fuck emotion

До кога ще се оправдаваш, с това "чи си много имоционалин"? До кога ще си го даваш като извинение за липса на мнение и способност за изграждане на такова? Ясно, всеки си избира позата, но може ли да се откажеш от всяка интелигентност, за да се изкараш чувствен и хаотичен? Брат, даже не е тва, ти избирателно се правиш на луд за неща, които не ти изнася да признаеш, че разбираш. Накрая просто и забравяш да ги разбираш. Ей така, нарочно си затваряш очите за нещата, които после ще изсъскаш на някой страничен, който не може да те изпорти ква гад си. Накрая ще вземещ и да кажеш, че се шегуваш. Пък аз ти казвам сбогом. Да го духаш. Аз поне знам, че в момента говоря глупости и само сега искам да ти разбия главата. А ти се опитваш да се убедиш и сам, че винаги си искал и винаги ще искаш да ми разбиеш главата. Пробвай.

Човек там някой си

Никога не е бил толкова влюбен, че да се научи на ирония и сарказъм. Радва се на малките неща, защото никога не е зависел само от тях. Обича природата, защото й е чужд. Сутрин става и пие вода, отива на работа. Яде нещо, което щади животните, но наранява стопаните им. Зависи, кои стопани искаш да нараниш, предполагам, но най-вероятно и вреди на здравето си, понеже няма никаква представа за реалните химико-биологични процеси, които протичат в тялото му след прием на каквато и да е храна.

Продължава да работи и да мрънка как социалните мрежи, игрите, телефоните го разсейват от истинския живот. Само че никой не иска да признае, че може да си говори 3 часа за поезията на Алън Гинсбърг с някого, но не и за това, че често плаче за себе си, когато види, че всички други някак се справят и имат по-хубави неща от него. Искрен може да бъде и в чата, ама понеже не умее да използва майчиния си език и пунктуацията с него, остава неразбран и грешно интерпретиран. И продължава да смята, че проблемът е в телефона му.

Прекарва часове в гледане на смешни видеа, за да поддържа други безсмислени разговори и си мисли, че заради това не може да се концентрира в работата си и своето развитие. След работа идва време за страстта му - с приятелите си, които предполага, че обича (макар да не е много сигурен дали всъщност не е тотално сам на света и дали не трябва да се самоубие след вечеря, за да не хаби чаршафите още една нощ), отиват на кино, да играят игри, или просто да пият с часове на пейки и пак да си говорят за театър, или друго тяхно психично заболяване. Забавляват се чудесно заедно. Може и това да е най-важното.

Най-сетне се прибира вкъщи и е наистина щастлив. Вече може да разцъка в нета, за разни неща, за които мечтае. Основно му се иска да обиколи света, но толкова обича да си е вкъщи, че би се чувствал некомфортно за такъв период от време навън. Пуска 10 долара дарение за нечия кауза, поръчва си книга. Не е толкова лош животът, постоянно забравя, че не трябва да се доверява на всяка своя мисъл.

Понякога си представя, че му се случва нещо ужасно, само за да му се случи нещо и тотално игнорира факта, че след това ще живее по-зле от сега. Няма да е просто невротизиран меланхолик, а ще има реални поводи за страдание, само за да се пристрасти към тях и да ги превърне в център на живота си, докато се превърне в топка от катран.

Разлежда профилни снимки на момичета. За разголените се чуди дали в конкретния случай става въпрос за силна независима жена, чието тяло й принадлежи и няма да го крие, или на силна зависима жена, която има нужда от твоя лайк, за да изкара седмицата. От онези, дето им се налага и да работят и могат да се справят с всичко, се страхува. Минава на мъже. След доста търсене нямира там някакъв и осъзнава, че той самият няма какво да му предложи, понеже харесва свестни, работливи хора, които се грижат за себе си, а той не е нито едно от тези неща. Връща се на жените. Там всички са работливи, свестни и се грижат за себе си. После попада на някоя фолк ракета и вече не знае нищо за нищо.

Заспива и сънува края на света и му става мъчно. Събужда се и започва да разсъждава над проблема, че всички са тъпаци. Става да пие една вода и да погледа през прозореца. Бие си една чекия, докато си мисли за първия си учител и си ляга пак. Гърдите леко го болят.

дом

ако тръгна на околосветско пътешествие
и мога да извървя всички малки улички,
и имам къде да се прибера,
или пък нямам и построя къща,
и й сложа мебели от индия,
подаръци от камбоджа и монголия,
трева и камъни.
ако открия човешко същество,
което обича да се учи
и живее повече от мен,
и иска да ми каже нещо -
на мен и на никой друг.
а после взема, че направя нещо
ама от онези неща,
дето е ясно, че си го направил
и спра да си мисля за всичко,
че е тъпа манифестация на его,
мое или чуждо.
накрая пък да заживея скрита
в природа и книги, музика и кино
и да самодоволствам в откритията на духа си,
и да имам гости, гости, гости,
със сърца като моето.
Би било прекрасно.
Но пак домът ми ще е празен
и няма да знам къде се намира.

the let gone

не ме боли за никого
и някак почти ми е тъжно
мога само да наблюдавам
и да чакам да умра
не вярвам, че някой
някъде и някак си
успява да се чувства различно
да му задреме за другите
любовта е просто неистов страх
от това да си признаем
колко е шибано всичко
и как няма смисъл
и как не е нужно да има
и колко ме е страх
че всичко това не е вярно
и някой някъде
живее ясно и в покой
без да чувства самота
а аз съм се прецакала
ще ми се да не се надявах
на каквото и да е
веднага
колко по-студена
и празна
мога да бъда
мога ли
да се примиря
означава ли това,
че съм разбрала?

ще живея на таван в центъра, ще си намеря меценат, че имам черна котка и грамофон, пиано и китара. ще имам кактуси, много кактуси, и място за книгите и за дрехите. ще си сложа картини, плакати, снимки, изрезки по стените.
още по-добре - ще спечеля по някаква луда причина търг за някоя от онези стари къщи с дворове в малките улички по центъра на София. лятото постоянно ще пера чаршафи, ще пускам грамофона и котката и ще лежа в градината да чета, докато не дойдат разни хора на хладно, да си говорим до посред нощ.