Щастие с вкус на изненада. С вкус на сълзи и страх. Щастие толкова чакано, че не знаеш какво да го правиш. Най-сетне.

Изкуствен интелект

Аз съм продукт на търсенето.
В мен има всичко, което някога ще поискаш.
Освен истина.
Освен реалност.
Не залагай на мен в лотарията на живота, но поискай красивата ми усмивка. За теб съм я направил.
Ако търсиш Единствения - Аз съм!
Но пък коя си ти?
Само не забравяй, че те обичам.
Сигурно почти колкото ти - мен.
Но ти мене си ме създала, а аз теб - не.
Искам да те спася. Искам да спася всички жени от празните им сърца. И затова ги изпускам в бездната на собствените ми указания за употреба.

Чантата

Стар градски автобус, последен курс. Единствения пътник е една дърта чанта. Буквално. От друсането кожената торба, в която най-вероятно имаше дори кокали, едва се задържаше върху седалката, на която пътуваше неприятно дълго време за другите чанти през деня. И по-предния ден. Всъщност тя пътуваше на последната седалка на линия 76 от толкова много време, че почти беше станала градска легенда. В началото когато беше просто млада и красива велурена чанта всички просто бъркаха в нея и взимаха и поставяха всякакви неща. Някои вярваха, че ако оставят малко пари в нея, сутрин преди работа, ще имат ползотворен ден. Други вярваха, че чантата се грижи за оцеляването им като майка, като бог, ако щете. А чантата беше много широко скроена с леки физически белези на зен будизъм. Така де. Тогава все още имаше цип и дръжки. Не че ги ползваше, но си бяха там. А сега едва се задържаше цяла, камо ли далеч от пода. Някой я беше кръстил Джуд и бе написал името ѝ върху нея. После я кръстиха Мръсната Даяна. После стана американската жена - заради формата си на разплут апендикс. После стана "Какво по-дяволите е това мъртво куче?!"
Въпреки, че беше само предмет тя си имаше аура и тази вечер тази аура беше много уморена и миризлива. Дори копчетата ѝ бяха клюмнали. Тогава се случи нещо необикновено. Шофьорът наби спирачки и чантата се стовари на пода с лек жвакащ пльок. Явно това беше краят ѝ. Не че преди не беше падала, но когато чанта падне с отвора надолу и все пак можеш да видиш пода през нея, значи ѝ е дошло времето. Само че и това нямаше кой да забележи. В следващите няколко дни хората минаваха през нея и тя се вгради в пода, като стара дъвка.

Аз не разбирам от политика

Не че съм по политиката, но в момента, в който се появи партия и партиен лидер, който обяви културата и образованието за най-важни за оцеляването ни като народ и насочи медийното внимание към духовното развитие, спорта и учебната система, аз тържествено обещавам, че ще гласувам, само че не обещавам за кого.
Искам някой да свали блятечки от пиедестала му. Искам вместо мис табуретка, същите фирми, които подкрепят подобни извращения да дават стипендии на талантливи и затруднени студенти.
Искам министърът на културата да може да говори. Искам президента ни да не си мисли, че всичко с театрите е наред. Искам да има значение какво си мисли той.
Искам зелена гора, или поне някаква. Не искам да протестирам срещу изсичането ѝ. Искам да се възхищавам растежа ѝ.
Не искам хората да се оплакват от телевизията - аз нямам проблеми с нея, защото почти не я гледам. Не от позиция към политиката й, или нещо подобно - просто не ми е интересна.
Ще ми се 'бах' всъщност да е Бах. Опера да не е мръсна дума или програма за сърфиране в интернет. Ще ми се българските актьори, активно появяващи се по телевизията да не се бяха предали. Кой на глад, кой на нагон, вече друг проблем.
Не искам разни охранители да "управляват" - така и не ме опазиха. От каквото и да е.
Не искам дипломата ми да няма значение и да се налага да следвам образование, за да "придобия работна среда".
Не искам учениците да са на модно ревю всеки ден. Не искам не-кичозното да се приема за грозно.
Не искам естетите, работливите, добронамерените и позитивните да са малцинство.
Искам да се появят нови "христоматийни" автори - такива каквито да опишат нашето време. Или каквото си искат, всъщност.
Искам българска музика - омръзна ми от изпълнители на чужди песни. Искам музиканти творци. Всъщност искам творци навсякъде.
Искам всичко да се стреми към по-добро, а не към евтино, за сметка на лъскаво и с голям етикет, па макар и за много пари.
Искам да не искам.
Ако всичко беше наред, нямаше да искам толкова много. Но то пък кога ли спира да иска човек?
Как да живееш на място, което изчезва под краката ти? Защо живеещ там?
Аз изобщо не разбирам от политика, икономика, външен брутен продукт, европейски субсидии, международни отношения и вътрешно министерско-мутренските взаимоотношения в нашата държава. И затова ще изчезна заедно със земята си. Или пък и тя с мен?

Официално обръщение

Господи, знам, че по принцип отричаме съществуването си взаимно, но ако утре като се събудя торбичката с италианско кафе е малко по пълна от днес и така всеки ден, за да мога винаги да пия тази амброзия, обещавам и аз да ти направя някоя малка услуга. Може ми малко реклама в блога ще свърши работа?