Прибрала колене до гърдите си и с цигара в ръка тя бе седнала на покрива на сградата. Беше не много хладна нощ, но достатъчно студена, за да може кожата й да настръхне. Загледана в луната си мислеше за Него. Сакрализиран до безбожие и впит в мислите и молитвите й сякаш тя бе единствения вярващ в неговата странна и езична религия. А той дори не се нуждаеше от нея – бе зает със своя живот, със своите проблеми, със своите мечти, какво го интересуваше момиче, чието лице дори не е запомнил? Без да усети цигарата й бе изгоряла до половина. Дръпна силно и тръсна безразлично – пепел при пепелта, прах при прахта и подобни... Бе уморена от мислите си и от борбата с тях – не мисли за него, не си фантазирай за него, концентрирай се имаш работа, я какво хубаво птиченце... Бе се превърнала в кукла на конци, а кукловод й бяха собствените й емоции и вътрешни взривове. Понякога се намираше пред вратата му с надежда в очите, а само след минути във близката кръчма надсмивайки се на висок глас над любовта, заедно с приятелите, които винаги я подкрепяха в такива моменти на предизвикана лудост. Що за театър играеше? Все една и съща сцена, но за жалост не на различни врати, а все на неговата, като всеки път изкушението ставаше все по – голямо. Веднъж дори позвъня и точно тогава разбра, точно колко я държат краката – за три секунди и вече не бе останало и ухание от парфюма й. Вече се чудеше защо беше всичко това и дали просто не си представя, че го обича , за да си постави поне една цел, макар че реализирабето й бе далеч от възможното. Чувстваше се толкова слаба и безропотна, когато опреше до него. Бе проверила всичките му връзки, знаеше как изглежда къщата му наизуст, знаеше къде и кога ходи, знаеше всяка една негова дреха и кога и защо я обличаше, а не знаеше дали той изобщо е запомнил името й. Гонеше я параноя, защото очакваше от всеки ъгъл, иззад всяка ограда, от всеки балкон да скочи той, феодала, който само й бе отпуснал мисли – негови, свързани с него, пречупени през нея, но взимащи своята цена. Остана й единствената гордост, че за сега не е бъркала в боклука му, но това, че бе единствена, значително намаляваше обема й. Тя отдавна бе се отказала да плаче за него постоянно, след като единственото, което постигаше с това беше абсолютна дехидратация, отчаяние и откъснатост от реалността. Бе се опитала да се доближи до него и приятелски, но нали бе писател и бе вглъбен в себе си, сякаш ако продума нещо в излишък ще изгуби таланта си, отношенията им си останаха абсолютно неизвестни за него. Пушейки поредна цигара тя хапеше устни и се чудеше какво става този път със нея. Опитът я бе научил, че причината е той а изходът ще е неприятен. Не искаше да му се моли втори път, не, не мислеше да го прави, сякаш беше някаква отчаяна жена висяща на шлифера му и молейки за парченце любов. Не, така не се получаваше любов а отвращение, значи следваше да не върши глупости. Сякаш редеше пъзел, на който пише че частите са хиляда, но половината са от други пъзели на фирмата, които са осемстотин разновидности и за да подреди този, трябва да изкупи останалите и да изсипе цяката каша от парченца, да подреди всички останали пъзели и най – сетне да се захване с този, на когото се е отдала. А накрая щеше да се окаже, че последното й нужно парченце изобщо не е влязло в кутията, а е паднало между зъбните колела на машината за пакетиране, което е довело до последната кутия с пъзел направена от тази фирма. Очите й лудо щураха и чертаеха пътеките на мислите й, обсебването й бе минало отвъд обикновенната човешка мания и бе унищожило и мъничкото останала любов във нея. Беше нервна, рошава и изцъклена, защото не знаеше какво прави в момента и така не можеше да осмисли и собственото си съществуване. Имаше нужда от нещо различно.
Той стоеше на стълбището и я гледаше през едвам открехнатата врата, молейки се, че няма да скочи. Зелените й очи винаги го стъписваха, когато търсеха погледа му и затова избягваше да я гледа – винаги имаше чувството, че няма да издържи и ще я помоли да се ожени за него, заради което се чувстваше пълен глупак – винаги бе отричал връзките и моногамността. По – страшното беше, когато го заговореше. Той виждаше само и единствено как устните й се движат, движат, движат, движат... И накрая трябваше да си даде вид на загадъчен, за да не разбере тя, че и дума не е чул. Пускаше лукава усмивка и се надяваше номера да мине, нали е писател и уж трябва да е мълчалив и наблюдателен, а тя си тръгваше ядосана без да каже нищо. Явно не бе достатъчно глупава, че да се хване. Май я харесваше. Веднъж отиде до тях с букет рози в ръка и надежда в очите. Свърши отчаян и сам в бара на един свой приятел, опиянен от малодушието и детинщината си. Искаше да иде и да си дръпне от тази нейна цигара, поне веднъж да изглежда смел и интересен в очите й. Чудеше се дали помни името му, лицето му... Изведнъж тя стана и се запъти към вратата, зад която бе той. Ужасен, той побягна молейки се да не чуе стъпките на предвидливо събутите му крака и шумоленето на дрехите му.
Много пъти си бе представяла как той я причаква, двамата се сблъскват и след това заживяват дълго и щастливо. Днес тя просто заживя дълго. На следващият ден срещна истинската си истинска любов. Той знаеше името й предварително.
