За това колко е трудно да мечтаеш

Ех, колко ли е хубаво да живееш близо до морето. Не, по - добре в гората където е тихо, спокойно и уединено. Да имаш голяма къща с много стаи, които да са декорираш и всяка една да е различна. Една в топли, африкански цветове, друга подредена толкова изкусно, че като влезеш в нея сякаш попадаш в океан. Третата е бяла и просторна, а четвъртата напомня на стая във Версай. Сядаш в топлия уютен хол, четеш книга или слушаш музика, наблюдавайки падащия коледен сняг. Роднините ти и близките ти са още по по леглата, освен майка ти, която е окупирала огромната кухня, за да направи празничната вечеря.Чудиш се дали подаръците ти ще се харесат на хората, за които са предназначени, а ако не - биха ли го показали. Удобният фотьойл те приспива, а след няколко часа всички те събуждат с "Весела Коледа!". Мислиш си колко е хубаво, че всички, на които държиш са заедно. По средата на перфектната вечеря, дядо ти те моли да слезеш до фамилната изба, за да донесеш още вино. Естевсвено всички бъчви са пълни най - качествената течност на километри. След това всички се събирате около елхата за по чаша горещ шоколад. Време е за сън. Лягаш си да спиш в мекото легло.
Чуваш някакво звънене. Осъзнаваш, че това е будилника. Отваряш очи и се чудиш защо ти е толкова хубаво. Заспала си на твърдия диван. Отново. Изведнъж си спомняш, че снощи се унесе потънала в мечти. Ставаш и оглеждаш мизерното си едностайно апартаментче и се чудиш кой ден е днес. Според календара е Коледа. Сещаш се, че днес ще си останеш вкъщи за първи път от месеци насам, но ще си сама, защото роднините ти нямат пари за билет и не могат да дойдат при теб. Ти също не можеш да идеш, защото утре си пак на работа. Пиеш едно кафе, обличаш се и излизаш навън, за да напазаруваш. Асансьор пак няма и докато слизаш през всичките девет етажа си мислиш колко картички ще купиш и как ще ти излезе по - евтино. Когато се прибираш, асансьорът все още не работи, но ти се утешаваш с това, че хвана коледното намаление в минимаркета и взе храна за цяла седмица напред с парите за четири дни. Вече си си вкъщи и се заемаш с разпределяне на покупките в хладилника. После сядаш на дървения стол и пускаш телевизора. Дават филм за едно щастливо семейство, което се подготвя за Коледа. Действието се развива в една голяма къща в гората. Всяка стая е декорирана различно. Една напомня за Африка, друга за океан... Мислиш си, че това може да го измисли само някой болен мозък, защото това е невъзможно. Ставаш и се запътваш към частта на апартамента, която условно наричаш "кухня". Пъхаш в микровълновата псевдо-коледната си вечеря и се чудиш как ли е майка ти сега. След като изядеш претоплените готови картофени кюфтета решаваш да си лягаш, защото утре пак трябва да си на работа навреме. Лягаш си и започваш да си мечтаеш:
"Ех колко ли е хубаво..."

Душевна есен

Здравей. Чаках те цели...
Виждам че си уморена.
Носиш сънливостта на хиляди недели.
Защо си толкова студена?

Ти - вечната несподелена любов,
Ти - моя единствен съдник,
Сполиташ всеки без да е готов,
За да му бъдеш в смъртта спътник.

Казваш тихо: "Време е",
За да се направим на глухи.
Всъщност много добре те чуваме,
Но искаме от водата да излезем сухи.

А ти скъпа моя Есен
Не се бориш с тъгата.
Светът е толкова чудесен,
Щом подчинен е на самотата.

Дебилизацията

Нещо старо и отлежало, за което се сетих благодарение на Д-р Алу :D

Дебилите са движещата сила на всяка нация. Вземете например английската кралица. Не тази. Всяка, която някога е "управлявала" U.K. е пълен идиот. Коя нормална жена би се занимавала с политика и би се правила на нещо, което не е само заради някакви си 6 милиарда души? Така де, не си струва усилията. Или пък американските президенти - наркомани, садисти, расисти - до тук добре. Обаче ако съчетаеш тези неща с великата скръб покрай погребението на малкото кученце Фифи, работите стават по - други... Дебилизиращи. Дебилизацията е най - опасната и разпространена дейност в света.Внимавайте! Тя може да ви застигне навсякъде без дори да заподозрете. Но все едно, защото след това няма да ви пука и дори ще се харесвате. Ето един нагледен пример за временна дебилизация:
Сядате пред телевизора в неделя вечерта и си пускате "Страхотното Великолепно и Неповторимо шоу на Стинки!" или нещо от сорта, зареждате се с храна избила цяло семейство прасета и 2 часа зяпате въпросното предаване с отворена уста. Ефектът трае една седмица. До следващата неделя когато...Трайната дебилизация се състои в това да си купиш някое животинче като Фифи, да го напъхаш в розова чантичка и да отидеш на градинско парти, където да пиеш мартини или чай със щръкнало кутре.Дебилите са не само аристократите и политиците. Представители на този вид има в цялото човечество без значение от класовата принадлежност, религията и тн. Повечето богаташки дечица, които са чували с половин ухо как дядо им с кървава пот на челото (естествено не неговата) някога отдавна са осигурили сегашното им благосъстояние са дебили. Всички журналисти, поп и рап певци(говоря за комерсиализираните такива), повечето актьори, някои майки и подобни са дебили. Има още много примери, но ако ги изброя, ще се наложи да се скрия в някоя землянка за около 20 години.Дебилността не винаги е наследствена, но е закон да е заразна. Дори и най - разумните и ерудирани могат да се поддадат (след мощна атака) на дебилизацията, която се излъчва едва ли не отвсякъде.
Мисля, че е редно да обърнем внимание и на виновниците за това явление - дебилизаторите. Те са навсякъде! Дори си имат собствена организация = Агенция за затъпяване и дебилизиране на човечеството (АЗДЧ). Дебилизатор може да е всеки. Дори да не го признава, което е нормално, защото те усилено крият самоличността си, за да могат да практикуват свободно своята дейност. Сещате ли се за онези рекламни агенти, които ви предлагат най - добрия продукт (най - малката прахосмукачка в света - толкова е миниатюрна, че ви се губи от погледа) на най добрата цена (само 1000 лв.). А има и още! Ако се обадите до 10 минути получавате най - новото ни откритие - торбички за смет, които превръщат вашия боклук в свежия продукт, който се консумирали! И не само това! Ще получите и тоалетна чиния-мечта - превръща вашите фекалии в дрехи по последен писък на модата!!! Май сванахте какво имам в предвид. Та милите дебилизатори не си поплюват. Предлагат семеен пакет, пакет за приятели, а също и предплатена услуга за най - редовните клиенти. Любимият ми пакет е "Тотално задръстване". Ако ви се падне той ви изпращат агент, който с месеци ви следи и се присламчва към вас и накрая започва да дърдори с невероятна скорост. В течение на времето вие усвоявате неговите способности и между вас започва безкраен дебилски разговор от типа:
"А вчера видя ли Лу-Мари-Бет-Тереза? Каква отвратителна шапка! А да знаеш каква съм си харесала в един магазин! Там видях и невероятна блуза! Харесва ли ти блузата ми? Я ми виж новото червило. Харесва ли ти? Откъде си взе тези обувки? Между другото имаш много хубави крака. Как ги поддържаш? Аз утре ще ходя на фитнес. Ей хайде довечера да идем на дискотека! Видях един много хубав вечерен грим..." и така до края на света. Това естествено дебилизира и околните, а те продължават веригата. Четенето на списания също е основен метод за дебилизация. Всъщност те са измислени точно с тази цел и първите от тях са се наричали "Косми", "Лъщене", "Ганимация", "Cry клуб" и подобни, По - късно са се появили разни заблудени издатели, които са пуснали по пазара списания в научен и образователен стил. Как да ги различавате ли? Ами периодично издание, в което е поместена статия със заглавие "10 начина да си събереш очите" е дебилизиращо. Заглавието "Класация на най - косматите пръсти на краката" също е сигурен знак.
Няма нужда да се криете в канализацията. Отшелничеството в някоя планина също не е уместно, защото когато остареете тълпи от псевдо умници ще ви безпокоят, за да им разясните големите тайни на вселената. Чудите се как да се предпазите? Късно е! Трябва да сте пълни дебили, за да четете този пост!

Приказка за ключалката

Днес изгубих душевното си ключе. Мислех си, че въпреки малката дупчица в джоба, която имам то ще си стои там още дълго време. На всичко отгоре сама го метнах колкото се може по надалеч. Спомням си как го намерих - беше увито във съобщение по Skype - "Здравей, да ти се приказва?". От тогава денонощно държах в ръце тази своя пътечка към небето и се грижех за нея. Мерех думите си, поведението си, мисленето си, само за да остане при мен. Преди да го открия джоба ми беше пълен с големи и тежки гаечни ключове, старовремски префърцунени ключища, нови нескопосани ключенца. Само новото ми беше по мярка, и за да му е по - удобно старите един по - един бяха изхъвърлени, преместени и деформирани. Сега джоба ми е пуст и скъсан. Пълня го с разни неща, но те падат през неимоверно разширилата се дупка. Притрябвало ми е! Наистина имам нужда от него... Странно е как си мислим, че всяко ново ключе е единственото и неповторимото, а то се оказва, че ги произвеждат на конвейр. Накрая се научаваш да не плачеш за загубите и се обезчувстваш съвсем до момента, в който осъзнаваш, че вече я няма и минималната тръпка. Тези сътресения на душата я правят мека като пластилин и точно това е ужасното - пластелинените хора са свикнали да страдат и се приспособяват до пълно примирение и дори неусещане на болка. Не искам да съм пластилинова! Ако спра да усещам болка, ще спра да усещам радост, щастие... Наричайте ме мазохист, но си искам всеки миг страдание докато съм жива! Искам всяка сълза, всяка крива усмивка, всяко спиране на дъха! Искам... Искам... Искам си ключето!

На гроба на Вярата

Хората вярват... Дори да няма в какво пак вярват. Вярват в фалшиви неща, вярват в измислици, вярват в злини, вярват в загубени каузи, вярват в хора, които дори не познават. Вярват в толкова много неща, само и само за да вярват. Вярата крепи човека, умира последна - дрън, дрън.... Последен умира човека от обезверяване. Човешката глупост е безкрайна, само защото вярата е включена в нея. Защо ни е да вярваме? Ако вярваме, че няма да умрем, дали ще има полза? Имам в предвид, ако наистина вярваме? Едва ли. Един познат много отдавна ми беше казал:
- Птиците летят, защото вярват, че могат.
И тогава бях малка - повярвах, че мога да летя, но само си цепнах колената и заплаках... Вярвах в едно приятелство, а приятеля ми не. Вярвах, че струвам нещо, че съм специална, но видях наистина специални хора. Вярвах в любовта, а сега дори не мога да дам пример за нея. Вярвах в хората до мен, а те вярваха в себе си. Вече вярвам само в приказки - само те досега не са ме лъгали или обиждали. Любовта е сляпа, но Вярата освен това е куца, саката, глухоняма и полумъртва. Нe говоря много свързано, но и без това няма нищо логично на този свят...
Правим от хората покрай нас красиви картини с измислено съдържание и сюжет и очакваме от тях чудеса. Накрая се оказва, че те са същите като нас и пиедестала, на който сме ги издигнали доста се клати като се замислиш. Когато изгубиш скъп човек си припомняш само хубавите ви моменти заедно, а лошите се губят във вечността. В крайна сметка като умрем всички ставаме хубави хора...