Малко таковата...

Хората градим живота си. Да = поставяме си цел след цел и ги постигаме, доволни, че можем да кажем, че сме това и това и можем да правим това и това. И всички искат да могат да пътуват, да си позволяват скъпи придобивки, да са по-духовно извисени, да са нещо над масата, да могат да кажат: "Да, но ето, ти не можеш да си като мен!". А моето съществуване и моите желания са по-инаки сякаш. Движа живота си и подреждам съдбата си, чакайки онова другото. Онова, което ще ме накара да си кажа "А-ха! Това е!". Да не съм просто доволна от това, което имам, а да нямам нужди и желания. Но май този момент е еднакъв със смъртния покой. Може би за това не идва. Живеем за да умрем добре.

Аниме и манга?!

Нямам какво да обяснявам, ако не знаеш ти е рано, ако знаеш и не ти пука, ти е късно. Това, което ме кара да пиша с разбуден дух в малкото си време незаето от мисли над човешкото съществуване е нещо много глупаво. Както някои знаят, а някои - не, от миналата година манга и аниме индустрията в България лека-полека се е хванала за шлифера на възхода (както се казва, натиснала е копчето за нагоре). През март 2009 излезе нещо, което мен лично ме накара да зяпна, да се ококоря и да започна да пискам превъзбудено - излезе първи брой на първия български сборник за манга - Shogun. Сега, има спорове до колко е манга, до колко е качествена, до колко е японска и т.н., но според мен не това е важното, а по-скоро, че е направена първата крачка към нещо по-добро и нещо, което би ни зарадвало още повече. След няколко месеца се появи и Animania - списанието за подвижни образи, което в началото тръгна доста леко, но по-късно се засили и в момента се чудя как да се метна до 21 февруари, че тогава излиза следващият (предпоследен?) брой. От двете списания аз лично научих доста изрази, които до тогава ми бяха неясни или леко объркани, доста за различните аниме и манга студиа, за японските традиции (включая чаената церемония) и си доставих голямо удоволствие от четенето на манги като Omega Complex и B.B. Project (макар и с френски произход ми се струва, че са повече манга от японския представител на жанра в Shogun - Vairocana) и разлистването на статиите отнасящи се за любимите ми анимета, намирайки нови такива в изложенията на рубрики като "Какво гледа Япония". Абе изобщо - голям кеф, като добавим това, че вече излизат и няколко самостоятелни манги на български, имаме ежегодни фестивали като Анивенчър и Аниплей, а и наскоро във Варна е отворен първият манга магазин. Т.е. рафтове наблъскани с манга - новичка, прекрасна манга. Сърцето ми примира.
Обаче не всичко е розово - двете списания се издават със загуба и скоро може би ще спрат производство. Случи ли се това всички български издатели ще се уплашат още повече и този и без това неизгоден пазар, ще се превърне в табу. Нужно ли е да става това? Ако познаваш страстта на анимето и мангата ти предлагам да се замислиш, защото издателите не могат да си купуват сами списанията, а после ти да щракаш с пръсти да мрънкаш, колко те боли гъзъ за тея гадни комерси и евтини издания рисувани с пета. Ако така мислиш, повече няма и да получиш.

Полезни линкове:

Списание Animania
Списание Shogun
Веси, която се справя по-добре в систематизирането на проблема

Джа не и до нов акъл!

Безсъници в мечтател

Абе какво всички са се изредили да ми пилят, че през деня не било полезно да се спи. Ми като не можеш по друго време, не само ще спиш ами и няма да ти се става. Не говоря за периода, в който се събуждаш с мисълта да си легнеш. Това, за което отварям дума е как нощта ми е единственото спокойно време - не ме е яд, че не съм навън, никой не желае мнението ми, само аз, google, котката и параноичните ми мисли и съмнения. Станахме много май. Както и да е. След една успешна нощ на изръчкване на zero-chan и danbooru (всичките са дот ком или дот нет) за да намеря изображение достойно да бъде мой персонаж в новото РПГ, което правим, аз си легнах в 06:20 и станах в 07:00, за да ида да ми вземат кръв за изследвания. Станах машинално, реших, че няма нужда да хабя мозъка си и се облякох автоматично, като успях да измънкам потвърдително едва след 20 минути, когато баба ми ме пита дали да вика такси. Аз носех кръвта, тя плащаше и казваше адресите. Когато стигнахме здравния център минах през една театрална врата - всеки път като се отвореше го играеше юмирающий лебед и се качих един етаж нагоре. Оказа се, че ще ми взима кръв лелчето от кварталния магазин. Ако не ми се спеше толкова, щях да се усъмня сериозно в качествата й. А мамка му, за първи път в живота ми  ми взеха кръв без да ми направят вените на пътно-комуникационна карта. Без кръвоизлив, без да се цели осем пъти и да нацели на двадесет и третия. Магия. Единствен бе кусура, че заминаха 3 епруветки от безценния ми елексир. Ама не ми направи крайно трайно впечатление. Току що заминаха 272 грама сладолед Nirvana, а 136 от тях не бяха каквото очаквах. Язък. Та тея 272 грама дойдоха от Kaufland - след кръвопускането ми баба ми реши, че хладилника е наполовина празен и трябва да изправим тази неправда. Вече си имаме целина, тиквички, круши, кестени, моркови, малки зеленца, банани, риба, салата патладжан с майонеза, кайма, бисквити, шоколад, кисело мляко, два вида сирене, прясно мляко, три пакетчета дъвки, списание, книга, крем за лице, гел за лице, тоалетно мляко, два сладоледа, ароматизатор, грудки от бяло лале, грудки от оранжев зюмбюл и кутийка тестерчета на iwostin. И нямам пари. Та, това, заради което тръгнах да разказвам всичко това е мимолетната ми среща с една жена. На около 40, от типа, дето се чудиш дали някога са били хубави, защото имат толкова изнурени лица, че изглеждат вечно тъжни, с прическа, подсказваща, че всъщност иска да е хубава, но предпочита сутрин като стане да не се занимава с нея, униформа на работник и стреснато изражение. Както бутах количката пълна с глупости, от които 80% до една седмица ще съм изсрала (да бях обзета от цинизъм и аристократично пренебрежение към останалия свят) замалко да я изпусна. Но тя изскочи иззад ъгъла точно навреме. И ме погледна с оня поглед, сякаш се надява, че вижда мъжа на живота си, или оня, който ще я извади от помията на опростения живот. И как да не я разбрах. Нали и аз като нея съм си представяла много пъти, как иззад ъгъла ще ме посрещне щастието. Как ей сега като затворя очи и после като ги отворя няма да виждам себе си, или познатото. В погледа на тая жена се четяха такива надежда, изненада и разочарование, сбити в един кратък момент, че ми се прииска да пиша, за тая жена. Всичкия ми цинизъм се изнесе във ваканция, аз без да се усетя спрях и знаех какво ще ви кажа. Тая жена, така искаше да напусне тая работа, да напусне дебелия си и прост съпруг, да остави наглите си глезени деца и да хване пътя, пък каквото ще да става, че ми идеше да й помогна. Само че дори час по-късно си нямам идея как. Защото в нейните очи видях своите. Видях, моето лице с подпухнали очи, тъмни кръгове под тях и блед, болнав тен. Видях умората и раздразнението си. Видях тревогата и мълчанието си. Видях моите копнежи и моите проблеми. А щом ги имам, май не знам как да ги разреша. Може би.

Биографии

Завършил средното си образование през 1996... Основно еди-кога си и еди-къде си... Участник... Носител на приза... Заслужено получава наградата... Между тази и тази година работи като общ работник... 
Някой зачитал ли се е в биографиите на писателите? На своите познати? Изобщо, чели ли сте кратка биография? И забелязвали ли сте как когато хвалим някого започваме именно с нея? А има ли нещо по-фалшиво от нея? Уж трябва да ни запознае с даден човек, а единственото, което остава след нея е въпроса "А какъв ли е бил всъщност той?". Да не повярваш как човек се е превърнал в прост наниз от дати, съкращения за видове учебни заведения и имена на изпомрели патрони. И нищо, което да разкрива, че тоя човек не само е учил и работи, ами и че е дишал, потил се е, ходил е до тоалетна, правил е младежки лудории, пушил е, лъгал е, правил е секс, имал е деца, бягал е от вкъщи, не е бягал от вкъщи, може да пее, сръчен е, танцува добре валс, или предпочита суинга или танцува само дунавското по нова година? А може пък да е бил затворен човек, домошар и не е правил нито едно от изброените, като изключим дишането и хорото? Всичко това създава един прозрачен и ненужен пиедестал, като се има предвид, че всички сме хора. Когато чета за някого не ме интересуват заниманията му по калиграфия от кого са водени. Интересуват ме самите занимания. Когато погледна биографията на някои от писателите в учебниците по литература се чудя, дали всъщност уважаемите не кандидатсват за работа или за място в учебната програма. 
Но всъщност това е единствения начин за писане на биография, без навлизане в личното пространство на биографирания. Без да откраднат и дисектират най-съкровеното му. А как искам да го знам... 

Ураган и скука

Малката Чио гледаше сепиите на сергията с безкрайни глад и мъка. Много ли искаше? Всъщност, да, но все пак... Ако беше шиноби... Вече да му беше подпалила проклетата барака! Вечно се плучаваше така. Баща й си взимаше надницата в долнопробната кръчма, в която работеше и ги профукваше в казиното. Онова зад гърба й с големите златни дракони отпред и тихия самурай със замислен поглед до вратата - охранителят Катсуширо. Той всъщност беше с около 5-6 години по възрастен от нея, а тя самата бе на 14 и това едва не беше най-странното около него. Беше толкова прочут със силата и уменията си, че ронини от цялата страна се стичаха да премерят сили с него. И изчезваха. Буквално, всеки доживяваше до 10 метра от него и се изпаряваше в секундата, в която в погледа му се прочетяха намеренията му. А Катсуширо сякаш не мърдаше от мястото си. Никога. Все още гледайки невиждащо щандовете с храна Чио се стресна от дрезгав мъжки глас:
- Боже, шефа никога не ме е пращал на по-лесна работа... - в следващия момент Чио усети леко убождане в шията и припадна.

***


Морияки Чио беше полусирак с баща комарджия и сестра бавноразвиваща се. В такъв тип семейство се бе научила да си знае мястото и да помага на сестра си и баща си - когато единия напикае кимоното си, а другия си препикае здравната книжка, като задлъжнее. Бе търсила заеми и бе крала от магазини и къщите на съседите прекалено много, затова главно криеше лицето си под голяма качулка, или просто вървеше навела глава. Не й беше лесно на малката.

***


-ЧИО!!!
Момичето отвори очи, но бързо ги затвори. Лежеше на земята, а гледката беше далеч от розова. Баща й беше овързан и пълзеше към нея по корем, сестра й бе вързана за една колона (явно се бяха опарили от склонноста й към разрушение), а един мъж и двама охранители ги гледаха със смесица на надсмешка и отвращение.
- Вдигнете ги, нямам цял ден да се занимавам с тези... - думите изрече приятен мъжки глас със склонност към педерастията. Когато я изправиха грубо успя да види на кого принадлежи. Остана смаяна. Това беше най-нежния и красив мъж (?), който беше виждала някога - целия облечен във везана коприна, с дълга кашмирена коса и драконов взор. И на всичко отгоре я беше зяпнал.
- Боже, казах, че ще й отнеме поне 50 години да плати дълговете ти, но дори тогава няма да може, защото ще е съсухрена и грозна, но така като я гледам може и да се справи и за 30 - Съществото се ухили мазно. Може би беше далечен братовчед на Орочимару.
Чио изтръпна. Явно най-сетне е дошъл денят. Денят, в който този малоумник баща й окончателно изгуби на хазарт и щяха да я вземат да му изплаща дълговете. Беше логично - той е некадърен, голямата й сестра е малоумна, следователно некадърна, следователно оставаше тя.
- Кога започвам? - изпуфтя мъчително. С което събуди весела изненадана реакция.
- Не само красива, но и умна! Вече се замислям, дали да я правя обикновена проститутка! - Изчурулика дългокосия "лорд" - По-спокойно момиче, да караме едно по едно! Първо се огледай добре! Тук ще прекараш половината от живота си! Наслади се на гледката! Защото съм убеден, че скоро ще я намразиш! От днес имаш ново име. Чио е толкова селско! Юми! И тъй като ще си в моя клон на бизнеса, ще приемеш моята фамилия. Ще бъдеш по-малката ми сестра! А сега я заведете при останалите!
Баща й хлипаше до нея и полагаше усилия да не се удави в собствените си сополи, които не можеше да обърше, заради вързаните си ръце. Но това така и не успя да привлече вниманието й. Тя тепърва се бе вторачила в помещението, в което се намираха. Беше си представяла какво ли не, но това определено надхвърли очакванията й - бяха в огромна стая за игри със стени от тъмно дърво, осветена от десетки фенери и украсена с ефирни завеси в мотив, наподобяващ нощно небе. Беше странно празна, но все още носеше духа на развълнуваните мъже, захвърлили репутацията и парите си в последен напън да си върнат останалите неща, които бяха загубили - чест, достойнство и тн. В ъгъла имаше само няколко събирача на залози, настанени до огромни купчини риу, най-вероятно заплатите им. Но не й се мислеше какви са реалните печалби, ако това бяха заплатите на най-нисшите служители на заведението. Напомняше й на това, че баща й също е оставил своя товар тук. Но това, което наистина я сащиса бе открито сложения до вратата малък червен фенер. Якуза май вече не се страхуваха от никого. Не, че се бе надявала на помощ де.

***


Новата Юми стегната в черно кимоно, със сребристо оби, вързано на позорен възел отпред и огромен кок, с много сребристи цветя по него стоеше в ъгъла на стаята, която й бяха казали, че е нейна. И на още няколко момичета. Да не би да се налагаше, да върши работата си заедно с още няколко момичета?! В отговор на ококорения й поглед и сякаш прочела мислите й, момичето най-близо до нея заговори.
- Не се притеснявай, тук не работим, не виждаш ли колко е мизерно? Нии-сан, обаче не смята, че ще ни пука толкова дали спим сами или с по още 20 като нас. И се оказва прав. Все пак половината град ни е виждал.
- Нии-сан?
- Мазния, дългокос идиот, който току що ти смени името и ти обясни, че вече си му сестра. Ярисава Кай. Сводникът на цялата страна. Та как ти е името? Моето е Ярисава Мичио. - Малолетната проститутка се ухили приветливо.
- Аз явно съм Ярисава Юми - след което успя да издържи цели 30 секунди преди да зареве с глас. Изминаха 10 секунди преди да започнат да я шибат със оризова тръстика - жули ужасно и не остават следи.

***


Юми не вярваше какво й се случва. Беше станала най-популярната и търсена проститутка в целия Ханамачи. Въпреки, че първите няколко месеца вървеше като спъната и абсолютно винаги си забравяше ветрилото, с което бавеше цялата група, веднъж като свикна доста от клиентите на сестрите й се пренасочиха към нея и тя си спечели доста врагове между тях, а дори и от съседните хазартни къщи, накрая от целия Ханамачи. В началото използваха проста и същевременно гениална схема. Като сестри на Кай се изсипваха в игралната къща, уж им било скучно и чрез самореклама печелеха клиенти, с които после се оттегляха на уединение. За да ги отличават по-лесно всяка носеше свой отличителен предмет. Например тя мъкнеше невероятно красиво ветрило с изрисувани жерави, а най-добрата й приятелка Мичио - син чадър обрисуван в златни облаци. Шамисени, дъски за го, оригами, калиграфски комплекти - какво ли не мъкнеха момичетата, за да се отличават и да са интересни. Имаше една Саки, която за по-хардкор маниаците мъкнеше две малки катани и превръзка за очи. Обаче много скоро след появяването на Юми всичко изгуби смисъл - всеки идваше да пита за Юми Сребърния Ураган. Кай много скоро и много правилно прецени, че тя имаше нужда от отделна стая и охрана. Когато разбра, кой я охранява за малко да бие шамар на Кай, защото си измисля. Бяха преместили Катсуширо изцяло на нейно разположение. От кога беше станала толкова специална?!

***


Вече не издържаше. Само той я разбираше. Мичио беше просто една дърта ку*рва, която не знаеше, че има и друг живот! Беше на 25 за бога! От 11 години правеше едно и също и никой не й казваше къде му е края... Щеше да... Щеше да... Усети се къде се намира и успокои чувствата си. За тях си имаше време и място. Огледа главната зала и се усмихна леко, така че от заобикалящите я мъже се надигнаха безброй въздишки и доста телесна топлина от сдържано напрежение. Тази пролет в нейна чест завесите бяха от син, лек плат и прозорците бяха отворени постоянно, за да се образува течение и да се получи една прелестна картина. Естествено това сериозно пречеше на заровете, но на нея й беше безразлична цялата тази пародия, а на шефовете им беше безразлично, защото благодарение на не печелеха достатъчно, че да не им пука.

***


Умираше...?! И то не само тя, ами и той? Та никой не беше посягал на ангелското й лице от години... На кого му даде сърце? Кой успя да победи любовника й? Кой успя да убие Катсуширо?
- За да изчезне една система, една системна престъпна организация, дори най-нисшите членове, дори тези, които работят срещу нея трябва също да изчезнат, за да се стигне до един чист и бял катарзис, незамърсен от слабост като милостта и недовършената работа.
- Темеееееееее! - Едва изръмжа Катсуширо и от устата му изригна струя кръв. Въпреки ужасното си състояние бе успял да подпре Юми и да остане прав. Докато на жената отсреща й нямаше нищо. И дори леко се усмихваше. В погледа й личеше щастие, спокойствие и топлота, и това би било нормално, ако ръцете й не бяха целите в кръв.
- Няма ве, бъзикам се! - изхили се Чихиро и запали една накапана с кръв цигара, през главата й мина идеята, че това може да е вкусно... - Беше ми скучно и реших да изколя малко невинни за тонус.
Юми се ококори ужасено, келеша срещу нея бръщолевеше като умопобъркан. Но беше сигурна, че това са й последните минути живот, затова без колебание пристисна устните си към полуживия си любовник.
- О, Катсу, последните ни минути - нова целувка, изсвистяване във въздуха и меко двойно тупване.
- Тц, секунди, мацка - Измърмори развеселено Чихиро, точно когато засмукалите се една друга глави паднаха на земята, а тя изтръскваше боксовете си. - Ееех, обичам романтиката!
Белокосото издирвано шиноби прибра оръжието си и се запъти към залеза с блажена усмивка.

THE END