до 21 февруари, че тогава излиза следващият (предпоследен?) брой. От двете списания аз лично научих доста изрази, които до тогава ми бяха неясни или леко объркани, доста за различните аниме и манга студиа, за японските традиции (включая чаената церемония) и си доставих голямо удоволствие от четенето на манги като Omega Complex и B.B. Project (макар и с френски произход ми се струва, че са повече манга от японския представител на жанра в Shogun - Vairocana) и разлистването на статиите отнасящи се за любимите ми анимета, намирайки нови такива в изложенията на рубрики като "Какво гледа Япония". Абе изобщо - голям кеф, като добавим това, че вече излизат и няколко самостоятелни манги на български, имаме ежегодни фестивали като Анивенчър и Аниплей, а и наскоро във Варна е отворен първият манга магазин. Т.е. рафтове наблъскани с манга - новичка, прекрасна манга. Сърцето ми примира.
Обаче не всичко е розово - двете списания се издават със загуба и скоро може би ще спрат производство. Случи ли се това всички български издатели ще се уплашат още повече и този и без това неизгоден пазар, ще се превърне в табу. Нужно ли е да става това? Ако познаваш страстта на анимето и мангата ти предлагам да се замислиш, защото издателите не могат да си купуват сами списанията, а после ти да щракаш с пръсти да мрънкаш, колко те боли гъзъ за тея гадни комерси и евтини издания рисувани с пета. Ако така мислиш, повече няма и да получиш.

Полезни линкове:

Списание Animania
Списание Shogun
Веси, която се справя по-добре в систематизирането на проблема

Джа не и до нов акъл!

Безсъници в мечтател

Абе какво всички са се изредили да ми пилят, че през деня не било полезно да се спи. Ми като не можеш по друго време, не само ще спиш ами и няма да ти се става. Не говоря за периода, в който се събуждаш с мисълта да си легнеш. Това, за което отварям дума е как нощта ми е единственото спокойно време - не ме е яд, че не съм навън, никой не желае мнението ми, само аз, google, котката и параноичните ми мисли и съмнения. Станахме много май. Както и да е. След една успешна нощ на изръчкване на zero-chan и danbooru (всичките са дот ком или дот нет) за да намеря изображение достойно да бъде мой персонаж в новото РПГ, което правим, аз си легнах в 06:20 и станах в 07:00, за да ида да ми вземат кръв за изследвания. Станах машинално, реших, че няма нужда да хабя мозъка си и се облякох автоматично, като успях да измънкам потвърдително едва след 20 минути, когато баба ми ме пита дали да вика такси. Аз носех кръвта, тя плащаше и казваше адресите. Когато стигнахме здравния център минах през една театрална врата - всеки път като се отвореше го играеше юмирающий лебед и се качих един етаж нагоре. Оказа се, че ще ми взима кръв лелчето от кварталния магазин. Ако не ми се спеше толкова, щях да се усъмня сериозно в качествата й. А мамка му, за първи път в живота ми  ми взеха кръв без да ми направят вените на пътно-комуникационна карта. Без кръвоизлив, без да се цели осем пъти и да нацели на двадесет и третия. Магия. Единствен бе кусура, че заминаха 3 епруветки от безценния ми елексир. Ама не ми направи крайно трайно впечатление. Току що заминаха 272 грама сладолед Nirvana, а 136 от тях не бяха каквото очаквах. Язък. Та тея 272 грама дойдоха от Kaufland - след кръвопускането ми баба ми реши, че хладилника е наполовина празен и трябва да изправим тази неправда. Вече си имаме целина, тиквички, круши, кестени, моркови, малки зеленца, банани, риба, салата патладжан с майонеза, кайма, бисквити, шоколад, кисело мляко, два вида сирене, прясно мляко, три пакетчета дъвки, списание, книга, крем за лице, гел за лице, тоалетно мляко, два сладоледа, ароматизатор, грудки от бяло лале, грудки от оранжев зюмбюл и кутийка тестерчета на iwostin. И нямам пари. Та, това, заради което тръгнах да разказвам всичко това е мимолетната ми среща с една жена. На около 40, от типа, дето се чудиш дали някога са били хубави, защото имат толкова изнурени лица, че изглеждат вечно тъжни, с прическа, подсказваща, че всъщност иска да е хубава, но предпочита сутрин като стане да не се занимава с нея, униформа на работник и стреснато изражение. Както бутах количката пълна с глупости, от които 80% до една седмица ще съм изсрала (да бях обзета от цинизъм и аристократично пренебрежение към останалия свят) замалко да я изпусна. Но тя изскочи иззад ъгъла точно навреме. И ме погледна с оня поглед, сякаш се надява, че вижда мъжа на живота си, или оня, който ще я извади от помията на опростения живот. И как да не я разбрах. Нали и аз като нея съм си представяла много пъти, как иззад ъгъла ще ме посрещне щастието. Как ей сега като затворя очи и после като ги отворя няма да виждам себе си, или познатото. В погледа на тая жена се четяха такива надежда, изненада и разочарование, сбити в един кратък момент, че ми се прииска да пиша, за тая жена. Всичкия ми цинизъм се изнесе във ваканция, аз без да се усетя спрях и знаех какво ще ви кажа. Тая жена, така искаше да напусне тая работа, да напусне дебелия си и прост съпруг, да остави наглите си глезени деца и да хване пътя, пък каквото ще да става, че ми идеше да й помогна. Само че дори час по-късно си нямам идея как. Защото в нейните очи видях своите. Видях, моето лице с подпухнали очи, тъмни кръгове под тях и блед, болнав тен. Видях умората и раздразнението си. Видях тревогата и мълчанието си. Видях моите копнежи и моите проблеми. А щом ги имам, май не знам как да ги разреша. Може би.

Биографии

Завършил средното си образование през 1996... Основно еди-кога си и еди-къде си... Участник... Носител на приза... Заслужено получава наградата... Между тази и тази година работи като общ работник... 
Някой зачитал ли се е в биографиите на писателите? На своите познати? Изобщо, чели ли сте кратка биография? И забелязвали ли сте как когато хвалим някого започваме именно с нея? А има ли нещо по-фалшиво от нея? Уж трябва да ни запознае с даден човек, а единственото, което остава след нея е въпроса "А какъв ли е бил всъщност той?". Да не повярваш как човек се е превърнал в прост наниз от дати, съкращения за видове учебни заведения и имена на изпомрели патрони. И нищо, което да разкрива, че тоя човек не само е учил и работи, ами и че е дишал, потил се е, ходил е до тоалетна, правил е младежки лудории, пушил е, лъгал е, правил е секс, имал е деца, бягал е от вкъщи, не е бягал от вкъщи, може да пее, сръчен е, танцува добре валс, или предпочита суинга или танцува само дунавското по нова година? А може пък да е бил затворен човек, домошар и не е правил нито едно от изброените, като изключим дишането и хорото? Всичко това създава един прозрачен и ненужен пиедестал, като се има предвид, че всички сме хора. Когато чета за някого не ме интересуват заниманията му по калиграфия от кого са водени. Интересуват ме самите занимания. Когато погледна биографията на някои от писателите в учебниците по литература се чудя, дали всъщност уважаемите не кандидатсват за работа или за място в учебната програма. 
Но всъщност това е единствения начин за писане на биография, без навлизане в личното пространство на биографирания. Без да откраднат и дисектират най-съкровеното му. А как искам да го знам...