Петното

Нещо грозно на земята, нещо мръсно на лицето, нещо криво в светлината - сфетофарът на вселената. Накратко - петното. Гадно, отвартително, мазно, не на място, смърдящо, безполезно леке. Така се е насадило в живота, че всичко останало започва да заприличва на него. То е дете. Изрод на съвременните култури, безсилно единствено пред себе си и бясно, защото оригиналността за него е блян. То само понякога прилича на нещо, а иначе представлява сбор от бъцили и тук - таме някое полезно вещество. Нито има собствено съзнание, нито знае какво иска, но всички го забелязват в отчаяния му опит за събиране на внимание. Самата му същност е да привлича погледите и мислите, но не както би му се искало. Дори няма виц от типа: "Колко петна са нужни, за да завият електрическа крушка...", защото то е наистина безполезно. Когато е малко иска да е голямо, за да го смятат за нещо повече, когато порастне и разбере, че всичко е било нахалос, страда театрално, че преди си му е било добре. Даже име си няма - част от тълпата лекета на улицата, а най - тъпото в него е, че се смята за единствено по рода си. Мечтите му са толкова далеч от него, че по - скоро са като чужди. То няма нищо свое. Не му пука за нищо, защото иначе съвсем ще избледнее и дори няма да го мачкат и стъпкват. Това, което го интересува притъпява или преекспонира - т.е. нищо естевствено като самото него. Блъска въображаемата си глава в стената, молейки се поне един път да му стане нещо. Не за да умре, а за да привлече внимание. Даже му е забавно да обмисля кой как ще реагира, ако един ден изчезне. Амиии... Радостно - все пак е леке. Дори парцалите са на по - висше стъпало от него, защото може и да обират всичката човешка простотия, ама като ги изперат не изчезват и запазват себе си. Петната са нещо непреходно...

Ехо

Бели пеперудки къде отлетяхте... Тревата е мека... Мирише приятно... Прилича на шарен килим, защото дърветата й правят шарена сянка. Ветрецът театрално раздухва храстите. Някъде звъни звънче. Макът е цъфнал и сякаш птиците се опиват от него и песента им звучи все по - хубаво. Пеперудите се гонят и крилцата им се кискат на живота.

Звук от драскане по грамофонна плоча.

Пълнолуние. Нощните духове подслушват. Чакат да дойде време за фиеста из гората.Първия подава глава над повърхостта на езерото, но бързо е приниден да я скрие. Боси крачета шарят из тревата като черупките на перлените миди из тъмния океан. Малките изящни пръстчета рисуват своята картина из шубраците и нейните ситни крачици бързо обикалят навсякъде. В този си нощен ритуал тя включва изящество и женственост, несръчност и детинство. Бялата й рокля я следва като шлейф, или дори като крила. Седефената й кожа я кара да сияе на лунната светлина. Косата й също е бяла - цялата е светлина и феерия. Сивите й очи шарят сякаш търсят нещо. Малките бледи устни се присвиват и започват да свирят Мелодията на Гората.
- Бели пеперудки къде отлетяхте? - гласът и оглася цялата околност и въпреки това е някак си тих и премерен. Никой смъртен не може да я чуе. Настъпва оглушителна тишина, но само след миг с пеперуден кикот се задават още десетина момиченца на пръв поглед досущ като нея. Когато се вгледаш обаче, забелязваш, че всяка си е строго индивидуална - имаха лунички, бенки на бузките, а някои дори чисто черни очи. Децата се завъртяха във бурна игра - блъскаха се, скачаха, прелитаха по метър-два, пееха пеперудени песни. През цялото време една нимфа стоеше мълчаливо на брега и имитираше приглушено смеховете и закачките им, но в очите й не личеше злоба. Самата тя по - красива от всички пеперудени момичета взети заедно, бе и най - кротка. Тя цялата бе зелена и се сливаше със гората. В косата й имаше къпини, а по дрехата й полски цветя. Изведнъж бе въвлечена във играта им и се завъртя на едно с тях. По лицето й се изписа огромна благодарност, но тя продължи да имитира смеховете им. Изведнъж първия лъч на слънцето проблясна иззад дърветата. Зората занастъпва бързо и нимфата остана сама в центъра на пеперудено ято. Когато всички се разлетяха, тя сама падна на земята и се превърна във красива поляна. Единственото, което остана да напомня за среднощния празник бе гласът й и нейното име - Ехо:
- Бели пеперудки къде отлетяхте...?

Сбирщайн

Омръзна ми хората да ме познават, да знаят кое ме разсмива и как да ме наранят. Омръзна ми да ме гледат в очите, само и само да намерят някаква пробойна, а после да ми казват, че им изпращам вълни. Омръзна ми да съм слабото звено, онова което всички гледат обвинително, и което го боли за всичко. Омръзна ми да съм силната, която всички си мислят, че няма нужда от прегръдка или подкрепа. Омръзна ми да викам за помощ и ми омръзна да се справям сама. Може би само си въобразявам, че съм пораснала, но пък не съм недоволна от себе си, а по - важно май няма. Колкото и просто да съм устроена, не ми пука какво точно мислиш ти, защото живея за себе си, а не за теб. Нямам достатъчно време, че да се отдам на самосъжаления като теб. Смешно е смъртта да ме плаши на 17 годишна възраст, но не теб те гони мисълта какво ще се случи, ако ей сега те блъсне кола докато вървиш по улицата към учлище. Луда? Не, не съм, ама те лудите не си и признават... Върти ми се една народна песен... Колкото и да ми е балнално признавам, че преди около месец я чух на сцената на старозагорски драматичен театър в представлението "Бяс". Там малката Божия пее както й е дадено от природата. Откривам, че съм атеист. Колкото повече ми говорят за Бог, толкова повече го отричам. Да му се молим... Да го почитаме... Сторили сме много грехове... Това ли е новата мода? Не отричам висшата сила, но отричам тъпата църква и измислените й езически обичаи. Всъщност срещу какво лая? Всички позьори и прехласнати по себе си пубери ми омръзнаха. Опитваш се да им помогнеш, а накрая ти обясняват, че си по - голям келеш и от тях. Признавам, трябва да има и такива хора, но някак ми се искаше това да не си ти, мое малко братче. Мразя когато пиша толкова не свързано, но и такива постове са нужни. Май в моите очи всичко е нужно. Страх ме е най - много от момента, в който ще ми се наложи да спра да мечтая, а той все повече наближава. Все някога ще трябва да се пиша възрастна... Или не? Искам удобен и охолен живот, но не мога да си позволя скучен. Бих оставила всички пари на света, за да не съжалявам после. Ако имам време. Просто искам да си остана дете.

Изкъпани очи

И той е там... Стърчи безмълвен и ти се усмихва. Протягаш ръка викайки неговото име. Не отговаря - не би могъл. Там е и не е. Просто тяло. Трупът. Целуваш ръцете му, милваш лицето му, но той все ти отговаря със същата студенина. Показваш му съкровищата от дълбините на съзнанието си, а те отразени в очите му приличат на стъкълца събрани от тротоара. Гледаш го. Искаш го, а той си остава на оня свят. Прегръдка. Самосиндикална. За нея трябват двама... Един кичур му се е накъдрил. Оправяш го и получаваш поглед като през дъното на чаша. Обичащ го, а той е мъртъв за чувствата ти като камък. Суетиш се около него - нямаш нужда от любовта му, за да си щастлива. Нека той да е доволен. Защитаваш го и вместо да го погребеш завинаги, се грижиш да не се разпадне. Никога не си е направил труда да ти чуе името. Акордите в душата ти треперят като пред буря. До-си-фа... Alegro! Vivo! Preste! Vivo... Студените ти пръсти пробягват по клавишите на социалното пиано, но скоро тръшват капака. Сякаш погледа ти е замъглен.
Изведнъж мъртвите сте двама, но по различен начин. Плачеш, защото виждаш как твоето място в редичката вече го няма. Но погледа ти е по - ясен. Нищо не измива очите както сълзите. Откриваш, че дори мъртва, не е късно да живееш. Изведнъж деня става само твой, а въздухът, който дишаш ти принадлежи отново. Целуваш небето, хващаш вятъра за ръка, усмихваш се на облаците, обичаш... Най - сетне обичаш когото трябва - себе си. Вървиш по зелена пътечка, очите ти най - сетне са измити. А ти ги държиш затворени.

Монолог на неориeнтираната

Ако ти пука за хората умираш от собствената си глупост. Може и да боли да си сам, но когато бъдеш предаден и излъган болката е двойна. Ако не ти пука оцеляваш... Това са мои думи и не са. Аз съм и това и нещо друго. Никога не съм това, което ти се иска и може би има защо. Търся. Търся очите, в които свободно ще прочета едно едничко чувство. Търся истината, а ти я криеш дори от самия себе си. Горчиви думи? Не, не бих ги нарекла така. Най - сетне разбирам, че сме родени, за да сме сами и няма как и кой да ни помогне, защото това би спряло развитието ни. Самотата е напълно естествена за човека и точно това страдание ни учи най много. Говоря глупости? Предполагам... И все пак погледни ме и ми кажи една истинска дума - дума, за която да не съжаляваш, за която не съм те молила, но ще приема с радост. Не можеш? И си мислиш, че съм изненадана? Заради такива като теб, аз никога не съм това, което всъщност съм. Какво ти има? Не си мен. Нито съм изпитала огромна болка, нито нищо - милиони не познават бащите си и дори и двамата си родители, живели са и живеят в бедност, не са усещали близост с някой до степен на болка, не са обичали и не са вярвали. Нима аз съм по - различна с нещо? Да. Аз казвам, че съм различна и именно това ме прави такава. Дървени философии... Нямаш си на представа колко е горчива усмивката ми в момента. Защо го изтъквам? Искам да знаеш какво ми е - слаба съм и ми омръзна да нося теглото си. Дори сега да ми подадеш ръка, тя ще ми стане най - омразното нещо на света. Не си шокиран нали? Давах, давах от себе си, бях образ и подобие на всички, а получих само едно потупване по рамото. Би трябвало да се радвам нали? Нали благородието се състои в това да носиш радост без отплата? Благородието се състои в това да ти се отплащат без да си поискал... Винаги съм съгласна с теб, нали? Винаги правя каквото ми кажеш, нали? Това бе моето отмъщение към теб... Към това, че струваш нещо... Към това, че винаги си бил мой образ и подобие... Колкото е по - голяма омразата, съжалението ти и отвращението ти към мен, толкова повече на теб ти заприличвам... Сега разбираш ли? Човек презира себе си. Аз съм човекът, който стои сам стъпил на главите на другите, докато всички падаме към бездната на насмешката. Някога имах гордост, но тя бе стъпкана под твоите погледи, изпълнени със самота и желание за отдалеченост. Не това не е болка. Това е моят начин на живот и ако си въобразяваш, че си виновен, и че трябва да ми помогнеш, значи си пълен глупак. Не страдам и не се оплаквам. Просто трябва да стана още по - жалка, за да ме намразиш. Излъгах. Познай за кое. Свито ми е като знам, че след като прочетеш това, ще си кажеш, че аз съм поредния жалък Пинокио, който проси за внимание към мечтата му. Никой не му пука за губещия и неговите невидими сълзи. Мама ме разбира? Не, тя разбира онази, която се е родила преди 17 години по грешка. Искам да обичам, но ти не ми позволяваш. Нямало любов? Смей ми се - има. Тя е твоя глас. Казвам си, че не ми пука и , че мога да живея без никой, но въпроса е дали тогава ще живея? Животът е забавен, заради начина по - който ни измисля страданията. Най - добрия драматург е вечен... Било лесно да мразиш, а трудно да обичаш... Не знам... Може би ще разбера... Крада чуждите мечти, за да си построя палат на сънищата, а той се оказва рибарска колиба насред блато. Не искам да съм друга. Аз съм Никея - богинята на победата, а не онази нещастница, която ти познаваш... Летя в калта и пея за бурените. А ти ми се смееш. Как да живея?