Scarlet Weasel

2011-12-05T15:21:00.004+02:00

Понякога се радваш на простите неща и да си доволен от това, което имаш. Понякога ти се иска да си роден аристократ. Понякога си мечтаеш нещата да бяха както ги мечтаеш. Поднос със чаша портокалов сок, порцеланов чайник, стиска дъжд и шепа кашмир. Не, не искаш твърде много.

Фадо

2011-04-21T12:06:00.003+03:00

Самота, ти, щедро бреме, ограбила улегналата меланхолия и алчна към вечността. Заливаш ме като въздуха и понякога ти благодаря, защото често си учител, но нерядко и подстрекател. Открадна думите ми точно когато открих, че ми трябват. Обрече ме на глад и тъга, които да нося със себе си като забрадка. Прикри сълзите ми и сама ги избърсах. Протегнах ръце, да те прегърна, но както птицата пропада, щом приеме, че не може да лети, тъй и аз се изгубих в бездната на гордостта. Тъй сладко опиваш, щом сама те потърся. а когато се срещнем случайно, горчилката ми се утаява в желанията ми. Пея за теб, за това, което си ми отнело, мое сладко фадо... А морето си остава далеч.

Малко таковата...

2010-09-20T02:20:00.002+03:00

Хората градим живота си. Да = поставяме си цел след цел и ги постигаме, доволни, че можем да кажем, че сме това и това и можем да правим това и това. И всички искат да могат да пътуват, да си позволяват скъпи придобивки, да са по-духовно извисени, да са нещо над масата, да могат да кажат: "Да, но ето, ти не можеш да си като мен!". А моето съществуване и моите желания са по-инаки сякаш. Движа живота си и подреждам съдбата си, чакайки онова другото. Онова, което ще ме накара да си кажа "А-ха! Това е!". Да не съм просто доволна от това, което имам, а да нямам нужди и желания. Но май този момент е еднакъв със смъртния покой. Може би за това не идва. Живеем за да умрем добре.

Аниме и манга?!

2010-01-15T21:14:00.002+02:00

Нямам какво да обяснявам, ако не знаеш ти е рано, ако знаеш и не ти пука, ти е късно. Това, което ме кара да пиша с разбуден дух в малкото си време незаето от мисли над човешкото съществуване е нещо много глупаво. Както някои знаят, а някои - не, от миналата година манга и аниме индустрията в България лека-полека се е хванала за шлифера на възхода (както се казва, натиснала е копчето за нагоре). През март 2009 излезе нещо, което мен лично ме накара да зяпна, да се ококоря и да започна да пискам превъзбудено - излезе първи брой на първия български сборник за манга - Shogun. Сега, има спорове до колко е манга, до колко е качествена, до колко е японска и т.н., но според мен не това е важното, а по-скоро, че е направена първата крачка към нещо по-добро и нещо, което би ни зарадвало още повече. След няколко месеца се появи и Animania - списанието за подвижни образи, което в началото тръгна доста леко, но по-късно се засили и в момента се чудя как да се метна до 21 февруари, че тогава излиза следващият (предпоследен?) брой. От двете списания аз лично научих доста изрази, които до тогава ми бяха неясни или леко объркани, доста за различните аниме и манга студиа, за японските традиции (включая чаената церемония) и си доставих голямо удоволствие от четенето на манги като Omega Complex и B.B. Project (макар и с френски произход ми се струва, че са повече манга от японския представител на жанра в Shogun - Vairocana) и разлистването на статиите отнасящи се за любимите ми анимета, намирайки нови такива в изложенията на рубрики като "Какво гледа Япония". Абе изобщо - голям кеф, като добавим това, че вече излизат и няколко самостоятелни манги на български, имаме ежегодни фестивали като Анивенчър и Аниплей, а и наскоро във Варна е отворен първият манга магазин. Т.е. рафтове наблъскани с манга - новичка, прекрасна манга. Сърцето ми примира.
Обаче не всичко е розово - двете списания се издават със загуба и скоро може би ще спрат производство. Случи ли се това всички български издатели ще се уплашат още повече и този и без това неизгоден пазар, ще се превърне в табу. Нужно ли е да става това? Ако познаваш страстта на анимето и мангата ти предлагам да се замислиш, защото издателите не могат да си купуват сами списанията, а после ти да щракаш с пръсти да мрънкаш, колко те боли гъзъ за тея гадни комерси и евтини издания рисувани с пета. Ако така мислиш, повече няма и да получиш.

Полезни линкове:

Списание Animania
Списание Shogun
Веси, която се справя по-добре в систематизирането на проблема

Джа не и до нов акъл!

Безсъници в мечтател

2009-10-14T10:19:00.004+03:00

Абе какво всички са се изредили да ми пилят, че през деня не било полезно да се спи. Ми като не можеш по друго време, не само ще спиш ами и няма да ти се става. Не говоря за периода, в който се събуждаш с мисълта да си легнеш. Това, за което отварям дума е как нощта ми е единственото спокойно време - не ме е яд, че не съм навън, никой не желае мнението ми, само аз, google, котката и параноичните ми мисли и съмнения. Станахме много май. Както и да е. След една успешна нощ на изръчкване на zero-chan и danbooru (всичките са дот ком или дот нет) за да намеря изображение достойно да бъде мой персонаж в новото РПГ, което правим, аз си легнах в 06:20 и станах в 07:00, за да ида да ми вземат кръв за изследвания. Станах машинално, реших, че няма нужда да хабя мозъка си и се облякох автоматично, като успях да измънкам потвърдително едва след 20 минути, когато баба ми ме пита дали да вика такси. Аз носех кръвта, тя плащаше и казваше адресите. Когато стигнахме здравния център минах през една театрална врата - всеки път като се отвореше го играеше юмирающий лебед и се качих един етаж нагоре. Оказа се, че ще ми взима кръв лелчето от кварталния магазин. Ако не ми се спеше толкова, щях да се усъмня сериозно в качествата й. А мамка му, за първи път в живота ми ми взеха кръв без да ми направят вените на пътно-комуникационна карта. Без кръвоизлив, без да се цели осем пъти и да нацели на двадесет и третия. Магия. Единствен бе кусура, че заминаха 3 епруветки от безценния ми елексир. Ама не ми направи крайно трайно впечатление. Току що заминаха 272 грама сладолед Nirvana, а 136 от тях не бяха каквото очаквах. Язък. Та тея 272 грама дойдоха от Kaufland - след кръвопускането ми баба ми реши, че хладилника е наполовина празен и трябва да изправим тази неправда. Вече си имаме целина, тиквички, круши, кестени, моркови, малки зеленца, банани, риба, салата патладжан с майонеза, кайма, бисквити, шоколад, кисело мляко, два вида сирене, прясно мляко, три пакетчета дъвки, списание, книга, крем за лице, гел за лице, тоалетно мляко, два сладоледа, ароматизатор, грудки от бяло лале, грудки от оранжев зюмбюл и кутийка тестерчета на iwostin. И нямам пари. Та, това, заради което тръгнах да разказвам всичко това е мимолетната ми среща с една жена. На около 40, от типа, дето се чудиш дали някога са били хубави, защото имат толкова изнурени лица, че изглеждат вечно тъжни, с прическа, подсказваща, че всъщност иска да е хубава, но предпочита сутрин като стане да не се занимава с нея, униформа на работник и стреснато изражение. Както бутах количката пълна с глупости, от които 80% до една седмица ще съм изсрала (да бях обзета от цинизъм и аристократично пренебрежение към останалия свят) замалко да я изпусна. Но тя изскочи иззад ъгъла точно навреме. И ме погледна с оня поглед, сякаш се надява, че вижда мъжа на живота си, или оня, който ще я извади от помията на опростения живот. И как да не я разбрах. Нали и аз като нея съм си представяла много пъти, как иззад ъгъла ще ме посрещне щастието. Как ей сега като затворя очи и после като ги отворя няма да виждам себе си, или познатото. В погледа на тая жена се четяха такива надежда, изненада и разочарование, сбити в един кратък момент, че ми се прииска да пиша, за тая жена. Всичкия ми цинизъм се изнесе във ваканция, аз без да се усетя спрях и знаех какво ще ви кажа. Тая жена, така искаше да напусне тая работа, да напусне дебелия си и прост съпруг, да остави наглите си глезени деца и да хване пътя, пък каквото ще да става, че ми идеше да й помогна. Само че дори час по-късно си нямам идея как. Защото в нейните очи видях своите. Видях, моето лице с подпухнали очи, тъмни кръгове под тях и блед, болнав тен. Видях умората и раздразнението си. Видях тревогата и мълчанието си. Видях моите копнежи и моите проблеми. А щом ги имам, май не знам как да ги разреша. Може би.

Биографии

2009-10-12T20:52:00.005+03:00

Завършил средното си образование през 1996... Основно еди-кога си и еди-къде си... Участник... Носител на приза... Заслужено получава наградата... Между тази и тази година работи като общ работник...
Някой зачитал ли се е в биографиите на писателите? На своите познати? Изобщо, чели ли сте кратка биография? И забелязвали ли сте как когато хвалим някого започваме именно с нея? А има ли нещо по-фалшиво от нея? Уж трябва да ни запознае с даден човек, а единственото, което остава след нея е въпроса "А какъв ли е бил всъщност той?". Да не повярваш как човек се е превърнал в прост наниз от дати, съкращения за видове учебни заведения и имена на изпомрели патрони. И нищо, което да разкрива, че тоя човек не само е учил и работи, ами и че е дишал, потил се е, ходил е до тоалетна, правил е младежки лудории, пушил е, лъгал е, правил е секс, имал е деца, бягал е от вкъщи, не е бягал от вкъщи, може да пее, сръчен е, танцува добре валс, или предпочита суинга или танцува само дунавското по нова година? А може пък да е бил затворен човек, домошар и не е правил нито едно от изброените, като изключим дишането и хорото? Всичко това създава един прозрачен и ненужен пиедестал, като се има предвид, че всички сме хора. Когато чета за някого не ме интересуват заниманията му по калиграфия от кого са водени. Интересуват ме самите занимания. Когато погледна биографията на някои от писателите в учебниците по литература се чудя, дали всъщност уважаемите не кандидатсват за работа или за място в учебната програма.
Но всъщност това е единствения начин за писане на биография, без навлизане в личното пространство на биографирания. Без да откраднат и дисектират най-съкровеното му. А как искам да го знам...

Ураган и скука

2009-08-16T23:45:00.004+03:00

Малката Чио гледаше сепиите на сергията с безкрайни глад и мъка. Много ли искаше? Всъщност, да, но все пак... Ако беше шиноби... Вече да му беше подпалила проклетата барака! Вечно се плучаваше така. Баща й си взимаше надницата в долнопробната кръчма, в която работеше и ги профукваше в казиното. Онова зад гърба й с големите златни дракони отпред и тихия самурай със замислен поглед до вратата - охранителят Катсуширо. Той всъщност беше с около 5-6 години по възрастен от нея, а тя самата бе на 14 и това едва не беше най-странното около него. Беше толкова прочут със силата и уменията си, че ронини от цялата страна се стичаха да премерят сили с него. И изчезваха. Буквално, всеки доживяваше до 10 метра от него и се изпаряваше в секундата, в която в погледа му се прочетяха намеренията му. А Катсуширо сякаш не мърдаше от мястото си. Никога. Все още гледайки невиждащо щандовете с храна Чио се стресна от дрезгав мъжки глас:
- Боже, шефа никога не ме е пращал на по-лесна работа... - в следващия момент Чио усети леко убождане в шията и припадна.

***

Морияки Чио беше полусирак с баща комарджия и сестра бавноразвиваща се. В такъв тип семейство се бе научила да си знае мястото и да помага на сестра си и баща си - когато единия напикае кимоното си, а другия си препикае здравната книжка, като задлъжнее. Бе търсила заеми и бе крала от магазини и къщите на съседите прекалено много, затова главно криеше лицето си под голяма качулка, или просто вървеше навела глава. Не й беше лесно на малката.

***

-ЧИО!!!
Момичето отвори очи, но бързо ги затвори. Лежеше на земята, а гледката беше далеч от розова. Баща й беше овързан и пълзеше към нея по корем, сестра й бе вързана за една колона (явно се бяха опарили от склонноста й към разрушение), а един мъж и двама охранители ги гледаха със смесица на надсмешка и отвращение.
- Вдигнете ги, нямам цял ден да се занимавам с тези... - думите изрече приятен мъжки глас със склонност към педерастията. Когато я изправиха грубо успя да види на кого принадлежи. Остана смаяна. Това беше най-нежния и красив мъж (?), който беше виждала някога - целия облечен във везана коприна, с дълга кашмирена коса и драконов взор. И на всичко отгоре я беше зяпнал.
- Боже, казах, че ще й отнеме поне 50 години да плати дълговете ти, но дори тогава няма да може, защото ще е съсухрена и грозна, но така като я гледам може и да се справи и за 30 - Съществото се ухили мазно. Може би беше далечен братовчед на Орочимару.
Чио изтръпна. Явно най-сетне е дошъл денят. Денят, в който този малоумник баща й окончателно изгуби на хазарт и щяха да я вземат да му изплаща дълговете. Беше логично - той е некадърен, голямата й сестра е малоумна, следователно некадърна, следователно оставаше тя.
- Кога започвам? - изпуфтя мъчително. С което събуди весела изненадана реакция.
- Не само красива, но и умна! Вече се замислям, дали да я правя обикновена проститутка! - Изчурулика дългокосия "лорд" - По-спокойно момиче, да караме едно по едно! Първо се огледай добре! Тук ще прекараш половината от живота си! Наслади се на гледката! Защото съм убеден, че скоро ще я намразиш! От днес имаш ново име. Чио е толкова селско! Юми! И тъй като ще си в моя клон на бизнеса, ще приемеш моята фамилия. Ще бъдеш по-малката ми сестра! А сега я заведете при останалите!
Баща й хлипаше до нея и полагаше усилия да не се удави в собствените си сополи, които не можеше да обърше, заради вързаните си ръце. Но това така и не успя да привлече вниманието й. Тя тепърва се бе вторачила в помещението, в което се намираха. Беше си представяла какво ли не, но това определено надхвърли очакванията й - бяха в огромна стая за игри със стени от тъмно дърво, осветена от десетки фенери и украсена с ефирни завеси в мотив, наподобяващ нощно небе. Беше странно празна, но все още носеше духа на развълнуваните мъже, захвърлили репутацията и парите си в последен напън да си върнат останалите неща, които бяха загубили - чест, достойнство и тн. В ъгъла имаше само няколко събирача на залози, настанени до огромни купчини риу, най-вероятно заплатите им. Но не й се мислеше какви са реалните печалби, ако това бяха заплатите на най-нисшите служители на заведението. Напомняше й на това, че баща й също е оставил своя товар тук. Но това, което наистина я сащиса бе открито сложения до вратата малък червен фенер. Якуза май вече не се страхуваха от никого. Не, че се бе надявала на помощ де.

***

Новата Юми стегната в черно кимоно, със сребристо оби, вързано на позорен възел отпред и огромен кок, с много сребристи цветя по него стоеше в ъгъла на стаята, която й бяха казали, че е нейна. И на още няколко момичета. Да не би да се налагаше, да върши работата си заедно с още няколко момичета?! В отговор на ококорения й поглед и сякаш прочела мислите й, момичето най-близо до нея заговори.
- Не се притеснявай, тук не работим, не виждаш ли колко е мизерно? Нии-сан, обаче не смята, че ще ни пука толкова дали спим сами или с по още 20 като нас. И се оказва прав. Все пак половината град ни е виждал.
- Нии-сан?
- Мазния, дългокос идиот, който току що ти смени името и ти обясни, че вече си му сестра. Ярисава Кай. Сводникът на цялата страна. Та как ти е името? Моето е Ярисава Мичио. - Малолетната проститутка се ухили приветливо.
- Аз явно съм Ярисава Юми - след което успя да издържи цели 30 секунди преди да зареве с глас. Изминаха 10 секунди преди да започнат да я шибат със оризова тръстика - жули ужасно и не остават следи.

***

Юми не вярваше какво й се случва. Беше станала най-популярната и търсена проститутка в целия Ханамачи. Въпреки, че първите няколко месеца вървеше като спъната и абсолютно винаги си забравяше ветрилото, с което бавеше цялата група, веднъж като свикна доста от клиентите на сестрите й се пренасочиха към нея и тя си спечели доста врагове между тях, а дори и от съседните хазартни къщи, накрая от целия Ханамачи. В началото използваха проста и същевременно гениална схема. Като сестри на Кай се изсипваха в игралната къща, уж им било скучно и чрез самореклама печелеха клиенти, с които после се оттегляха на уединение. За да ги отличават по-лесно всяка носеше свой отличителен предмет. Например тя мъкнеше невероятно красиво ветрило с изрисувани жерави, а най-добрата й приятелка Мичио - син чадър обрисуван в златни облаци. Шамисени, дъски за го, оригами, калиграфски комплекти - какво ли не мъкнеха момичетата, за да се отличават и да са интересни. Имаше една Саки, която за по-хардкор маниаците мъкнеше две малки катани и превръзка за очи. Обаче много скоро след появяването на Юми всичко изгуби смисъл - всеки идваше да пита за Юми Сребърния Ураган. Кай много скоро и много правилно прецени, че тя имаше нужда от отделна стая и охрана. Когато разбра, кой я охранява за малко да бие шамар на Кай, защото си измисля. Бяха преместили Катсуширо изцяло на нейно разположение. От кога беше станала толкова специална?!

***

Вече не издържаше. Само той я разбираше. Мичио беше просто една дърта ку*рва, която не знаеше, че има и друг живот! Беше на 25 за бога! От 11 години правеше едно и също и никой не й казваше къде му е края... Щеше да... Щеше да... Усети се къде се намира и успокои чувствата си. За тях си имаше време и място. Огледа главната зала и се усмихна леко, така че от заобикалящите я мъже се надигнаха безброй въздишки и доста телесна топлина от сдържано напрежение. Тази пролет в нейна чест завесите бяха от син, лек плат и прозорците бяха отворени постоянно, за да се образува течение и да се получи една прелестна картина. Естествено това сериозно пречеше на заровете, но на нея й беше безразлична цялата тази пародия, а на шефовете им беше безразлично, защото благодарение на не печелеха достатъчно, че да не им пука.

***

Умираше...?! И то не само тя, ами и той? Та никой не беше посягал на ангелското й лице от години... На кого му даде сърце? Кой успя да победи любовника й? Кой успя да убие Катсуширо?
- За да изчезне една система, една системна престъпна организация, дори най-нисшите членове, дори тези, които работят срещу нея трябва също да изчезнат, за да се стигне до един чист и бял катарзис, незамърсен от слабост като милостта и недовършената работа.
- Темеееееееее! - Едва изръмжа Катсуширо и от устата му изригна струя кръв. Въпреки ужасното си състояние бе успял да подпре Юми и да остане прав. Докато на жената отсреща й нямаше нищо. И дори леко се усмихваше. В погледа й личеше щастие, спокойствие и топлота, и това би било нормално, ако ръцете й не бяха целите в кръв.
- Няма ве, бъзикам се! - изхили се Чихиро и запали една накапана с кръв цигара, през главата й мина идеята, че това може да е вкусно... - Беше ми скучно и реших да изколя малко невинни за тонус.
Юми се ококори ужасено, келеша срещу нея бръщолевеше като умопобъркан. Но беше сигурна, че това са й последните минути живот, затова без колебание пристисна устните си към полуживия си любовник.
- О, Катсу, последните ни минути - нова целувка, изсвистяване във въздуха и меко двойно тупване.
- Тц, секунди, мацка - Измърмори развеселено Чихиро, точно когато засмукалите се една друга глави паднаха на земята, а тя изтръскваше боксовете си. - Ееех, обичам романтиката!
Белокосото издирвано шиноби прибра оръжието си и се запъти към залеза с блажена усмивка.

THE END

Смелост?!

2009-08-13T07:10:00.003+03:00

Кажи ми, имал ли си някога смелостта да не си егоист? Просто да опиташ и щом не се получи да благодариш за преживяването? Да намериш себе си и да признаеш, че има какво да харесаш? Да пренебрегнеш всеки един от принципите си? Да си част от мене, както аз съм от тебе? Да летиш с моите крила? Да имаш смелост? Да ми теглиш една майна? Да ме дисектираш? Да ме признаеш? Да ме поругаеш? Да си ми приятел? Да се обичаш? Да не знаеш истината? Да си тръгнеш, преди да си дошъл? Да крещиш без мен? Да си като мен? Да ме чуеш? Да те отрека? Да те обикна? Да те освободя? Да признаеш, че си прав? Да докажеш, че не си, пред тези, които ти се кланят? Да се задоволиш? Да ми обясниш? Да се оставиш на вятъра да те събори? Да обичаш? Да си виновен? Да си невинен? Да не си бил там? Да мразиш? Да убиеш детето в себе си? Да прекосиш Вселената без да се обърнеш и да потърсиш? Да разкъсаш ритъма, въпреки инстинктите си? Да съединиш двете половини на две различни неща? Да изградиш стена? Да останеш в себе си? Да не мечтаеш? Да не твориш? Да танцуваш върху деня? Да не се оправдаваш с истината? Да не си представяш? Да не водиш първия валс? Да си различен? Да не задаваш въпроси? Да не умреш? Да не създадеш? Да не си сам? Да не молиш за прошка? Да си силен? Да изградиш пустота? Да създадеш болка? Да се слееш? Да не обичаш? Да не си? Да си? Имаш ли тази смелост?

2009-08-09T01:05:00.002+03:00

Амииии, значи... Ехо, на всичкото дето се е събрало да чете (дори да не се е събрало). Long time no read. Изведнъж се замислих, че някак си не съм писала в блогеца от хиляда години и тъй като не съм в настроение за драматични откровения и страдания или литературни (?) словоизсирания съм решила да ви изложа малко информация за случващото се около мен.

Не съм влюбена. Нцъ. Отказвам да се обричам душевно на това. Аман вече. Толкоз по този въпрос.

Тази година няма да кандидатсвам - не съм учила, не ми се занимава, не ме ебе. Толкоз и по този въпрос.

Чудя се дали да не се преместя у Софията - далеч повече възможности - клубове, организации, преподаватели, намерила съм си съквартирантка, остава да си осигуря и картбланш, за да го направя.

Миналата седмица бях на Анивенчър. Върха. 2 дни екслузивно с приятели, които виждам рядко, нови запознанства, научих се да играя Го, научих се на няколко по-прости оригами. Накупих си манга за... много пари. Кризата най-сетне ме удари.

Мисля да се местя на wordpress. Ако разбера как да си го инсталирам. По-шарено е.

Ще ходя на море. Ако е дал господ. И ако имам повече късмет от това да ми го дава някой си. Въпроса е в това, че отиваме две момичета на фестивал, без да сме убедени къде е, без да сме попълнили документите, без да знаем как да ги попълним, изпуснали сме всички срокове (април месец - за заявяване на участие, 03.08. за заплащане на цялата сума) и въпреки че организаторите ни убеждават, че няма страшно, в мен се загнездва един лек и тих ужас. В момента готвим етюд, но да попълним "4 минути" във формуляра на мястото, на което питат колко е времетраенето на нашето произведение някак не ми звучи. Абе направо роднината си е обладало. Трябва май и застраховка да си правим. Някой навит да ни стане ръководител на група? Хмммм?

Спя през деня. Обърнала съм го на чист вампиризъм. И хейтъризъм. Елате ми в повече.

Пак полудях

2009-06-03T11:40:00.005+03:00

Защо когато имам най-много нужда владея най-малко емоциите си? От сума ти време си повтарям, че няма да се влюбя, че ще е само приятел, а ето че цял ден преди да го видя в стомаха ми бушуват пеперуди. А не искам да е така. Не искам да е поредната невъзможна мечта. Защото знам, че той не ме обича, както ми се иска. Всъщност не знам, но въпреки малките ми детски надежди, знам че аз отново ще трябва да се лекувам. Ще трябва да се правя на сляпа, глуха и заинтересована от нещо друго. И така. Всъщност не е само това. Отдавна не съм била толкова болна - не ме свърта, постоянно се изчервявам, особено когато съм съвсем сама, мисля само за едно, имам чувството, че в гърдите ми 100 юнака надуват гайди и тресат хора, искам да крещя, искам никой и всички да ме чуят... Не, всъщност искам той да ме чуе. И да стане чудо и да ми каже това, което искам да чуя. Ама прекалих с розовите понита тука. С малко повече дишане и това ще ми мине. Кратка съм най-вече, защото съм прекалено развълнувана, за да пиша фермани за очите, усмивката или гласа му. Той си е прекрасен. Дори със всичките онези малки недостатъчета, за които в момента не се сещам. А аз имам нужда от кофа с лед.

Благодаря?

2009-05-09T00:01:00.004+03:00

Благодаря на живота, за това, че ме направи изрод. Благодаря на това, че съм такъв урод, защото сигурно не бих могла да се харесвам. Благодаря, че съм различна, защото ако бях еднаква, щях да се направя различна, като си пръсна мозъка. Благодаря на Господа Бога, за това, че вярвам в него само в нужда и по празници. Благодаря на късмета си, че ми позволява да не разчитам на божества и други диктатури. Благодаря на приятелите си, за това, че са малко и не се сещат за мен. Благодаря на родителите си, защото ако не бяха те сигурно щях да съм щастлива. Благодаря на оня дето би трябвало да се зове мой баща, че не е до мен, за да ми досажда допълнително със собствените си неосъществени мечти. Благодаря на училището си, че винаги можех да го пропусна. Благодаря на миналото си, защото... Е минало. Благодаря на настоящето, защото се превръща във минало със всеки мой дъх. Благодаря на бъдещето, защото ще ми остави хубави спомени. Благодаря на смъртта, че все още не ме плаши с близостта и неотменността си. И най-вече искам да благодаря на себе си, защото се мразя, защото се обичам, защото примирам от кеф, когато успея да кажа нещо умно, защото се мисля за герой на света и мижитурка на вселената, защото съм мързелива, егоистична използвачка, която лъже много, пие много, пуши много, харчи много, яде рядко и все пак по много, почти не спи, чака винаги последния момент, а после хленчи, че времето й не стига, игнорира хората, чете все по-малко и все глупости, няма да стане режисьор, няма да стане и актриса или писателка, няма нищо да стане, а на всичкото отгоре пее фалшиво, не може да прави шпагат, често плаче, усмихва се глупаво, не може да общува и не казва това, което иска от основателен страх, че никой няма да й угоди. Благодаря живот, защото всичко това ме кара да се чувствам прекрасно

IN FLAMES WE TRUST!!!

2009-04-15T14:13:00.003+03:00

За който не знае... Бях на този концерт. Беше толкова TRVE, че се почувствах като върл фен на групата още от албума преди Андерс. Чувствах се TRVE. Толкова адреналин ми се събра за няколко часа... Та още от тръгването... Не даже преди него. Имах отвратителна седмица, но тя сега не е от значение. Всичко ми се отплати двойно. Деня преди това ме направиха на луда калинка и тичах като полудяла. Свърши слава на бога. На 29-ти сутринта се вдигнах с недоспалостта си и 4те си чаши бяло вино от предната вечер и се тръшнах на гарата. Не че чаках - даже едва го хванах. Щях да го изпусна, при положение, че станах в 08:15, мислейки си, че е 09:15, и си изпускам влака след половин час, и все пак успях да закъснея. Уж си смених времето, пустиняшка му работа. Във влака имаше някакъв лигльо, който поради силния шум, който влака издаваше на завои, точно под нашите седалки пищеше на средно 2 минути: "Оле как се стреснах! Оле, ама това е много гадно беее! Оле, дей да се преместим!" Дали се премести? Не, разбира се. Опитах се да спя, да чета, да си играя на телефона - нцъ, не ме свърташе. Нямах търпение да срещна типовете от пловдив. Качиха се, звъннаха ми, тръгнах да ги търся и вместо мощните прегръдки, които им бях предвидила, им помахах тъпо, както винаги когато видя много познати и се стъписам. Тъй де, седнах си, погледахме се първите няколко секунди тъпо, но след това нещата си дойдоха на мястото. Лафихме си, обогатявахме се един друг, пихме кафенце и рупахме шоколад (аз на аванта, че който бърза, накрая и без вода остава). Във вагона се слушаше яко музика, и съседите по диагонал ни пуснаха Come Clarity. Бе ти TRVEноцити с In Flames ли ще плашиш бе?! xD Докато обикалях из влака забелязах доста от нашите - фенове пътуващи за заветния концерт. Слязохме във София и ни посрещнаха Гергетата (не са някакъв вид клетки, просто са много). Щрапахме през София с автобус и Oh!Jesus! - стигнахме залата и почти веднага видяхме Бьорн. Бьорн човек! Видях му сънената мутра на около метър от мен! Жалко, че трябваше да иде да си направи sound check-a и не остана за автографи. Следващите няколко часа "Бьорн, човече!" взе да става като сектантски поздрав. Заехме местата на челната линия, въпреки че за момента имаше само около 50-60 човека (може и да греша приблизителната бройка, но бяхме малко). Дъжд валя, вятър духа, прави бяхме, но адреналина и щастието ми заличаваха повечето неудобства за отрицателно време. Such a fangirl. Последния час се съблякохме по фанелки, за да сме готови да влетим в залата като хищни птици. Бог да го поживи Ники, че ни пазеше нещата, трябва да се сетя да го черпя следващия път като го видя. Ник беше буквално Първия, който прекрачи прага на зала "Деница" и се залепи за предната ограда, където си и остана цялата вечер. Сектантска работа. Аз направих същото. Подредени вече по ред и номер ни остана да доизчакаме шоуто да започне. Организацията беше добра, влизаха си спокойно и бързо, имаше достатъчно тоалетни и вода за първите няколко редици. И омг, без лайнари нямаше как да мине. Имаше някакви пияни псевдота, които се блъскаха, крещяха и оливаха с бира горките хора покрай тях. Демек Веси. Преместихме я до мен и така Ник остана при любвеобилната свиня. Не че като излязоха In Flames на сцената се сети, че оня съществува де. Онзи го изби на педерастия даже и започна да целува някакъв зад себе си. Чил и брат й се бяха застопорили отдясно на мен, а едното Герге зад мен и Веси. Бяхме обградени. xD Подгряващата българска груба заби доста прилично - с много енегрия и готини парчета. Ама към края на сценичното им време усещах, че вече не ме интересуват, ами да си ходят по-скоро, че да видя Андерс (когото отвън чухме да наричат Андрес... неграмотници). И последва пауза. Въздухът беше наелектризиран, аз лично щях да откача. След едно от скандиранияа "In Flames! In Flames! In Flames!" попитаха един защо не вика с другите, или нещо такова, а онзи си отвори устата и изсипа: "Аз за педераси не викам"... Т'ва на концерт на In Flames... Поне парите да му се бяха свидили, че да не му слушам селяндурските изказвания. Retard. Добре, че Ник е толерантен ебаси, че онзи му беше точно зад него. xD Започна. О. М. Ф. Г. Бях точно пред колоната. Pure metal. Първите една две песни не ги чувах много ясно сякаш, но после всичко се оправи. К'во ти пука? In Flames. Сетлист:01. Pinball Map
02. Leeches
03. Delight and Angers
04. Episode 666
05. Drifter
06. Colony
07. The Hive
08. Cloud Connected
09. Alias
10. Move Through Me
11. Only for the Weak
12. Disconnected
13. Come Clarity
14. The Quiet Place
15. The Mirror's Truth
16. Trigger
17. Take This Life
18. My Sweet Shadow
19. Outro

Според мен песните бяха подбрани добре - нещо ново, нещо малко по-старо, нещо хард, нещо по-мелодично, можеше и да има още 30-40 парчета специален поздрав за мен, но това е отделен върпос. xD
Мачкаха ме, ръгаха ме, забиваха си брадите в главата ми - нцъ, не ми пукаше. Мачках ги в ответ, че да се махнат и продължавах да си гледам кефа. Оле Бьорн... Оле Андерс на живо колко по-як ееее.... Не можех да си го представя по-хубав! xD Имаше двама гърци, на които помогнахме да стигнат залата и се опитаха да накарат мен и Веси да си дадем мястото най-отпред за някакви си перца. 1ви ред на In Flames и 4 часа на студа и дъжда не струват и 3000 от прецата ти, bitch! Съответно тия двамата се опитаха да ни издерат гърбовете, но ние не се дадохме, с цената на сините си от притискане към оградата ръце. Въпреки всичко единият от тях се намъкна и ни пресова. Поне ни даде по едно перце... Пяхме, скачахме, въртяхме глави, дори когато нямахме намерение да го правим, ама тя тълпата не пита - скача. xD Андерс беше страхотен - знаеше как да се шегува, как да запали тълпата, изобщо - да ти направи кефа. Само дето ние малко се осрахме. Когато благодари на гърците, които бяха даошли за концерта (които всъщност бяха и от jesterhead.com) се понесе мощно "УУУ" от устите на стадо хлапаци. Андерс с причина се издразни и каза: " Hey, they came to you fucking country to watch the concert". Намля ни, ама казах - без простаци не може. В един момент Андерс помоли някой да му донесе някаква българска бира. Странното е, че някой успя да го направи и получи фанелка като подарък. Това, че бираа беше Tuborg и Friden я даде на русия великан, който по едно време разнася Никлас из публиката, да я изпие, което той направи на един дъх, е отделен въпрос. Изкрещях си дробовете от кеф на любимата си песен - My sweet shadow и съответно един от стафа ми даде 3 перца в ръчичките. Нях нях нях. xD След края на концерта (за съжаление нямаше бис) се метнах да си купя фанелка на групата. Най-яката фанелка евър. Сериозно. Моя си е, по-яка няма. Излязохме отзад да чакаме за автограф, ама душките си останаха на афтър парти и аз въпреки, че издържах един час, благодарение на адреналина, по едно време започнах да се разпадам - кръст, гърло, глава, колена, очи - бе квото се сетите. Не дочаках и се прибрах да спя в квартирата на вуйчо си, където го чакаше гаджето му. После се разбра, че Гергетата са изчакали автографи и дори са взели за сектанта Ник. Бяхме уморени, но и свърх доволни. Следващите два дни в София минаха с няколко големи лайнарии, ама няма значение. Важното е, че гласът ми отново не падна и този път не се разболях. И станах още по-върл фен на групата. Искам пак. Веднага. Почвам да събирам пари за частен концерт.
Две седмици и половина по-късно, но спомена си е също толкова ярък. И сигурно пропуснах половината за разказване. Най-великия концерт евър.

Никога

2009-04-15T11:35:00.001+03:00

- Хей, знаеш ли...? Обичам те. - тя си пое дълбоко дъх и премигна уплашено, сякаш бе паднала бомба. Хвана ръката му в своята и започна да я гали. Бялата й кожа бе събрала всичкия си и без това малко цвят в нежните й страни разпънати във предана, неудобна усмивка.- Всеки ден когато те виждам ми иде да се смея и да плача едновременно - продължи да гожори тя - Хубаво ми е, защото виждам усмивката ти, приятелските ти очи, чувам гласа, който ти смяташ за глупав, а аз за най - сладката песен в живота ми. - Тя зарови лице в дланта му - А ми се плаче защото си толкова далеч от мен. Не искаш да ме притесняваш? Държа да ме притесниш... - Тя се засмя през сълзи - Ето виждаш ли? Когато си мисля за теб ме облива едно много мило и топло чувство... Сякаш съм обичана, въпреки, че знам, че не е така. Понякога нощем в тъмното, дори спяща знаех, че си до мен - сърцето ми те носеше при мен, без да знаеш. Беше толкова глупаво от моя страна. Сигурно обичаше друга и се опитваше да го скриеш, но от това не ми олекна да знаеш! - размаха тя заканително пръст, но бързо си върна усмивката - Помня рожденния ти ден, когато тя ми каза, че те обича. Искаше ми се просто да се разтворя във въздуха - та тя бе повече от мен. Успях да се усмихна дори, всъщност исках да се стопя от плач, а не можех да си го позволя. Беше сякаш цялото ми лице е пълно със сълзи, но е разтеглено по - гротескен начин. Очите ми угаснаха. Много дни това ме притесняваше, но отдавна знаех, че просто исках да си щастлив, а аз да те подкрепям. Винаги. Ти отново нищо не каза, но как ли би могъл, след като не знаеше. Разказвала ли съм ти за приятелските ръце? Исках да имаш моята до себе си, винаги готова да те защити, но вместо това, ти защитаваше мен... - очите й отново се напълниха със сълзи - Не трябваше да ти позвлоя да се грижиш за мен. Трябваше ти да си по - малкия ми брат, а не обратното. - въздъхна тя - Дори да те прегърна, докато не започне да ме боли, пак няма да сме едно... Не аз съм предназначена за теб... Задушавам се от безпомощност. Искам да ти дам всичко от себе си - мислите си, сълзите си, дрехите си, кожата си, дъха си, сърцето си, миналото си, бъдещето си, живота си, но ти заслужаваш много повече от мен. Нищо не е достатъчно... Искам повече... Повече за теб! Много повече! Искам само да се сгуша в теб и да умра... Да легна в този момент до теб и да заспя завинаги... - Тя се изправи рязко и погледна през прозореца. Затвори очи и постоя така малко. - Моля те господи, позволи ми един ден да бъда до него...
Без да продума повече тя сложи перлената си обеца в ръката му, затвори ковчега и излезе.

Поредната

2009-04-15T11:04:00.002+03:00

Той стоеше до леглото си и бавно галеше лъка с ръката си. Въздъхна тихичко. Беше малко след полунощ, а на него не му се спеше. Искаше да премисли всичко отново. Всяка крачка, всеки дъх... Грабна цигулката и изпусна кратък стон с нея, изразявайки едва сдържаната си енергия. Пробва още няколко такива, но не устоя и започна да свири живо и бързо. И ето пак. Виждаше как тичат из уличките... Аромата й едва не го парализираше... Беше вдигнала полите на скъпата си рокля и тичаше пред него. Косата й беше като слънце. Можеше ли да не я следва? Току спираха, току тръгваха отново и тя се смееше. Чувстваше се като хлапак. Следваше тази жена без да се замисля. И нямаше нищо против. Започнаха да прескачат и по-малките каналчета, за другите едва дочакваха някой любезен лодкар да им помогне да минат.
Бързо! Ще ни догони скуката - смееше се тя. И той бързаше. Щеше да си счупи краката. Да бе, направо... В началото ги гонеха, после май им омръзна, или си намериха друго занимание. Бързо си загубиха обувките. Беше по-лесно без тях. Босите й крака бяха невероятно изящни. Не, няма да си спомня това сега, не му беше полезно. Изведнъж беше започнал да свири по бавно. Тя някак си успя да го изкара извън града. Странно, че можеше да го омае до толкова. Събори го на земята и седна на чатала му. Колко глупаво. Сега лежеше в леглото му и застрашаваше свободата му. Беше добър заместител на... Но просто не струваше повече от парфюма й. А той беше само ненужна притурка към оригиналната й красота. Огледа се. Нищо. Нито голото му тяло, нито момичето в постелята му, нито лунната светлина проникваща през завесите на прозорците, нито старото му писалище, или пианото в другия ъгъл, скъпите платове стелещи се по пода или картините по стените изобразяващи бедни красавици, или богати лелки, играта на пламъчетата по стените, или пък градината загатваща съществуването си като леко сияеше в тъмното, подчертавайки големия черен фонтан и безбройните теменуги налазили около него, нищо не можеше, дори не си струваше да се сравни с нея.
Раздразнен отново огледа девойчето увито в чаршафите му. Със всяка изминала секунда ставаше все по-грозна и посредствена. Косата й вече не беше като слънце, а като кална изсъхнала трева. Устните й наподобяваха жабешка паст, а очите бяха оцъклени грозновато. Вдигна я леко на ръце без да влага особени чувства и я понесе към прозореца. Добре че беше отворен. Изнесе я отвън и я пусна така сякаш изхвърля боклука. Дори не се събуди, за да разбере какво става. Туп. Сега всичко беше в ръцете на иконома и слугите. Обърна се и огледа будоара си. Точно така, нищо не можеше да се сравни с предната.

Гадателката

2009-04-15T10:31:00.004+03:00

И аз и ти вървим едничък път.
Да бъдем вечни, съдба в някой кът
скрита,
неоткрита.
За мене изгрев, за тебе ден,
туй песен е без рефрен,
отречена и омерзена
от дребната дилема.
Човек ли съм, или насън
е моята надежда?
Човешка мъка ме довежда
до празните копнежи
и пак никой не ще забележи,
че луната смее се отвън.
Какво съм аз, какво си ти?
Омръзна ли ми от мечти?
Като тънка прежда
около мен живота се върти -

през него все едно мъртвец лети.
Носи радост!
Не на мен!
На твойта младост!
Чуден си, но тъй студен.
При мен ще идваш все смутен,
от радости обременен,
тъй както си роден,
но никога от мен пленен.
Че мойта красота е мнима,
блудна, като в пантомима,
като в душевна зима,
илюзия неотразима.

Обича ме, не ме обича...

2009-04-15T10:29:00.001+03:00

Нижат се минути от очите ми. Глух стон пъпли по стената и ме дебне, за да срещне в мен монохромното пъстро пано на илюзиите. Този път няма да ти дам ключа, за да ми отвориш.Хартиени дървеници ядат душата ми. Черешовата ми душа с цвят на обич...Ам да слушам как мислите ти барабанят по лицето ти. Безбройните лъжи са добър повод за прошка, а за любовта се заплаща със небе. Дребни древни късчета от моето Аз те изграждат, за да мога да те обичам. Когато няма кой да те прегърне се научаваш да прегръщаш самотата. Трябва ти някой, който знае. Ти това знаеше ли го? И ако мога да затворя очите си завинаги ще виждам далеч по-ясно. Лежа на легло от облаци напухени от въздишки. Няма щастливи краища, но няма и нещастни начала. Победата е поредния минувач на булеварда на магазинчетата с надежда втора ръка. А слънцето идва да каже, че излиза в неопределено дълъг отпуск. Нищо няма смисъл - не виждаш ли?! Сега просто тихо се върни.

Бееее бла бла

2009-02-24T13:35:00.006+02:00

С риск да повторя вече казаното, ще коментирам две статии. Едната е в Укипедия, а другата е от блога на Григор Гачев. Видях ги благодарение на Кака Сийка. След като се прочетат, няма как да не остане някакво чувство на отвращение. Към себе си, по - големите егоисти и към другите, но най-общо към човешкия род. Човекът е стадно животно и съвестта му се влияе от отношението на другите, към делата, които ще извърши. Подчертавам - ще извърши. Той се влияе от примера на другите. Ако човек вижда, че нещата, които прави са правени преди него се успокоява с това, че и той е човек, като друите. Но ако става въпрос, да действа сам, изграждайки нова пътека, става колеблив, или дори не се замисля, дали да осъществи идеите си. Овцата винаги може да обвини другата овца, че не я е спряла, или че не й е казала на време, че това, което върши е грешно. Дали да натисна бутона? "Натисни го, аз съм го правил, свиква се" И се започва поредицата от електрошокове. Докато не се стигне "От къде да знам, че ще пукне?!". И се свиква с това.
Да привикнеш към нещо си е достатъчно опасно, дори да става въпрос, за обикновен десерт след всяко ядене. Мързеливото наслагване на ума в един единствен улей, непроменлив и не разкланящ се до без край, сякаш мисълта обикаля оста на сфера, води до тъпчене на едно място, да го речем затъпяване. За това си мисля, че е чудесно човек да се променя. Да е различен. Да открива много свои лица, и всичките да са си негови. При всеки човек го има - родителят, приятелят, съпругът, врагът. Освен това, трябва да търсим, да откриваме - музика, истории, изкуство, гледни точки, да творим и да модерираме вече сътвореното. А не просто да седим и да блеем, че убиваме (дори мозъчни клетки), защото така трябва, защото така са ни казали.
Нека вземем актьора от експеримента на Милграм. За каква психо-физика си говорим, щом е успял да заблуди хората, че наистина предава Богу дух? Как се е домогнал до това кътче от душата си, че да стигне до препотяване, гърч и почти инфаркт? Е няма да е само с "Той ми каза". Човекът е мислил, ровел се е в себе си, разбивал е клетката на разума си. Забравил е общоудобната логика. И е стигнал до там, че да вярва на себе си. Да си повярва, че наистина е зле, и че не издържа повече. А знаете ли кое е най-плашещото? Че може и да не успее да се върне от света на агонията, който сам си е създал. Няколко пъти ми разказаха една история: Един млад актьор, почти гениален, участвал във пълнометражен филм. Ролята му била на умопобъркан. Справил се блестящо. Побъркал се. Още ходи из Стара Загора и пука балоните на децата с цигарата си. Това, което човек открие в себе си, може доста да го уплаши.
Свободата може би наистина е липсата на нужди и желания (помня, че го бях измислила в час по филлософия, а после ми казаха, че друг го е измислил преди мен), но все пак си мисля, че не е само това. Изборът и мисленето са голям плюс, като за начало. Но все пак, има я онази част - свободата на съня, на мечтата... В нея дори и най-големия скапаняк става космонавт, културист, балерина дори, ако му се иска, въпреки че е 30 кг/годишен с мазната си коса и аурата на загубеняк. И все пак свободата се постига, не е по даденост. Всички се раждаме зависими от по-развититте организми. Това да се откъснем от тях си е наш избор, но понякога... It takes two to tango. :]

Не, моя блог е, споко xD

2009-02-21T12:20:00.003+02:00

Реших освен със смяна на музиката, да се заема и със смяна на вида. Не е кой знае какво за сега, но си ми харесва, и докато не измисля друго нямате избор. И баннер не си харесах да си направя, така че ако имате някакви идеи (без връщане на стария вид) за изгледа на блога, може да ги споделите.

За Свети Идиотин

2009-02-14T12:34:00.006+02:00

Кълна се, тази година успях да се сетя за днешния ден едва преди 3-4 дни. И днес тепърва се сетих отново. Не за друго, ами големите лозунги с "I LOVE YOU - дай ми хиляда лева" са като проклет влак - не можеш да не видиш, че идва! Дори баба ми ме събуди, за да ми връчи ново портмоне - сещайте се каква форма. А вътре? Мартеница, човек. Мартеница! Инфантилен розов бонбон-брошка, с надпис "I love you". What a shitty day. Каква мартеница през февруари бе?!
Като бях на около 15 и преди това, това беше денят на голямата депресия. Ама никой не ме обича, никой не ми обръща внимание, нямам валентинка... Имам, ама е от жена... А сега като гледам и ми се драйфа. Девойките още от 13ти са си сложили полите-колани, достатъчно къси, за да им видиш бъбреците, но не и сливиците и деколтетата тип "Може и да нямам гърди, ама ги показвам!", оляли са се с парфюм, били са на фризьор, козметик, маникюрист, жиголо, пластичен хирург, зидаро-мазач и да не забравяме - публичен дом, и вече се чувстват готови "да покоряват мъжки сърца". Желая да се обърна към тях, с няколко наставителни думи.
Ти луда ли си МА?! Ти нещастно подобие на жена, накичен с паунови пера петел, урод с ултравиолетово червило и отровно зелени ботуши! Кой те излъга, че не приличаш на завесите на селски театър? Кой ти каза, че топираната ти коса не прилича на семейно гнездо на 3 ята щъркели? Взимай си псевдо задника и ми остави деня! Чуваш ли какво ти казвам? Няма да ми скапеш деня със всичките ти летящи прасета и розови лайна. Препоръчвам ти да си излезеш от костюма от гримове, лак за коса и "дрешки" и най-сетне да свалиш онези 5 килограма, които никога не си успявала! И си отвори очите добре, за да прочетеш (ако можеш), че СВЕТИ ПЕДАЛИН НЕ Е НИКАКЪВ ПРАЗНИК! Просто някой е намерил начин как да точи пари от теб, безмозъчна бухто, но не толкова от теб, колкото от онова магаре дето ти се е вързало на акъла. Което съжалявам, защото е сляпо, глухо, тъпо, а и от днес нататък бедно, благодарение на плюшената панда, която стърчи над теб с около метър и половина, защото в моите очи ти си само 50 сантиметра генетичен материал за разплод на другите като теб.
В крайна сметка, ако ви се празнува чак толкова, макар че отдавна съм се убедила, за на нас не ни трябват поводи да се напием, празнувайте Трифон Зарезан. И не чакайте някакъв си ден за пазаруване, за да кажете на човека, до вас, че е специален за вас. Покажете му, нека знае и е сигурен, че го обичате. Не е толкова трудно вервайте ми.
За днес ви стига толкова. Обичайте виното и нека виното ви обича.

Тих ужас

2009-01-27T18:50:00.005+02:00

Приемен изпит	Дати на приемните изпити
Приемен изпит	І-ва сесия	ІІ-ра сесия	ІІІ-та сесия	ІV-та сесия
Български език	25 април	20 юни	22 юли	17 август
История на България	26 април	21 юни	23 юли	18 август

Това са датите на изпитите във Бургаски свободен университет, за специалност право.
Ами , започна се... Най-вероятно ще пробвам 1-ва и 3-та сесия, да се надяваме да не стигам до 4та. Тест по български - ок... Тема по история - не знам как ще го взимам този изпит. До сега не съм имала много нервни сривове, но никога не е късно. Не ми се искам да става април. Сега ми е добре. Тааа, да, не съм изоставила и плановете си за режисура. Само са отложени. Ще си удържа на моята.
За сега толкова, друго нямам за казване. А, ииии... НА ВИ ПОСТА ДОСАДНИЦИ! XD

Смъртта на едно съзнание

2009-01-16T04:06:00.005+02:00

Как да опиша мъката, която е в мен? Как да ви обясня, че не искам днес да идва... Толкова хора ми липсват... Толкова неща, които преживях, толкова отдавна, че са като усещането, че преди да си легнеш си ял нещо и на сутринта, сякаш котка ти е пикала в устата? Било ти е вкусно, но сега ти остава да... Искам всичко да се върне... Когато си припомням... Чувствам се разбита. На хиляди парченца отишли си завинаги в спомените. Единственото, което виждам сега е как на някой друг се сбъдват мечтите, които ми бяха забранени... А бяха в ръцете ми... Превърнах се в организъм. Без право на дихание. Мислех си, че имам сили да се опълча, но се оказа, че имам сили да се правя, че нищо не е станало. Искам пак да съм на 15... Завинаги. От мен си отива всичко. Въображение, мое мислене, себелюбие... Спасение намирам в кратката памет и отрицанието. Колко много искам?! Колко?! КОЛКО!?!? Омръзна ми проклетото благоразумие... Обещах си да не изпадам в отчаяние и самосъжаление, но залеза не пита... Отиват си хората... Таня... Станислава... Деси... Деница... Ивета... Галя... Катя... Стефан-Евгени... А помните ли Радо, Иво, Пешо, Динко, Йори? Ще си ида и аз... Няма да видя Фори, Валери няма да ми показва загрявка, няма да помагам на Теди. Милата Женя... Ами мъниците? Ники, Маги, Мори, Ели, Гери, Таня, Стефко, Мирена... Как да живея без единствената радост в дните... Не, в годините ми... Нямам сила да не мисля за това всеки божи ден... Как ще минават дните ми ми в папки и учебници, без Студия? Едва понасям това, че много от нас вече ги няма - учат, работят... "Благодаря! Благодаря. Благодаря!!! Благодаря... " Без упражнения, пиеса... Без обич... Без семейство... Пода, по който лежах... Стените, в които се блъсках, тавана, който зяпах безцелно, столовете, които съм изредила... Канапенцето в коридора... Не мога да не плача... Всичката споделена любов на земята не може да замени святата, милата ми студия... Моя живот. Не искам никога да стана адвокат... По-добре просто да се изпаря във въздуха... Давам всеки дъх от тук нататък, да не ми се отнеме това... Искам да бъда актриса, да се занимавам с единственото нещо, което поражда енергия и желание за работа у мен... Мразя бумагите, с които ще се занимавам като стана юрист... Мразя рутината... Никой не може да ме убеди, че така ще ми е добре... Не искам пари, не го ли разбрахте? Искам свобода. Хората щели да ме гледат като отрепка... Така си е цял живот, без значение дали съм имала или нямала пари... Гнусни, гадни, шибани, отвратителни пари! Не ми пука за семейна обстановка, болни баби или майки, които манипулират с това, че нищо не се знае и може скоро да умрат. Аз ли да умра за тяхно добро? Защо си мислят, че знаят как ще съм щастлива? Защо не мога да направя нищо? Нека се смеят, нека си мислят, че съм идиот и нищо не разбирам за великия им "живот"... Просто плюя на сметките им... Плюя на любовта им... И знаете ли какво? След няколко месеца ще се явя на изпитите в софийски и бургаски, за да ме приемат право... Кого по-напред да мразя?

Чужди

2009-01-13T13:45:00.003+02:00

Мечтите ми са чужди -
Сковават моето сърце.
Живота давам си го дважди,
Да ми ги дадеш в ръце.

И сама на себе си съм чужда.
Вървя по чужд и тъмен път
И чужда ми е всяка нужда,
Чужд ми стана и сънят.

Чужди са ми думите твои,
Чужда пред теб сега стоя,
Чужди са ми чувствата свои,
Чужда ми е цялата земя.

Абсурдно пътуване

2009-01-07T01:23:00.001+02:00

Препускат коловозите,
А влакът стои.
Виждам прозорците
рисуват мечти.

Туп-туп... Туп-туп... Сърцетуп-туп.
Релсите - те са
Вени, що събират накуп
чудна пиеса.

Конец

2008-12-25T02:15:00.005+02:00

Конецът му беше свършил.Беше се приготвил за дългото чакане... неподходящо. Беше си забравил ръкавиците, нямаше нищо за четене и му предстоеше да умре от глад. Когато осъзна какво си е помислил последно се поухили. Подпря се на стълба, до който бе кретал цяла вечер пеша и се отдаде на броене на мъртвите молци по лампата. Проклетият сняг се бе намърдал в кубинките му и ставаше на миризлива студена супа. И на всичко отгоре пак валеше.
Реши да се утеши с една цигара. Извади я някак с вкочанените си пръсти от пакета в джоба на якето си и си я сложи в устата. Направи нещастен опит да запали, но пръстите му се бяха вкочанили толкова, че по - скоро биха се счупили, отколкото да свършат нещо полезно. Известно време се бори с мъртвешки студеното си тяло, но без успех. Изведнъж бензиновата му запалка се запали и той с видимо удоволствие (доколкото му позволяваха вледенените му мускули) си дръпна стабилно от отровния дим. С театрален жест щракна запалката и си я пусна обратно при останалите цигари и започна да изпуска на малки облачета съдържанието на дробовете си. Бавно, но сигурно го осеняваше идеята, че нещо му липсва и взе да се оглежда. Откри какво е, едва когато посегна да си закопчее най - горното копче.
- Пак ли бе, да те вземат мътните... - се ядоса и се наведе бързо, за да вижда земята по - добре. Нямаше да мине дълго време преди някой плъх да надуши палеца му и да му се наложи да минава през моргата за нечий нов. Още по - лошото беше, че там беше и онзи досаден келеш, който винаги му правеше бульон и се отнасяше мило с него, а на всичко отгоре си беше съвсем жив. От този тип го побиваха тръпки. Мразеше зимата. Скоро откри частта си и си отдъхна. Оставаше само да го зашие здраво. Поне това можеше - шиеше насън, с дясна и лява ръка, с двете едновременно, ако има как да застопори изделието, можеше да шие и със зъби в по - трудните моменти. Бръкна със здравата ръка в джоба на панталона си, държейки пръста си в останалите пръсти на другата. Запсува гръмогласно. Извади си мобилния и набра познатия до болка номер. Свободно. Пак запсува. От другата страна се разнесе глас, който ушебийно се бе пльоснал някъде на топло и бездействаше.
- Ало?
- Свърши ми конеца, а ми падна палеца.
- И?
- Ти тъп ли си бе?! Донеси ми нов!
- Ама навън е много студено бе...
- Знам, нали заради проклетия студ пръстът ми си замина!
- Идвам...
- Не те виждам...
Тук е добре да споменем, че Андрей Малинин беше зомби. Също и Женя Осгородский, който евентуално щеше да се домъкне до час, за да му донесе конци. Двамата заедно бяха от клона на полицията, който се грижеше за неумрелите - кой по-добре да оправи неумрял (не в некрофиличния смисъл) от неумрял (въпреки, че винаги бяха вкочанени). Въпреки, че дори не усещаше вкуса на дима, сержантът упорито палеше цигара от цигара и я прекарваше през тялото си. Навика никога не умира. Дори когато си счупиш палеца 37 пъти за един месец.
След около час и половина, през които той си направи оградка от фасове в снега, в далечината се появи фигура, която сякаш се бореше със себе си за всяка крачка. Със скърцане в ставите и замръзнал бесен поглед главния снабдител на целия отдел по Борба с Антихристи, Неумрели, Аморфни и Неутрални - Академия, Агенция и Алиби (БАНАНААА) се довлачи и засъска в опит да си раздвижи ченето.
- Айде бе Евгени, омръзна ми да вися тука! - размрънка се Андрей - Час и половина ми пъплиш!
- Прбвъй сссс мъйти стъвии и шъ видм тгва! - замънка той, след което сержанта му поднесе запалката до лицето и успя да се стопли достатъчно, за да може да разговаря. - По каква задача си тази вечер?
- Замествам Бабкин - жена му тъкмо му разреши да вижда децата, въпреки че умря преди две години. Дай конеца, че взе да ми писва. - Сержантът се прозя и извади иглата и пръста си в готовност.
- Няма конец.
- К'во?!
- Свършил е.
- Стига си се будалкал!
- Не знам подробностите, но изведнъж конецът, по целия ***ан свят е спрял производство, някой е пропуснал да спомене и сега ние се оказваме с 80% от служителите са с липсващ крайник благодарение на студа, поледицата и самата служба.
- И кое от това не беше за по телефона? - озадачено попита сержанта.
- Стопли си мозъка. Пратиха ме да те взема и да ходим да разследваме.
Докато траеше разговора Андрей беше извадил един конец от края на блузата си и си беше зашил пръста. Когато си зомби в нужда се научаваш на практицизъм. Замисли се над новините. Нямаше причина да не вярва на Осгородский, дори имаше смисъл да му се довери, затова си пристегна дрехите здраво, опита се да поизлее малко от супата в обувките си и кимна на новоизлюпения си партньор, че е готов за тръгване. Двамата закрачиха през пътечката, която двамата бяха направили по - рано, чрез идването си и се запътиха към най-логичното място за начало на разследването - "Кървава луна" - барът, където се събираха всевъзможните разумни видове и раси. Облеклото и на двамата не бе подходящо за там - униформите, бяха билет към ада в този бар.
- Основния ни снабдител е в града, фабриката си ни обслужва от години... Ако разкрием на местно ниво, тяхна им... Ще разберем какво става и нагоре по стълбицата. Ще трябва да разпитаме Игор Тъпото, а и Нина Прахосмукачката, Алексей...
- По - спокойно, направо ще питаме Кузма Препорочни. Не ми се размотава над този случай. Пък и по това време другите са на третата маслинка и повръщат или си имат други занимания. - Евгени вървеше напред, пъхнал ръце под мишници и тихо псувайки народа, света и родината. Наистина в тази вечер беше трудно да се отдадеш на сонети. Андрей пък изведнъж се ухили и си завървая бодро, чак леко запя. Явно усещаше, че ще се върне към още един от навиците, които бе придобил приживе - пиенето.
Влизайки в бара двамата се насочиха, към масата, която им беше нужна. На нея стоеше поп, който вдъхваше доверие и доброта, колкото малолетна курва. Десетте водни чаши, от които вонеше на спирт, вампирката с веещи се гърди в скута му, подръпваща и галеща многозначително брадата му, угарката в устата му и захвърленото расо на една страна, като така бе останал по панталони и потник, завършени от червена коледна шапка, бяха немалка карикатура на Дядо Коледа. Униформените взеха по 2 чаши водка и се тръшнаха без да го питат свободно ли е. Бутнаха му две от чашите, наместиха се и се усмихнаха на отчето.
- Нека пропуснем началото и да стигнем до края на разговора? - Евгени беше напълно наясно, че Кузма знае, че идват при него, още преди тях самите.
- Нищо не знам. - Ухили се щастливо "божият" служител.
- Края на разговора, а не средата.
- Андрюша, иди си у вас, пратил съм ти едно бързо писъмце, за да не ме занимаваш с тези глупости. - Засегна се Препорочният и дори се присви леко, като мома, на която и напиват менците. Погледа няколко човека из кръчмата и кимна на сержанта.
Андрей стана и завлече Женя след себе си. Щом бяха стигнали до писмо, беше важно да се омете веднага. И точно когато затвориха вратата зад себе си, една бутилка я разтърси, разбивайки се в нея, последвана от буйни крясъци, които беше облекчение, че не чуват.Отново влязоха в сградата, но от друг вход и се качиха до мансардата, която се явяваше домът на Малинин. Той внимателно открехна вратата, докато другото зомби го чакаше и се чудеше за какво става въпрос на няколко крачки зад него.Наистина на земята имаше писмо. Андрей постоплен от застоелия въздух в сградата отвори плика чевръсто и зачете. Бяха написани само две думи:"Погледни напред."Святкайки светкавично лампата, той изправи поглед. Изведнъж цялото районно, в което работеше му се изсипа увито в конци, крещейки "ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН АНДРЮША!".
Изведнъж всичко си дойде на мястото, дори досадното хихикане на Евгени зад гърба му. Направо му идеше да пукне от яд, че се е вързал на тоя номер... Ядоса се дотолкова, че се сгря от нерви. И взе , че умря. Строполи се на пода, чупейки отново палеца си, се спомина за втори път. Последната му мисъл беше, че ще си купи един кашон конец.

Щафета

2008-12-03T21:57:00.003+02:00

Такааа... Поемам щафетата предадена ми от д-р Алу. Идеята е много проста - ще напиша 6 неща, които ме правят щастлива, без да са в някаква подредба. И после ще предам щафетата.

1. Да си стоя с приятели и да ръся глупости, скъсвайки се от смях. Просто да се смеем докато не ни се схванат ченетата от смях. Има ли нещо ненормално, че смятам това за щастие? Това са просто минути, в които забравям всичко останало и си откъртвам мозчъната платка от смях. В главата ми е като бяло поле. Блаженство.
2. Значително се наслаждавам и на тишината. Не липсата на общуване, а просто моментите, в които мога да си остана сама и да си се наслаждавам на спокойствието и мислите си. Мога да съм си цинична, романтична, лигава, без никой да ми държи сметка, че трябва да правя еди си какво и че съм идиот, и че не се държа нормално.
3. Да творя. Направо ми е душевен оргазъм, когато измисля или направя нещо много хубаво. Роля, стих, проза, етюд, снимка, рисунка - все ми е на кеф, дори да се радвам само на отделни детайлчета, а не на цялото. Като игра е - колкото по - добре я умееш, толкова по - забавна ти става. Арогантността също расте.
4. Когато се чувствам обичана и ценена. Банално? Тривиално? Повярвай ми, няма тривиални неща. ;] Трудно е през цялото време да търсиш и да те подритват като пес, без да ти знаят името, но има онези мънички моменти на възмездие, които ти осмислят седмицата сеш'се? Не че са всяка седмица, ами просто ти държи топло цяла седмица. Целувка по бузата, топла прегръдка, мили думи. Все се намира по нещо. Абе някъде четох, за това, че човек не бива да си пилее любовта, защото не знае кога може да се изчерпа. Кой е казал, че я пилея? Пропиляване не означава несподелена. Много внимавам да има за всички внужна доза.
5. Да пътувам. Толкова обичам да пътувам, че само като си помисля и ми става хубаво. Развълнувах се, без дори да имам идея дали изобщо ше пътувам, или къде. Една седмица преди пътуване съм като на пружина, лягам си все по - рано, за да може да дойде утре по - скоро и съм си намислила какъв багаж ще си събера, в колко часа ще пътувам. Тази година имах щастието да мина през 7 града, да се задържа, и през половината нееднократно. Срещнах страхотни хора. Прекарах си добре. Имам спомени. Нещо друго?
6. Опознаването и анализа на хората. Да, страхувайте се от мен, анализирам ви, за да мога да ви подчиня на идеите си завладяване на света. Bullshit. Просто ми е кеф, когато някой ми се довери и ми покаже, че ме приема поне малко, колкото аз него. Да не говорим, че е имало и случаи и повече. Интересно ми е как мисли даден чове, защо мисли така, какво ни кара да тик-такаме, да действаме по даден начин, да сме това, което сме. Call me a freak.

Брех, свърших. :D Сега е ред на следващите. Муахахахах.
http://samichka-samichka.blogspot.com/ - Аз щи ка'а аз на тебе! XD Не само ще пишеш, ами и ще се вееш сред прахоляци от писане!
http://gery-evilwoman.blogspot.com/ - Наистина ми е интересно, що ще издумаш.

Очи

2008-11-29T00:16:00.004+02:00

Следващите два текста са много лични. Единия не съм го писала аз.

На зелените очи

-Не знам как да започна историята. Има толково много за разказване, а толкова малко време... Оставете ме да помисля само секунда...
Доста по-късно...
-Бихте ли ми разказали нещичко най-после...?
-Ооо, ама Вие още ли сте тук?! Аз се надявах да поостана за мъничко сам, но уви ... Отново на хоризонта се появяват тероризатори...хм.
-Ако не бяхте започнали разговорът, нямаше дори да Ви забележа!
-Не ме препирайте!
Известно време уважаемият професор стоя замислен с ръка на брадичката. В чакалнята на зъболекарят бяха останали само той и нетърпеливата дама. Чуваха се единствено монотонното тиктакане на часовникът и бръмченето на зъболекарската машинка.
-Добре ... - започна вяло професорът - ... ще Ви разкажа за приятелските Зелени очи.
-Хм ... дано да е в този век.
Професорът не чу язвителната забележка и започна разказът си с равен и все пак развълнуван глас.
-Имало някога Кафеви очи. Те принадлежали на едно русо момиченце, което притежавало огромно любопитство. Пораснало в семейство - странен подбор от личности - било доверчиво до глупост. И така Кафевите очи гледали света през не до там добра призма. Колкото и лошо да се отнасяли с момиченцето и кафевите очи да се пълнели със сълзи, то вярвало в доброто у хората, не искало нищо да помрачи светогледа му. За съжаление се случило нещо, което накарало Кафевите очи да намразят всичко и всички. Дядото на Кафевите очи починал ... да, ужасно, няма спор. Колко омраза се събрала в тези две детски очички никой не можел да си представи. Няма да го описвам, не бих могъл. В този миг по някакъв особен начин, Кафевите очи забелязала Зелените очи. Очи, които е невъзможно да забравиш, пълни с обич и топлина, а най - хубавото било, че били придружени от усмивка даряваща спокойствие. До момента Кафевите очи не били особенно склонни да допуснат в живота си Зелените очи, но някакси светлината надделяла над омразата...
В този миг нещо се случило, Кафевите очи били поразени от дълбочината и чистотата на Зелените. Нещата не можели да останат в досегашното си положение. Зелените очи подали ръка на Кафевите и сякаш светът придобил нов нюанс. Историята мълчи за перипетиите на тези приятелки, но е отбелязана една интересна случка. Неблагодарните Кафеви очи не мирясвали! Попаднали на други кафеви и ... положението се усложнило. В мигът, в който се срещнали двата еднакви цвята очи, момиченцето решило, че е намерило нещо невероятно. Почти моментално се отдало изцяло на кафевите очи, не можело да им устои. За съжаление така занемарило отношението се със Зелените очи, но не го осъзнало. Мислите му били заети с кафевите очи. Вярвало до болка, че тези очи били истинските. Не искало да се откаже. Ще попитате какво става със Зелените очи през цялотот това време?! Какво може? Търпели пренебрежението от страна на Кафевите очи. Те също вярвали...
Но нашето приятелче потъвало все повече. То не се влияело от чувствата на Зелените очи. То вярвало, не искало да се откаже от "осъществената" си мечта. За съжаление се оказало, че вторият чифт кафеви очи не струват. Те потопили момиченцето в невероятно дълбока тъга. Кафевите очи били целите в сълзи. Болката в тях можела да се прочете и от хеликоптер. Кафевите очи знаели, че Зелените също са дълбоко наранени и им било ясно, от собствен опит, че омразата в такива ситуации е най - доброто оръжие. Не посмели да помолят за помощ... Както си стоели в тъмната стая, Кафевите очи видели същата тази ръка, която преди години дошла да помогне, да се протяга към тях. Този път сълзите били от благодарност, а не от скръб.
И така... Зелените очи показали на Кафевите красотата на залеза. Кафевите били песимистично настроени, защото слънцето си отивало, но истината се оказала друга. Слънцето отстъпвало мястото си на луната, за да може да омагьоса хората с вълшебството си, за да си починат и да са готови за следващият ден. Зелените очи показали на Кафевите истината, че след всеки залез идва изгрев...
Професорът замълчал. Когато осъзнал, че историята е свършила се обърнал към събеседничката си. С удивление осъзнал, че в чакалнята са само той и нестихващият часовник. В тази секунда нещо му проблеснало. Опитал се да извика в съзнанието си как е изглеждала жената срещу него. Единственото, което си спомнял били едни кафеви очи пълни със сълзи...

*****

Кафевите очи

Последната цигара доизгаряше в пепелника. Музиката звучеше обидно приятна. Професорът стоеше и размишляваше. Мислеше си за очи и чувствата в тях. Изведнъж към него се запъти някакво момиче. Та това не ... беше нетърпеливата дама от зъболекарският кабинет.
-Прощавайте, може ли да седна при Вас? - попита тя любезно, но настоятелно.
-Да, заповядайте. Радвам се да Ви видя отново. - каза искрено той. Беше се учудил, че я позна, тъй като не си спомняше как изглежда до преди това.
-Съжалявам, че избягах преди краят на разказа Ви онзи път, но ми подейства прекалено силно и не се въздържах.
-Няма проблем, разбирам Ви - усмихна се топло той.
-Знаете ли ... Всъщност и аз имам история за Вас - притеснението и свенливостта бяха избили по страните й, а очите й бяха вперени в скута й.
-Да я чуем! - остана приятно изненадан професорът.
-Моят разказ е за защитаващите Кафеви очи. Започвам...
Имало едно време едно малко момиче с големи мечти и надежди. То било весело и открито, спокойно споделяло с всички. В животът му имало и трудности, но то се научило да ги приема като нещо полезно. Научила се да се справя докъдето може сама. И докато си мислела, че има приятели, била много щастлива. Но другарите й не я харесвали, обиждали я и й правели номера. Детски закачки с дълбок подтекст. Мислела си, че е намерила човекът, който я обича, но той само я използвал. След като се разделили тя разбрала това, че важи за всички, които познава и се отдръпнала от тях. Била сама и нещастна, а всъщност не забелязала, че Кафевите очи са вече при нея. Когато ги забелязала било късно, но не твърде. Нека вече наречем нашата героиня Зелените очи. Зелените очи обикнали Кафевите, заради честността им и топлотата. Зелените очи до тогава били заледявани от сълзите и студа на света, но вече като че ли започвали да се разтапят. Кафевите очи обаче намерили заместител на срамежливите и неспособни да се открият и отдадат Зелени очи. Те отново били самотни, но не се отказали да се борят. В тях вече имало надежда. Не след дълго Кафевите очи стигнали до старото състояние на Зелените . Апатия, отчаяние, самовглъбеност - те били предадени. Нашата героиня се опитала да им подаде ръка, но била отблъсната. Продължила да се бори. Малко по малко приятелството им се възстановило. Ще е лъжа да кажа, че е било както преди - сега е дори по-хубаво. Най-сетне Зелените очи можели да се отблагодарят на Кафевите. Те написали писмо:
"Благодаря ти, че ме защити от грешките ми, предпази ме от неприятелите ми и ми посочи къде бъркам. Благодаря ти, че ми позволи да сторя същото за теб. Благодаря ти, че ми позволи да ти бъда приятел. Благодаря ти, че ми позволи да те наричам така. Всичко, което правиш за мен не може да се оцени от един човек. В замяна ще ти разкажа една тайна. Ще ти разкрия каква си ти. Ти пазиш и закриляш не само мен, а и всеки, който има нужда от едно добронамерено рамо. Ти никога не искаш да нараняваш. За теб да помагаш е идеал. Когато стане нещо винаги си до мен. Понякога си нетърпелива и се отказваш, но аз те обичам така. Правиш грешки, поправяш ги, обичаш и те предават, отново подаваш ръка, даваш всичко от себе си. Това те прави човек. Това те прави прекрасна."
След като прочели писмото Кафевите очи се разплакали и прегърнали Зелените. Зелените очи вече знаели, това което Кафевите са имали предвид през цялото време: "Утре никога не идва преди да е станало твърде късно, но в него има кой да е до теб."
Младата дама погледна професора и се усмихна. Кафевите му очи я обгърнаха с топлина. Ледът в нейните отдавна го нямаше. Без да си говорят те станаха и излязоха да погледат небето отвън.
-Знаеш ли...? - попитай той, докато тя беше казала:
-Знам.

Допълнение по молба на приятел

2008-11-04T20:23:00.002+02:00

Иги ме набара и ми размекна сърцето с комплименти, така че не устоях да не отговоря на въпросите му. Дължа му го. :D
Что для тебя является смыслом жизни и как ты понимаешь религию? А также-Что для тебя значет честь?
Какъв за теб е смисълът на живота и как разбираш религията? А също - Какво за теб означава чест?
Сериозни въпроси... Смисълт на живота... Знам ли... Не ми се прави на планински мъдрец... Постигането на свобода на съзнанието е добър стимул, но чак пък смисъл... Може би няма смисъл, може би смисъла е да направиш смисъл. Всичко е такова, каквото го измери човека, следователно смисъла е отделен за всеки, според ценностите му. Memento mori.
Виж за религията съм много по - сигурна. Религията се простира до отделния човек. Всичките й приложения в храмове, свещи, пари и... Отвратително. Нямаме нужда от догми и водачи, за да вярваме, или пък от определени истории, които да ни поучават. Предпочитам да вярвам в това, че енергията на хората е по - важна от каквито и да е божества. Всеки си има собствена вяра. Не всеки го осъзнава.
Честта... Свобода. Мхм. Повтарям се. Свобода на ума, духа и мечтите. Няма по - важно. Материалното ми идва в повече. Омръзна ми от ограничени хора без идеали и висши цели, за които, ако си възпитан и любезен си просто сдухан. Имам нужда от естетика не само в обличането и чалгата. Нужно ли е да съм в безсъзнание, че да мога да я слушам тази музика? Креативност! КРЕАТИВНОСТ! И отвъд...

Отговори на читателски въпроси

2008-11-02T01:42:00.006+02:00

Така, мили читатели, дойде момента, в който отговарям на въпросите ви. Някои бяха по - сериозни от колкото очаквах, но и на тях отговорих възможно най - откровенно. Ако има нещо допълнително - кажете си. :DMulder
1. Кога ти и Д-р Алу ще се научите да пишете без правописни грешки?
Когато ти се ожениш. You get it? It's a campany. ^^
2. Къде е порното? *променен цитат на "Тука е късмета!"*
Puretna dot com , както сам ме научи млади падауане! xD
3. Кои са трите идеала на новия свят?
Хммммм... Порно по улиците, пари и чалга? Вазелин, розово и педерастия? Липса на бельо, дехуманизация, ядрени оръжия? Мисля, че новият свят изобщо няма никакъв идеал, да не говорим за три.
4. Начини за убийство на миризливка.
*Изкарваш я на терасата и пускаш бензиновата горелка - нататък ясно.
*Пускаш я на съседите.
*Събуваш си обувките, или отваряш вратата на тоалетната.
*Пищиш докато се самоубие от нерви.
5. Диагностика на нивото на алкохолния делириум в момента.
1,2,3,3,3,3,3,3,4,56,7,4,9,... Изчислителния апарат се напи от резултата. Да пием по бира за това.
6. Ботев ще влезне ли в Шампионската Лига?
А Берое? Не мн ясно. Щото твърдим, че fail-ваме, следователно и отборите, които пoддържаме fail-ват.
7. 69?
НЕ. Просто не.
8. Скалпел в секса?
Ак позволиш и chainsaw.
10. 9 няма ли?
Има го в 7-ми въпрос. То ми стига. НЕ.

Алекс

Къде се крие любовта?
Ще ми се да мога да кажа, че е в хората и в мечтите им, но любовта се е скрила доста дълбоко от мен. Търсенето е по - сладката част.

Dragonfly

1. Кисело, прясно или плодово мляко?
Прясно, но все пак се надявам, да не ми излезе през носа, следващия път като се видим.
2. Оргазъм или сладолед?
И за какво по - точно ми е този сладолед? Оргазъм.
3. Какво мислиш за киселите краставички?
Харесват ми, ама са прекалено малки за употреба в твоя случай. ^^
4. А за McDonald's?
Най - големия кош за боклук, който си продава скрапа с тонове. Не сериозно, как да ям нещо, което знам, че ако престои повече от час, самите производители изхвърлят. Ще си отговоря сама - ям, че после дори се оригвам. Лесно успявам да забравя какви лайна ям там, след като същите са и тези на пазара и в магазина.
5. Ще ми върнеш ли девствеността? xD
Чакай, ама ти си я губила?
6. Какво мислиш за рицарите и белите коне?
Виж не знам как да ти го обясня по - деликатно... Животното е жаба. Принца идва на бяла жаба - по - бърза е и могъща... Бла - бла... А и ти друго не заслужаваш.
7. А за Великденския Заек?
Нещо не ми харесва твъдението, че е мъж и има яйца... Какви яйца точно!?!
8. Какъв е идеалът ти за мъж?
Много по - висок от мен, със супер дълга, гъста коса, леко брадясал, мъжествен, но не някакъв, който е зобал, изключително интелигентен, властен и силен - като ме хване да ми разтрепери коленцата и то не от суд. Да дойде да ме грабне и да каже: "Жено ЩЪ ИБА КАТ ПОР!"
9. А за жена? xD
Абсолютно противоположното! xD
10. Може ли да съм ти кума, кръстница на децата ти и любовница? xD
А не, иначе няма да доживея сватбата! Много хора взехте да се биете за тези длъжности! xD
11. Кога ще се домъкнеш до Пловдив?
Когато ти не си там. xD
12. Ще ми донесеш ли нещо?
Ще СИ донеса метално чене, за да те хапя повече и по - ефектно.
13. (мечка)? xD
Що не вземеш да си я завреш в мечешкия приют?
14. (вълк)?
Хапчетата ти. Веднага.
15. Трябва ли ти мъж?Да, естевствено, не съм чак толкова откачила.
16. Защо? Нали си имаш мен xD
Именно, защото имам теб.
17. Колко е часът в Стара Загора?
02:17 вечерта.
18. Коя ти е любимата играчка?
Ъм... Не знам, компютър брои ли се? Или трябва да губим детската аудитория в обяснения, как не бива да ми прехвърляш влечението си към дилдота?
19. Ще ми я дадеш ли да си поиграя? xD
ИИИИЛ
20. Какъв подарък искаш за сватбата? xD
Тъй като сватба няма да има, тук е момента да те помоля, като подарък за сватбата изобщо да не идваш на нея. НЯМА да ти чопля чушките! Голяма си пенсия, от мен да го знаеш! xD

Д-р АЛУ

1.Защо изгрява слънцето?
За мен изгрява, за да ме дразни. Предпочитам винаги да е нощ. Нощ is more TRVE.
2.Какво значат сънищата?
Ами, ако вземем моите за пример, означават, че си много впечатлителен и нощем продължаваш несъзнателно нещата. Така след като гледах някакъв Хари Потър, цяла нощ сънувах хорър филм, чийто сценарий не можах да Запомня, но помня, че беше просто гениален. Бях заимствала чудовищата и горите и някакви детайлчета там и беше доста интересно, след като се премахна лигавата история за Хари Пора и магьосниците. Сънувам мислите си в образи. Като обобщение: размисъл в безсъзнание и картини. Трябва да се замисляме над тях, защото нужните отговори идват най - често насън.
3.Мнение за извънземните?
Нищо не знам за тях! Каквото и да си чул не е вярно! Дръж ги далеч от мен! Не ги познавам! Запечатах си прозореца! АААА! Не им давай да ме вземат!
Не бе, сериозно, сигурно ги има, но според мен са много изопачени с цел печалба.
4.Най-гадния език?
Английския - всички го знаят, всички трябва да го знаят и губи красотата си в масовата употреба.
5.Мусака?
Завинаги. Поднесена от мъже по престилки, ако може.
6.Най-TRVE нещото
Концерт на In flames вкъщи, докато си чета Hellsing. На 2 метра от мен се разбиват, а аз все едно съм си пуснала компа си чета оригиналната манга. Цял живот.
7.Най-unTRVE нещото
България.

Анонимен

1.Кога ще цъфнат налъмите?
Когато бай Тошо се възкреси и оправи България. Ей такива като тебе, едно време им чупеха костите в милицията!
2.Разликата между мъжете и жените?
Доста е съществена, не знам как не си я забелязала. Стърчаща разлика е.
3.Опиши идеалният секс?
Амии... В една идеална вселена щях да мога... Но да речем, че с мъж е доста добро начало?
4.Кой е въпросът, на който не би отговорила никога?
Този, на който не знам отговора? Специално между теб и мен няма такъв въпрос.
5.Има ли шанс за импотентните?
Има, но ако ти си ги направила такива, много се съмнявам в твоите шансове.
6.Има ли високи (над 1.85см) мъже в България или са само в моето съзнание?
Има ама или са дебили, или са заети, или са заплеснати.
7.Възбуждат ли се мъжете от драскането с нокти по гърба им?
Отново си представяме идеалната вселена... Да, предполагам, че има мъже, на които това им доставя огромно удоволствие.

Д-р АЛУ

1.Да мразим или обичаме?
Ако има какво да обичаме, не е лошо да го направим. Иначе - все нещо трябва да чувстваме, нали?
2.Заслужава ли си?Всичко си заслужава в един или друг момент. Въпроса е все някога да уцелиш момента. 3.Крем карамел?Честно казано, никога не съм опитвала - едно от нещата, които не ям. А те са страшно много. Сериозно, вкъщи се чудят с какво да ме хранят.4.Какво да правим ако сме разтроени (физически)?Има няколко решения на проблема. Засядаш в кенефа за 2 часа и изсираш всичко възможно събрало се в стомаха ти. Дори да не е смелено. Клизма по лесния начин. Малко се налага да се понапънеш и да те заболи задника, ама предпочиташ цял ден да си влачиш протеклия храноотвод? И точно когато някой готин иднивид от срещуположния пол благоволи да те погледне, ти да се надрискаш от вълнение? Нах.Пиеш хапче и се молиш поне този път да не е менте и да не доведе до пребоядисване на кенефа. В кафяво.Пусни си чалга, но след това има шанса да се разстроиш психически. Или да започнеш да изкарваш от другия край. Клизма. Трябва да я спомена. 5.Турбо аграр или гига емо?Мъртъв. Всичко е по - добре от турбо аграр (нещастник, по моему), но когато си гига емо така или иначе последната фаза е смърт (живо погребение под значки, интоксикиране с розова боя за коса, но никога от прерязани вени), така че, защо да се блъскаме през всички останали фази и направо не се гръмнем?6.вярно ли някои хора имат shit for brains?Абсолютно, ама има и хора които имат brains for shit. Абе мозъците са ненужно устройство. Имаш ли полови органи си цар. 7.Мнението ти за rapeАко може в повечко. Не го пожелавам на другите, нормални хора, но само на тях.8.Лято или зимаЛято. Омръзна ми тази зима - нито сняг има вече, нито мога да пътувам, ваканцията й е скапана, навличам се като мечо турист, и въпреки всичко ми е студено (винаги ми е студено), не можеш да правиш нищо без да се съобразяваш с проклетото време. Само едната тъмна бира е плюс, ама ние можем и лятото да си я пием. Постоянно падам по заледенитев улици, всичко ми е мокро, настроението ми е скапано, ръцете ме болят от студ, не само те ме болят, водата винаги е студена и ме заболяват и зъбите, духа ужасен вятър, косата ми е в 12 посоки и е винаги мръсна, дори и да съм се къпала преди 5 минути. Преобличането ми в студия става ад, един прозорец не може да се отвори, когато е задимено. Гадно е. А личното ми най, най, най предпочитание е есента. Най - красивият и меланхоличният сезон. 9.супермен или батманБатман. Мразя зализания перчем на оня американски турбо аграр. Оооо, нееее, слагам тези очила и ставам неузнаваем! Как ще ме познаят, като не си нося бельото отвън? И как изобщо все още има работа, след като при всеки, по важен случай, тъпия лигльо си обира крушите и оставя онази куха лейка Лойс Лейн да документира всичко. За да не говоря само в нападки: Батман, е малко по - реален - все някога ще се се изобретят тези джаджи, ама да падне извънземно на земята и да литне да ни спасява, сериозно ме съмнява. А и черното винаги печели пред, който и да е друг цвят. Уотева. Разсеях се.

10.Нига генгста рапа шит?Уоу, уоу, уоу ма мееееееееееееен! Не. Приличат ми на турбо аграрите. Наистина доста се сляха. Но да бъдем ясни: Има рап и рап. Цялата работа с колите, жените и ланцИте ми е противна. Като мутри с верига от казанчето, чалгари с пръстенчетата, коланчетата, пайетките и розовото и като блондинки откъм мисленето. За другия рап няма да ви обяснявам - чара му е в непопулярността.

11.Интернет пиратство?Всичко. ВСИЧКО можеш да си свалиш от нета. Не е правилно, но за някои е единствена възможност - да не забравяме, че огромна част от населението сме голтаци, които ако започнат да си купуват лицензирани CD-та и сие ще умрат от глад. Иначе много ми се ще да имам оригинални дискове на In flames, оригинал на WoW и т.н., но ще се лиша от доста, ако си ги взема. Да не говорим, че много от нещата, които теглим в интернет дори не се разпространяват в България.

12.Разочерованието?Едно от многото неща, с които трябва да се примирим. Обикновено всеки ден е съставен от 1/3 разочарование и други неща, които не са предмет на обсъждане. Разочарован си от времето, от себе си, от другите, очакванията ти са предадени, изпуснал си някакъв шанс. С каквото можеш - бори се срещу него, стига това да не засяга други хора. В такъв случай действаш в тяхна полза иначе и 5 пари не струваш пред себе си. И отново си разочарован.

13.Самотата?Една от причините за разочарованието. Въпроса е дали сам избираш да си сам или някой друг вместо теб. Понякога е полезна, друг път убива. Лично аз я мразя, но я избирам пред лицемерието. И все пак - това е съдбата на всички. Рано или късно всеки остава сам. Аз се боря със себе си срещу това.

Изгубеният ад

2008-11-01T12:31:00.003+02:00

Кликни тук, преди да започнеш да четеш.

Вече избелялата й кърпа се ветрееше от ръката й - тя отново развяваше знамето на никога завърналите се синове и съпрузи. Онези, които никой не искаше да си спомни, или забрави. Стоеше всеки ден, по цял ден, а и късно вечер, чакайки детето си. Чакайки надежда. Винаги пееше една и съща песен.

В търсене на нова земя,
Нека построим нов дом.
От прилежно събрано сено,
Да направим покрива...
От прилежно събрано сено,
Да направим покрива...

При каменните стени,
Нека отпразнуваме златната къща,
Която бе построена
От сто дърводелци,
Която бе построена
От сто дърводелци!

Август е близо,
Но аз нямам какво да облека...
Искам да се облека празнично,
Братя, заемете ми ръкав!
Искам да облека децата и тези, които обичам,
С единственото кимоно, което имам.
Аз ще нося лози,
Които набрах дълбоко в планината.

Пълната луна огрява
Надалеко и широко, като боговете...
Когато моят любим дойде да ме види,
Ми се ще облаците да я скрият малко...

Винаги го виждаше. Аха да затвори очи и той беше при нея. Усещаше го на сантиметри от себе си, но никога не го докосваше. Слънцето никога не е било по - студено... Тя все още не беше стара, но от както той си замина започна да умира всеки ден по - малко. Не знаеше какво се е случило с него или къде е, но й се искаше просто да си дойде. Гарваните летяха ниско и сякаш й се присмиваха. Хлътналите й очи обаче винаги издаваха тиха радост и очакване и странна тъга, сякаш чака не син, а писмо. Беше сигурна, че още съвсем малко й остава и ще го види, а след това щеше да може да си замине - щеше да раздаде вещите си, да продаде дома си и никога повече да не го пуска сам. Усещаше главата му на скута си, когато седеше и ръката му на раменете си, когато се изправеше. Помирисваше момчешката му миризма и чуваше стъпките му зад себе си. Меланхолично си припомняше първите му крачки и си представяше какъв ли е станал. Тъмната му коса, сигурно бе изсветляла от слънцето, а кожата му - потъмняла. Мечтаеше да зарови пръсти в косата му и никога да не я пусне, никога да не си тръгне. Сигурно бе станал прекрасно момче. Тя щеше да чака вечно.

Загледан в небето си мислеше за майка си. Отдавна мъртва, а и нищо не значеща, за непознавалия я син, не бе ежедневна тема за размисъл за него. Чудеше дали изобщо го има рая, или пък ада, но ако трябваше да гадае къде ще е, не се замисляше много. Според него, това нещо рая, ако го има, е празен. Хората бяха прекалено грешни, за да ги обрекаат на вечно задоволство. Бе се уверил в тази си своя теория многократно. Израстнал без женската ласка на майка си, самият той бе станал като животно - първосигнален, странен и саможив. Беше късно да съжалява за миналото, най - малкото, защото му предстоеше бъдеще. Отново пътуваше сам, само че този път, не бе сигурен дали така му е по - добре. И все пак - пътят му назад бе отсечен. Оставаше му само да се моли за нови срещи. Така и не се бе научил да дава от себе си и за това бе все сам. И така смяташе, че е правилно. Преди. Изживял всички видове позор, вече не смяташе нищо за прекалено важно. От вътре бе останало само гняв и объркване. Както е при човек, който никога не е бил обичан. Изду ноздри и си пое дълбоко въздух. Винаги му се бе искало да иде пак при морето. Явно това щеше и да направи. Изправи се бавно, така че дългото му слабо тяло да не разтегне някой мускул или жила и се запъти натам накъдето винаги го бе водило уханието - към дома. Сам не знаеше, дали ще стигне.

За всеки от нас има отделен ад, а ние самите сме нечий малък ад. Раят е само един.

Инерфиюууууу

2008-11-01T11:41:00.004+02:00

Това е едно интервю, което давах много отдавна и наскоро преоткрих. Даже аз му се смях, пък аз съм измислила големи пасажи от него.

Истинското име на Чихиро е Никея Лилиева Петрова. Тя е на 17 години от град Стара Загора. Занимава се със всичко, което смята за интересно- театър, с който се занимава вече трета година, РПГ, от 1 година, музика, анимета, но не и учене- споделя ни с усмивка тя. За приятелите си, споделя, че са малко, но ценни. При въпроса ми, за нейното детство, тя ми отговаря, цитирам: „О... Ами бях сираче на улиците на Париж през 19 век и продавах варени чорапи и имах маймунка с латерна. Пребиха ме да ми вземат маймунката и попаднах в болница, където един луд доктор ми присади трета ръка, но после реши, че не ми отива и я махна. Разделихме се по живо - по здраво и аз направих цирк на бълхите "Льо Грьонуй", а себе си наричах Жан Баптист и се правех на момче. В моя кашон на ъгъла на улица "Пусен" си имах домашен любимец хлебарка, която обичах да наричам Клепоухчо. И така когато Клепоухчо беше много стар, аз вече бях на 7 годинки и чувствах, че вече съм достатъчно зряла и силна да обиколя света.Намерих си едно бяло наметало с качулка и тръгнах. Минах през Германия - нищо особено, минах през Унгария - бива, бива и стигнах и до България. Тук много ми хареса природата, ама братята цигани бяхва завзели територията и реших да им преча. Реших да понамина и през Африка. За съжаление трябваше да науча какво е Ку-клукс-клан по трудния начин и захвърлих наметалото си на първия ъгъл. Обаче пичовете там бяха толкова гладни, че ме подгониха с копията и аз накъде? Ми към България! Там негрите ще изядат циганите и аз ще си живея спокойно. Ама не - циганите пребиха негрите, пребиха и мене и с черните си тръгнахме подпираи се и накуцвайки. Разделихме се сърдечно (трудностите сближават хората) и потеглих нататък. В Индия за малко да ме одерат жива, задето попитах няма ли Макдоналдс там, то пък се оказа, че телешко не ядяли (кой знае защо) и се наложи да се изнеса и от там. Скитах няколко години и вече на 15 години си мислех, че мога да завладея света. Опитах, мама ме наби. А сега се установих на Ямайка и с духа на Боб Марли си правим кефа.” Никея, определено е момиче с добро чувство за хумор... За спортуването тя споменава само- надвиквателен многобой... Плановете й за бъдещето са, че ще стане голяма рок звезда и ще пише романи, над които Достоевски ще си скубе косата, а Хемингуей ще рони сълзи на срам. Към края на нашето интервю я помолих да се определи с няколко думи, а тя без да се замисля нито за миг, през лек смях ми отговори- Непукист, майтапчийка и добре прикрит гений...

Невестулката отговаря на читателски въпроси

2008-10-27T21:22:00.004+02:00

Небезизвестния Доктор Алу ме надъха за това. Той е виновен. ;D Отговарям на всякакви въпроси, като не обещавам, да отговарям както на вас ви харесва, а по - скоро както ми е в главата. ;) Алената невестулка чака. Днес ти избираш събата си! Гласувай за....! One men! One hero! One shot! One... SHIT!

Кукувиче гнездо

2008-10-27T20:33:00.002+02:00

Прибрала колене до гърдите си и с цигара в ръка тя бе седнала на покрива на сградата. Беше не много хладна нощ, но достатъчно студена, за да може кожата й да настръхне. Загледана в луната си мислеше за Него. Сакрализиран до безбожие и впит в мислите и молитвите й сякаш тя бе единствения вярващ в неговата странна и езична религия. А той дори не се нуждаеше от нея – бе зает със своя живот, със своите проблеми, със своите мечти, какво го интересуваше момиче, чието лице дори не е запомнил? Без да усети цигарата й бе изгоряла до половина. Дръпна силно и тръсна безразлично – пепел при пепелта, прах при прахта и подобни... Бе уморена от мислите си и от борбата с тях – не мисли за него, не си фантазирай за него, концентрирай се имаш работа, я какво хубаво птиченце... Бе се превърнала в кукла на конци, а кукловод й бяха собствените й емоции и вътрешни взривове. Понякога се намираше пред вратата му с надежда в очите, а само след минути във близката кръчма надсмивайки се на висок глас над любовта, заедно с приятелите, които винаги я подкрепяха в такива моменти на предизвикана лудост. Що за театър играеше? Все една и съща сцена, но за жалост не на различни врати, а все на неговата, като всеки път изкушението ставаше все по – голямо. Веднъж дори позвъня и точно тогава разбра, точно колко я държат краката – за три секунди и вече не бе останало и ухание от парфюма й. Вече се чудеше защо беше всичко това и дали просто не си представя, че го обича , за да си постави поне една цел, макар че реализирабето й бе далеч от възможното. Чувстваше се толкова слаба и безропотна, когато опреше до него. Бе проверила всичките му връзки, знаеше как изглежда къщата му наизуст, знаеше къде и кога ходи, знаеше всяка една негова дреха и кога и защо я обличаше, а не знаеше дали той изобщо е запомнил името й. Гонеше я параноя, защото очакваше от всеки ъгъл, иззад всяка ограда, от всеки балкон да скочи той, феодала, който само й бе отпуснал мисли – негови, свързани с него, пречупени през нея, но взимащи своята цена. Остана й единствената гордост, че за сега не е бъркала в боклука му, но това, че бе единствена, значително намаляваше обема й. Тя отдавна бе се отказала да плаче за него постоянно, след като единственото, което постигаше с това беше абсолютна дехидратация, отчаяние и откъснатост от реалността. Бе се опитала да се доближи до него и приятелски, но нали бе писател и бе вглъбен в себе си, сякаш ако продума нещо в излишък ще изгуби таланта си, отношенията им си останаха абсолютно неизвестни за него. Пушейки поредна цигара тя хапеше устни и се чудеше какво става този път със нея. Опитът я бе научил, че причината е той а изходът ще е неприятен. Не искаше да му се моли втори път, не, не мислеше да го прави, сякаш беше някаква отчаяна жена висяща на шлифера му и молейки за парченце любов. Не, така не се получаваше любов а отвращение, значи следваше да не върши глупости. Сякаш редеше пъзел, на който пише че частите са хиляда, но половината са от други пъзели на фирмата, които са осемстотин разновидности и за да подреди този, трябва да изкупи останалите и да изсипе цяката каша от парченца, да подреди всички останали пъзели и най – сетне да се захване с този, на когото се е отдала. А накрая щеше да се окаже, че последното й нужно парченце изобщо не е влязло в кутията, а е паднало между зъбните колела на машината за пакетиране, което е довело до последната кутия с пъзел направена от тази фирма. Очите й лудо щураха и чертаеха пътеките на мислите й, обсебването й бе минало отвъд обикновенната човешка мания и бе унищожило и мъничкото останала любов във нея. Беше нервна, рошава и изцъклена, защото не знаеше какво прави в момента и така не можеше да осмисли и собственото си съществуване. Имаше нужда от нещо различно.
Той стоеше на стълбището и я гледаше през едвам открехнатата врата, молейки се, че няма да скочи. Зелените й очи винаги го стъписваха, когато търсеха погледа му и затова избягваше да я гледа – винаги имаше чувството, че няма да издържи и ще я помоли да се ожени за него, заради което се чувстваше пълен глупак – винаги бе отричал връзките и моногамността. По – страшното беше, когато го заговореше. Той виждаше само и единствено как устните й се движат, движат, движат, движат... И накрая трябваше да си даде вид на загадъчен, за да не разбере тя, че и дума не е чул. Пускаше лукава усмивка и се надяваше номера да мине, нали е писател и уж трябва да е мълчалив и наблюдателен, а тя си тръгваше ядосана без да каже нищо. Явно не бе достатъчно глупава, че да се хване. Май я харесваше. Веднъж отиде до тях с букет рози в ръка и надежда в очите. Свърши отчаян и сам в бара на един свой приятел, опиянен от малодушието и детинщината си. Искаше да иде и да си дръпне от тази нейна цигара, поне веднъж да изглежда смел и интересен в очите й. Чудеше се дали помни името му, лицето му... Изведнъж тя стана и се запъти към вратата, зад която бе той. Ужасен, той побягна молейки се да не чуе стъпките на предвидливо събутите му крака и шумоленето на дрехите му.
Много пъти си бе представяла как той я причаква, двамата се сблъскват и след това заживяват дълго и щастливо. Днес тя просто заживя дълго. На следващият ден срещна истинската си истинска любов. Той знаеше името й предварително.

Smiling anger

2008-09-02T23:32:00.005+03:00

A halo with lost shine,
Makes me scream,makes me tame...
Vanity runs trough my veins.
You there! Keep admonishing my pain.
I found my self in me,
And still I feel I'm not free.
Your smile lets me be,
My soul dances on it's knees.

Различни?!

2008-08-28T15:39:00.004+03:00

Колко се изисква за да си различен? Ами нищо - всичко е универсално. Уникален запис на дребен китаец ридаещ мантри, по пет долара парчето, купувате един - получавате пет кашона. Уникално мислене, ама все ще се намери някой съмишленик. Уникален стил, ама сещай се, че като всичко друго и това е излязло на конвейр. Дори да си стигнал до нова идея, която смяташ за неповторима - жестоко се бъркаш, защото милиони хора се обливат със същата информация като теб, формират си същите виждания, разбирания, вкусове и то нали, защото голямото благо на информацията е достъпно за всички. Този свят е като голяма клетка с бели мишки - от нас само се очаква да попиваме добре, а комбинациите сами си идват. За всички живи 6 милиарда как е възможно някой да се сметне за уникален? Е късмета е друго нещо - защотото само, ако някой ти обърне внимание, тогава ставаш различен и интересен. Иначе такива като теб - бол. Стремежа на човек да не прилича на себеподобните си е нормален - ако има нещо неповторимо, което другите да искат (следователно го нямат), той получава власт над тях, може да им иска услуги, без да се налага да ги връща, накратко да им бъде лидер. Но виж ти, ако има двама добре развити индивида, всеки с по нещичко в себе си, едният трябва да бъде стъпкан, омерзен, оприличен на тълпата, накаран да си мисли, че е от нея. Но в целия свят има безброй такива малко общностти, и където един е лидер, другаде е мижитурка. И пак, когато неповторимите се съберат, си стават доста обикновени и скучни. И единствения начин да си наистина, първия по рода си е да си свободен, защото в цялата човешка история, а и отпреди това, людете мирно пъплещи по земята са били зависими и контрулируеми. Човек дори в собственото си съзнание се има за подобен на другите, защото това го успокоява и му дава надежда, че няма да е сам. Всички сме един голям Das Man. А ако си мислиш, че си различен, си като всички други. Отвратена съм от теб, а следователно и от себе си.

Apart

2008-08-27T22:32:00.004+03:00

So would you love a dying man?
Would you love me insane?
Hоw can I be the best that you can?
The pain you cause is so divine...

Crawling like the sun in the sky,
Making fun of those who are alive,
Excuse me while I watch myself die,
Is there escape in the night?

Love me tender, love me deep,
You always scream so sweet,
I guess I want your heartbeat,
I guess that is a relief.

So what if I'm a demon?
I'm still madly beging,
Now we are inverse even.
Will I see you praying?

Vai Vedrai

2008-08-26T21:51:00.003+03:00

Песента, която сложих наскоро като първа тук. Има невероятна атмосфера и т.н., няма да ви наливам за това, просто ви предоставям текста в оригинал на италиански и преведен на английски - за български може и да се наема някой път. Песента е от спектакъл на Cirque du Soleil - Alegria и се казва Vai Vedrai.

Vai, vai bambino vai vedrai, vai

Vai, vai piccino vai vedrai, vai
Vedrai

Dove mancha la fortuna
Non si ca piu con il cuore
Ma coi piedi sulla luna
Oh mio fancillu(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Del uomo senza driturra vai
Follia
Del guerrier senza paura vai
Follia
Del bambino pien' divita
Che giocando al paradiso
Dal soldato fu ucciso
Mio fanciull(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Follia

Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

Vai, vai bambino vai vedrai, vai

Vai, vai piccino vai vedrai, vai
Vedrai

Dove mancha la fortuna
Non si ca piu con il cuore
Ma coi piedi sulla luna
Oh mio fancillu(o) vedrai
Vai Vedrai che un sorriso
Nasconde spesso un gran' dolore
Vai Vedrai follia del uomo

go, go child, go, you'll see, go
go, go little one, go you'll see, go
you'll see

where fortune walks
you can't reach there with the heart any more
only with your feet on the moon
oh my child, you'll see
go and you'll see that
a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind

madness

of mankind without rightness, go
madness
of warriors without fear, go
madness
of a child full of life
who, playing at paradise
as a soldier was killed
My child you will see
go and you'll see that a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
madness
go and you'll see
the madness of mankind

madness

go and you'll see that a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind
go, go child, go and you'll see, go
go, go little one, go and you'll see, go

where fortune walks
you can't reach there with the heart any more
only with your feet on the moon
oh my child, you'll see
go and you'll see that
a smile
often hides a great sorrow
go and you'll see
the madness of mankind

Female manliness

2008-08-22T02:58:00.006+03:00

Мъжете са идиоти. Не, по - зле. Нямам думи за начина, по който успяват да ме изместят като по - слаб пол и на мен ми се налага да се правя на мачо-гърл и да развивам его и достойнство с капацитет за малък командоски отряд. И не съм само аз. Миниванчето ( тя си знае коя е) ми сподели точно това - жените поемат инициативата само и само за да получат я секс, я малко чувства, я приятел. Сякаш изведнъж се оказва, че бащите си остават вкъщи да кърмят, а майките да работят и да се бият с външния свят. Ето взимам за пример собствената си майка:
Отгледала ме е сама, учила е и едновременно е работила, а в момента работи на 4 места. От баща си какво съм получила? Дъвка. Хммм, колко полезно. Но както и да е той е дебил, не мога да го имам за пример или за шаблон за каквото и да е било. Без да се осъзнават, момчетата се изнежват, еманципират по свой си начин и така позволяват на патриархата да изчезне и да настъпи матриархат. Е аз не искам това да се случва. Защото мъжете са много по - мъжествени от жените (изненадани сте нали). Защото всяка жена колкото и да е силна, понякога има нужда да се опре на мъж, а те в момента ни отнемат тази възможност. Чувствам се лично засегната и знаете ли защо? Защото ми омръзна да правя първи крачки към пропастта на самотата! Колкото и глупаво да звучи имам нужда от мъж на място, който да ме хване здраво за ръката и да ме води без да ме пита накъде. Защото той ще знае, че трябва да се отдалечим от въпросната самотна пропаст. Защото е мъж на място. Омръзна ми да съм силна и все пак няма да позволя да ми покажат слабостите. Защото силния мъж знае как става това, защото той ще ме намери, защото той ще ме вземе. Наскоро бях в един нощен бар и някакъв непознат ме хвана за ръка и ме придърпа към себе си и започна да ми обяснява, че трябва да се отпусна и, че трябва да съм с него. Уплаших се, извиках охрана. Каква идиотка - като изключим факта, че беше пиян, женен и с две деца ( според собствените му думи) това е мъжът, който си представям. Не ме пита дали искам да съм с него, или пък дали ми се танцува. Просто ме хвана и ме отведе. Това ме накара да се чувствам повече жена от всякога - слаба, беззащитна, зависима, жена - неща, които мразя, заради съществуванието им в мен, но без които не мога. Омръзна ми да съм мъж.

Реквием за една мечтателка

2008-08-08T23:39:00.006+03:00

Нежност. Стели се по вътрешността на затворените й клепачи. Откри колко е трудно да мечтаеш, но не може да спре. Сънуваше от известно време. Носеше се в пространството обвита в кадифен полу-мрак. Той и казва, че я обича, че никога няма да я пусне при пълния мрак. Държи я здраво, но и внимателно. Обещава й да спре светлината. А дори не е нужно. Тя самата се бе вкопчила в него до болка. Преди беше самотна, а сега се е сгушила в себе си и в него. Тъмнокосият тъмноок полумрак си играе с душата й, но тя е готова за това. Не иска да се връща при светлината, където всичко е ясно и грозно. Там и тя е истинска. А полумрака го нямаше. Всъщност е там, но постоянно се крие свенливо зад нея. И той не си падаше по светлината. Тук сънищата са реалност, а реалността е измислица. Всъщност тя няма да се събуди. Отвори ли очи и умира. В самозалъгването си, недеждитте си и идеализирания си свят тя оцелява с много късмет, камо ли ако се сблъска с реализма. Толкова е изкусна в илюзиите си, че дори тези, които я познават я смятат за прекрасна. Прегърнала сама себе си върви пътя от векове без да се оплаква, без да се интересува кога ще спре, без да знае нищо. Затваря очи, за да се събуди и умира в нашия свят, за да се роди в своя. За нея любовта е поредната измислица и я подминава небрежно - нали може да си я измисли. Раздава я без да се замисли и не си дава сметка, че и обичта има свои граници, и ни е дадена в определено количество. Усмихва се на всички, а усмивките са ни с бройка. Радва другите без да може да може сама да се зарадва. Малко й е нужно, но пак не е преценила количествата. Сърцето й е сапунен мехур - празен, а някой влезе ли ще го спука. Мечтае мъртвата мечта.

За плановете и пътуването

2008-08-04T04:00:00.003+03:00

Не съм убедена, че обичам да пътувам, но е далеч по - добре от колкото да си стоя вкъщи да вися на компютъра. Лятото върви горе-долу според плановете ми - няма нищо сигурно и не се застоявам повече от седмица на едно място. В петък се прибирах от поредното си пътуване с влак. Започнах да установявам, че въпреки, че ме е страх да пътувам чрез БДЖ, така ми е най - приятно и живописно да пътувам. Съвсем реално и далеч - по възможно е запознаството с много нови и различни хора, намирането на собствен тип персонажи из купетата, от колкото, ако се набуташ като копърка в някой автобус, наподобяващ нарязан хляб и хората наредени като филии се гледат с леко неудобство, защото вече 2 часа се настъпват. Отплеснах се. Въпросната пред уикендна вечер на моето завръщане пътувах с влак. Въпреки, че краката много ме боляха към средата на пътуването се изправих на прозореца (омръзна ми да чета) и се загледах в хоризонта. Беше неописуемо красиво. Или поне аз не мога да го опиша. Слънцето тъкмо залязваше и се бе скрило зад облаци в далечината. Лъчите бяха ясно различими, а между тях имаше черни струи. Сякаш второ черно слънце се криеше зад нашето. Снимката, която направих в движение (заради това е леко дефокусирана) е над писаното. Успокоението ми от прекрасната гледка ме доведе към мисли за настоящето. Какво искам да направя сега, какво мога да кажа сега. Прилагам кротките изводи на едно рогато тревопасно като мен:
- След всичката България, която обиколих установих, че приятелите нямат гражданство и националност, че дори за първи път да виждаш някой, ако си настроен достатъчно добре и се познавате по някакъв друг начин, няма значение - всички сме еднакви лице в лице.
- Друго нещо, което забелязах бе, че когато преминавах през моя град пътувайки от едно място за друго, изпитах такава любов към него и всеки един негов недостатък, че чак се притесних за психическото си здраве. Най - голяма любов изпитах към една счупена табела на стълб. Не знам защо, но се разтопих пред нея. На прибиране, се хилех щастливо на мръсните гадни блокове.
- ЩЕ довърша нещо в този блог, за което не бях сигурна, дали изобщо ще публикувам, не знаех какво съм започнала и смятам, че повечето от тези, които четат тук няма да го оценят, но го смятам за някакво начало. Пиша го от няколко месеца с постоянни преработки на 10те му реда (за сега).
- За съжаление хипарствам, чрез неизчерпаемата си любов и разбиране, които проявявам напоследък. Нещо ми става. Очаквам да ми мине.
Пийте си витаминките, цункайте мечетата. Ръждясвайте на спокойствие - аз няма да се застоя дълго дори в съзнанието ви. Вкъщи, В Гъза.

Alegro mode

2008-07-21T16:39:00.003+03:00

Моля кликни, преди да започнеш да четеш.

Нужно ли е много, за да... Мислите ми летят в свой собствен свят. Минавам между тревата, около дърветата, пълзят върху облаците по гръб и се връщат на милиметри от земята, за да усетят топлота. Въртя се със водопадите... Дъх на... Дъх на бездуховност или на свобода, не съм убедена кое от двете. Въпреки, че нямам тяло го усещам ново и далечно. Толкова съм щастлива, че ми се плаче. Искам да пролея няколко сълзи за мига, който никога няма да повторя. Толкова ми е тъжно... Открих небесата веднъж... Сега дори когато летя не се доближавам до тях. Едва сега открих, че ми е трудно да не обичам. Чувствам се като в безтегловност. Отварях уста на много пъти да кажа думите, които искам, но щом си представех, че някой може да бъде наранен и замълчавах. Толкова много неща искам да ти споделя... Накрая се оказа, че наистина наранявам някой. Себе си. Няма значение. Сега душата ми танцува сред маковете и ридае. Всичко е толкова красиво, че не мога да понеса да го загубя в следващите няколко мига. Ето - загубих и този миг. И този... И този! Чудя се... Ти осъзнаваш ли колко синьо е небето в момента? Осъзнаваш ли, че никога повече няма да те обичам както в тази секунда? Не, аз не те обичам... Не мога да си позволя да те обичам без да ме обичаш. Ако ти пилееш любовта си, надявам се, че е несъзнателно. Чуваш ли тъжната латерничка? Сякаш в минал живот съм тичала по уличките на Париж и съм търсила тебе... Тебе единствени мой. Дори когато съм свободна съм твой роб. Кой ти позволи да се влюбя в теб? Слушай сега:
Празна сцена - последната балерина с пачка и маска като от Виенски карнавал с голям клюн пристъпва като болна от мислите си. Изпъва ръце нагоре и тихия хлип на празната зала й аплодира. Изведнъж тя политва към първи балкон. Никой не я гледа, но тя не е била толкова изящна. Накрая пада от балкона на улицата. Враните танцуват валс около нея, но никой не забелязва този нейн пиедестал на живота. Бездушевно си минават ден, два до вечността. Цигуларя намира маската й си я слага. Веднага се досеща каква е историята й, защото това е неговата история. Взима цигулката и свири прощална песен докато музиката не взима душата му и той пада до балерината. Отстрани гледа малко момиченце. Наблюдава грешниците, но не става светица. Не, драги, тя ще стане по - грешна и от тях, защото отстрани изглежда, че цигуларят и балерината имат кауза, че имат смисъл. А всъщност накрая дори и себе си не притежават. Момиченцето не знае това и иска да стане като тях. Един ден ще падне до тях и ще се сети за себе си.
Знаеш ли защо ти разказвам това? Добре. Просто чуй пианото.

Кратко въведение в смъртта

2008-06-16T23:15:00.004+03:00

Рай е мястото, на което отиват само децата. Там те лежа на легло от облаци направени от въздишки. За тях няма щастливи краища, но няма и нещастни начала. Всичко е в рамките на вечността. Ако я има изобщо, Победата е поредния минувач на булеварда на магазинчетата с надежда втора ръка. Има ги доста преди портите - св. Петър им се е поизнервил. И ето слънцето идва да каже, че излиза в неопределено дълъг отпуск. Пак порблеми - Онзи май се забавлява. Та в Рая отиваш, за да можеш да умреш от скука. Като пенсионерски дом е - обитателите си ядат пюрето и лягат в 8, за да станат в 10 и да хапнат мляко с бисквитки, защото нямат зъби. Или поне не всичките. Само ъндърклауд организациите (с главна банда съставена от вечния род Ъ'нклауд) се забавляват забивайки на арфа и електрическа китара и пиейки реномирано детско шампанско на шестото небе. Все пак има и пушачи и истински пияндета, но те не остават high задълго. Ако ме разбирате де. Доставките на продукти стимулиращи суетата е нулева, въпреки, че ъндърклауд организациите променят факта бавно, но сигурно. Но стига за това скучно място с ежедневните им проблеми.
Ад - бъдещата НИ резиденция. Нека не се измъчваме, като се залъгваме, че там е весело. Много ясно, че там всичко е направено, за да те дразни и то без да полудееш в течение на ерите. Няма алкохол. Не, и електрическите китари бяха забранени в кварталите с метълско население - тях ги пускат на Моцарт, Бах и тн. За едно не бъркаш - там е горещо. И естевствено климатиците са развалени - прекалено е горещо, за да издържат. Харесваш ли нещо, то то бива отнето, а копнежа ти по него утроен (мозъчни операции). Всъщност представете си всичко, което мразите, от което ви е гнус, страх, имате фобия към него. Честито! Почти осъзнахте какво е Ада! Остават само допълнителните мъчения. Тук пък има ъперграунд организации, които предлагат на измъчените, податливи душици камери изолиращи напълно звука и мекички чехли. За по - измъчените и привилегированите и тъмни стаички с момичета (не потайте 'що са тъмни (стаите (ама може и момичетата - не се знае))). Viva la sexo. Ама все ще си прецакан - не се притеснявай или пък съмнявай в това. Единствения начин да се измъкнеш от там е искрено да се помолиш на Онзи. Ама много, много искрено. Той знае кога шмекеруваш. Проблема е обаче, че човека винаги е прав. Никой не е успял да пренебрегне гордостта си и да измени вярванията си и да признае грешките си (покаянието е прекалено сложно). По свой образ и подобие. Блах.

10 неща

2008-06-15T04:47:00.003+03:00

1. Цял ден в леглото с много шоколад и хубава книга;
2. Едни искрени ненатоварващи очи;
3. Да съм доволна от себе си;
4. Някой друг да ми покаже, че наистина е доволен от мен;
5. Да пиша цял ден;
6. Свобода или поне да открия смисъла й и баланса;
7. Да не бъда виновна за желанията си, а да бъда оценена заради тях;
8. Да спра да желая оценка;
9. Да постигна старото си равновесие;
10. Някой да ме накара да се изчервя само с един добродушен поглед.
Това не е план за действие. Това е онова, което искам и може би никога няма да получа. Всеки има поне половината от моите мечти. Прости, ненатоварващи, осъществими, или не - все тая. Има ги. Може би са странни и мънички, или пък прекалено големи, може би са само мои. Може би са отражение на някого, или пък извадени от универсалното. Просто 10 мои неща. Такива, каквато съм и самата аз.

Твърде много

2008-05-10T12:29:00.005+03:00

Когато навършиш между 3 и 6 годинки (различно е при всеки) научаваш, че живота не преминава в танци по улиците и пеене в хор с минувачите. Не знам защо ми се искало да е така, но идеята е забавна. Както казва Пратчет - децата може и да са на 5 но всъщност имат циничното мислене на 45-годишни копелета. Но не за тях иде реч. Колкото повече годинки събираш толкова повече откачаш. Имам познати, които преди са ме поучавали да се държа свободно и да не се срамувам. Сякаш беше вчера когато ме беше срам да съществувам, а днес се заявам със силата на 3 тонен пневматичен чук. Сякаш изгубих онова чувство в началото, когато силно исках и нищо не постигах. Мотивация.
Не знаеш, що е истинска болка докато не получиш всичко, за което си мечтал, че и не си се надявал да получиш. Вместо да си щастлив ставаш най - безразличния индивид на земята.
Винаги съм предпочитала да чувствам, че дори и най - лошото. В такива моменти дори се изучавам. Дам, памет на емоцията. Сега единственото, което мога да направя е да наблюдавам другите. И да се правя на шут. Може би и за това равнодушие е виновен наскоро изградения ми наичн на мислене. Може би съм прекалено млада, за да решавам, че не трябва да се впрягам на света. И сякаш единственото ми желание е да ме оставят цял живот да бъда непукист и да не се обвързвам с нищо. Всичко е твърде ангажиращо, освен някои лични пристрастия... Дали още не съм на 2 годинки?
"Искаш ли да покрещим? Да легнеш на земята без да ти пука къде си и да зяпаш небето цял ден, а после да не можеш да се изправиш от схващане, но въпреки това да се чувстваш прекрасно? Искаш на автостоп? Искаш да се напием на открито? После на театър? Да обиколим страната? После и извън нея? Да се върнем очукани от опита и да разказваме в дългите вечери над чаша бира? Да работиш онова, което искаш, въпреки че едва ли ще получаваш повече от чистачките в училище? Да чувстваш?" - това е примерния монолог на подсъзнанието ми. Всъщност може и да съм вчерашна.

Петното

2008-04-17T23:07:00.004+03:00

Нещо грозно на земята, нещо мръсно на лицето, нещо криво в светлината - сфетофарът на вселената. Накратко - петното. Гадно, отвартително, мазно, не на място, смърдящо, безполезно леке. Така се е насадило в живота, че всичко останало започва да заприличва на него. То е дете. Изрод на съвременните култури, безсилно единствено пред себе си и бясно, защото оригиналността за него е блян. То само понякога прилича на нещо, а иначе представлява сбор от бъцили и тук - таме някое полезно вещество. Нито има собствено съзнание, нито знае какво иска, но всички го забелязват в отчаяния му опит за събиране на внимание. Самата му същност е да привлича погледите и мислите, но не както би му се искало. Дори няма виц от типа: "Колко петна са нужни, за да завият електрическа крушка...", защото то е наистина безполезно. Когато е малко иска да е голямо, за да го смятат за нещо повече, когато порастне и разбере, че всичко е било нахалос, страда театрално, че преди си му е било добре. Даже име си няма - част от тълпата лекета на улицата, а най - тъпото в него е, че се смята за единствено по рода си. Мечтите му са толкова далеч от него, че по - скоро са като чужди. То няма нищо свое. Не му пука за нищо, защото иначе съвсем ще избледнее и дори няма да го мачкат и стъпкват. Това, което го интересува притъпява или преекспонира - т.е. нищо естевствено като самото него. Блъска въображаемата си глава в стената, молейки се поне един път да му стане нещо. Не за да умре, а за да привлече внимание. Даже му е забавно да обмисля кой как ще реагира, ако един ден изчезне. Амиии... Радостно - все пак е леке. Дори парцалите са на по - висше стъпало от него, защото може и да обират всичката човешка простотия, ама като ги изперат не изчезват и запазват себе си. Петната са нещо непреходно...

Ехо

2008-04-14T22:23:00.004+03:00

Бели пеперудки къде отлетяхте... Тревата е мека... Мирише приятно... Прилича на шарен килим, защото дърветата й правят шарена сянка. Ветрецът театрално раздухва храстите. Някъде звъни звънче. Макът е цъфнал и сякаш птиците се опиват от него и песента им звучи все по - хубаво. Пеперудите се гонят и крилцата им се кискат на живота.

Звук от драскане по грамофонна плоча.

Пълнолуние. Нощните духове подслушват. Чакат да дойде време за фиеста из гората.Първия подава глава над повърхостта на езерото, но бързо е приниден да я скрие. Боси крачета шарят из тревата като черупките на перлените миди из тъмния океан. Малките изящни пръстчета рисуват своята картина из шубраците и нейните ситни крачици бързо обикалят навсякъде. В този си нощен ритуал тя включва изящество и женственост, несръчност и детинство. Бялата й рокля я следва като шлейф, или дори като крила. Седефената й кожа я кара да сияе на лунната светлина. Косата й също е бяла - цялата е светлина и феерия. Сивите й очи шарят сякаш търсят нещо. Малките бледи устни се присвиват и започват да свирят Мелодията на Гората.
- Бели пеперудки къде отлетяхте? - гласът и оглася цялата околност и въпреки това е някак си тих и премерен. Никой смъртен не може да я чуе. Настъпва оглушителна тишина, но само след миг с пеперуден кикот се задават още десетина момиченца на пръв поглед досущ като нея. Когато се вгледаш обаче, забелязваш, че всяка си е строго индивидуална - имаха лунички, бенки на бузките, а някои дори чисто черни очи. Децата се завъртяха във бурна игра - блъскаха се, скачаха, прелитаха по метър-два, пееха пеперудени песни. През цялото време една нимфа стоеше мълчаливо на брега и имитираше приглушено смеховете и закачките им, но в очите й не личеше злоба. Самата тя по - красива от всички пеперудени момичета взети заедно, бе и най - кротка. Тя цялата бе зелена и се сливаше със гората. В косата й имаше къпини, а по дрехата й полски цветя. Изведнъж бе въвлечена във играта им и се завъртя на едно с тях. По лицето й се изписа огромна благодарност, но тя продължи да имитира смеховете им. Изведнъж първия лъч на слънцето проблясна иззад дърветата. Зората занастъпва бързо и нимфата остана сама в центъра на пеперудено ято. Когато всички се разлетяха, тя сама падна на земята и се превърна във красива поляна. Единственото, което остана да напомня за среднощния празник бе гласът й и нейното име - Ехо:
- Бели пеперудки къде отлетяхте...?

Сбирщайн

2008-04-08T00:38:00.003+03:00

Омръзна ми хората да ме познават, да знаят кое ме разсмива и как да ме наранят. Омръзна ми да ме гледат в очите, само и само да намерят някаква пробойна, а после да ми казват, че им изпращам вълни. Омръзна ми да съм слабото звено, онова което всички гледат обвинително, и което го боли за всичко. Омръзна ми да съм силната, която всички си мислят, че няма нужда от прегръдка или подкрепа. Омръзна ми да викам за помощ и ми омръзна да се справям сама. Може би само си въобразявам, че съм пораснала, но пък не съм недоволна от себе си, а по - важно май няма. Колкото и просто да съм устроена, не ми пука какво точно мислиш ти, защото живея за себе си, а не за теб. Нямам достатъчно време, че да се отдам на самосъжаления като теб. Смешно е смъртта да ме плаши на 17 годишна възраст, но не теб те гони мисълта какво ще се случи, ако ей сега те блъсне кола докато вървиш по улицата към учлище. Луда? Не, не съм, ама те лудите не си и признават... Върти ми се една народна песен... Колкото и да ми е балнално признавам, че преди около месец я чух на сцената на старозагорски драматичен театър в представлението "Бяс". Там малката Божия пее както й е дадено от природата. Откривам, че съм атеист. Колкото повече ми говорят за Бог, толкова повече го отричам. Да му се молим... Да го почитаме... Сторили сме много грехове... Това ли е новата мода? Не отричам висшата сила, но отричам тъпата църква и измислените й езически обичаи. Всъщност срещу какво лая? Всички позьори и прехласнати по себе си пубери ми омръзнаха. Опитваш се да им помогнеш, а накрая ти обясняват, че си по - голям келеш и от тях. Признавам, трябва да има и такива хора, но някак ми се искаше това да не си ти, мое малко братче. Мразя когато пиша толкова не свързано, но и такива постове са нужни. Май в моите очи всичко е нужно. Страх ме е най - много от момента, в който ще ми се наложи да спра да мечтая, а той все повече наближава. Все някога ще трябва да се пиша възрастна... Или не? Искам удобен и охолен живот, но не мога да си позволя скучен. Бих оставила всички пари на света, за да не съжалявам после. Ако имам време. Просто искам да си остана дете.

Изкъпани очи

2008-02-28T02:48:00.004+02:00

И той е там... Стърчи безмълвен и ти се усмихва. Протягаш ръка викайки неговото име. Не отговаря - не би могъл. Там е и не е. Просто тяло. Трупът. Целуваш ръцете му, милваш лицето му, но той все ти отговаря със същата студенина. Показваш му съкровищата от дълбините на съзнанието си, а те отразени в очите му приличат на стъкълца събрани от тротоара. Гледаш го. Искаш го, а той си остава на оня свят. Прегръдка. Самосиндикална. За нея трябват двама... Един кичур му се е накъдрил. Оправяш го и получаваш поглед като през дъното на чаша. Обичащ го, а той е мъртъв за чувствата ти като камък. Суетиш се около него - нямаш нужда от любовта му, за да си щастлива. Нека той да е доволен. Защитаваш го и вместо да го погребеш завинаги, се грижиш да не се разпадне. Никога не си е направил труда да ти чуе името. Акордите в душата ти треперят като пред буря. До-си-фа... Alegro! Vivo! Preste! Vivo... Студените ти пръсти пробягват по клавишите на социалното пиано, но скоро тръшват капака. Сякаш погледа ти е замъглен.
Изведнъж мъртвите сте двама, но по различен начин. Плачеш, защото виждаш как твоето място в редичката вече го няма. Но погледа ти е по - ясен. Нищо не измива очите както сълзите. Откриваш, че дори мъртва, не е късно да живееш. Изведнъж деня става само твой, а въздухът, който дишаш ти принадлежи отново. Целуваш небето, хващаш вятъра за ръка, усмихваш се на облаците, обичаш... Най - сетне обичаш когото трябва - себе си. Вървиш по зелена пътечка, очите ти най - сетне са измити. А ти ги държиш затворени.

Монолог на неориeнтираната

2008-02-24T00:39:00.004+02:00

Ако ти пука за хората умираш от собствената си глупост. Може и да боли да си сам, но когато бъдеш предаден и излъган болката е двойна. Ако не ти пука оцеляваш... Това са мои думи и не са. Аз съм и това и нещо друго. Никога не съм това, което ти се иска и може би има защо. Търся. Търся очите, в които свободно ще прочета едно едничко чувство. Търся истината, а ти я криеш дори от самия себе си. Горчиви думи? Не, не бих ги нарекла така. Най - сетне разбирам, че сме родени, за да сме сами и няма как и кой да ни помогне, защото това би спряло развитието ни. Самотата е напълно естествена за човека и точно това страдание ни учи най много. Говоря глупости? Предполагам... И все пак погледни ме и ми кажи една истинска дума - дума, за която да не съжаляваш, за която не съм те молила, но ще приема с радост. Не можеш? И си мислиш, че съм изненадана? Заради такива като теб, аз никога не съм това, което всъщност съм. Какво ти има? Не си мен. Нито съм изпитала огромна болка, нито нищо - милиони не познават бащите си и дори и двамата си родители, живели са и живеят в бедност, не са усещали близост с някой до степен на болка, не са обичали и не са вярвали. Нима аз съм по - различна с нещо? Да. Аз казвам, че съм различна и именно това ме прави такава. Дървени философии... Нямаш си на представа колко е горчива усмивката ми в момента. Защо го изтъквам? Искам да знаеш какво ми е - слаба съм и ми омръзна да нося теглото си. Дори сега да ми подадеш ръка, тя ще ми стане най - омразното нещо на света. Не си шокиран нали? Давах, давах от себе си, бях образ и подобие на всички, а получих само едно потупване по рамото. Би трябвало да се радвам нали? Нали благородието се състои в това да носиш радост без отплата? Благородието се състои в това да ти се отплащат без да си поискал... Винаги съм съгласна с теб, нали? Винаги правя каквото ми кажеш, нали? Това бе моето отмъщение към теб... Към това, че струваш нещо... Към това, че винаги си бил мой образ и подобие... Колкото е по - голяма омразата, съжалението ти и отвращението ти към мен, толкова повече на теб ти заприличвам... Сега разбираш ли? Човек презира себе си. Аз съм човекът, който стои сам стъпил на главите на другите, докато всички падаме към бездната на насмешката. Някога имах гордост, но тя бе стъпкана под твоите погледи, изпълнени със самота и желание за отдалеченост. Не това не е болка. Това е моят начин на живот и ако си въобразяваш, че си виновен, и че трябва да ми помогнеш, значи си пълен глупак. Не страдам и не се оплаквам. Просто трябва да стана още по - жалка, за да ме намразиш. Излъгах. Познай за кое. Свито ми е като знам, че след като прочетеш това, ще си кажеш, че аз съм поредния жалък Пинокио, който проси за внимание към мечтата му. Никой не му пука за губещия и неговите невидими сълзи. Мама ме разбира? Не, тя разбира онази, която се е родила преди 17 години по грешка. Искам да обичам, но ти не ми позволяваш. Нямало любов? Смей ми се - има. Тя е твоя глас. Казвам си, че не ми пука и , че мога да живея без никой, но въпроса е дали тогава ще живея? Животът е забавен, заради начина по - който ни измисля страданията. Най - добрия драматург е вечен... Било лесно да мразиш, а трудно да обичаш... Не знам... Може би ще разбера... Крада чуждите мечти, за да си построя палат на сънищата, а той се оказва рибарска колиба насред блато. Не искам да съм друга. Аз съм Никея - богинята на победата, а не онази нещастница, която ти познаваш... Летя в калта и пея за бурените. А ти ми се смееш. Как да живея?

Вали. Винаги вали.

2008-02-18T10:50:00.004+02:00

Вали. Винаги вали.
- Пак вали - изсумтя тя. Зелените й очи пробягаха из стаята й и намериха същия мрачен хаос като отпреди две секунди. Това не й пречеше особено, за това се облече набързо и излезе. Все някой трябваше да ходи на това проклето училище. Не й се говореше с никой (не че имаше с кого) и не й се правеше нищо (не че имаше какво). Бяха последните дни преди лятната ваканция, но това не я радваше. Всъщност нищо не я радваше - носеше се насам, натам като балон с въздух под налягане. Всичко й беше писнало до безбожие.

Лято. Горещо както винаги.
- Доста е горещо, нали? - тя се стресна от този глас и се завъртя на пейката да види кой говори и дали изобщо е на нея. На нея беше. Едно момче, приблизително на нейната възраст стоеше зад нея и я гледаше със зле прикрит интерес.
- В този град няма шоу на изродите и аз не участвам в него повярвай ми - Каза раздразнено тя. Мразеше да прекъсват следобедното й Седене на Пейка. Обаче момчето я погледна недоумяващо и седна до нея. Тя изтръпна.
- Защо трябва да участваш в шоу на изродите? - очите му бяха искрени и въпреки това тя продължи да го гледа недоверчиво. За каква я имаше този...?
- Не ми се праави на отнесен, ами ми кажи какво искаш! - изръмжа тя, а той просто отговори:
- Исках да видя очите ти отблизо - тя тепърва осъзна, че той почти не мигаше вторачен в погледа й.

Година по - късно.
Тя го гледаше с умиление как се задава отдалеч. Бе се влюбила в осанката му, в косата му, в погледа му, във всичко. Чак когато бе съвсем близо до нея видя, че не е сам. До него стоеше човек, който се бе вторачил в очите й с жив интерес. Още преди да бъде представен запита:
- Доста е горещо нали? - Сега като се загледа тя видя, че Александър имаше същите очи като брат си и това не бе единственото общо между тях. Тя го хвана за ръката, сякаш в транс и каза:
- Тръгваме ли? - Алекс изненадано я изгледа и после погледна виновно брат си, който се смееше, но всъщност отвътре не му беше смешно.
- Ал сега излиза от затвора, казах ти отдавна нали помниш. Би ли ми помогнала да го настаня някъде? - сякаш сам се страхуваше от отговора произнесе той.
- Вкъщи има свободна стая... Но нашите никога не биха го пуснали - без да забелязва тя все още го държеше за ръката. - Можем да потърсим нещо наоколко. - Същия ден вечерта Александър пренощува в стара барака на края на града, а тя не можа да спи. "Очите му... Косата му... Усмивката му... На кого?".

Година по - късно.
Александър си направи расти. И преди имал, но му ги отрязали. Тя без да знае защо (каква изненада) беше във възторг. Вече работеше в малък магазин за мобилни телефони и носеше костюм. Комбинацията от косата и облеклото му винаги я караше да се смее. Брат му бе заминал войник. Алекс я заведе на панаир извън града с малкия автомобил, който си бе позволил. Качиха се на виенското колело и решиха, че им стигат атракциите. Тя го наричаше най - добър приятел. Наричаше го. Докато обикаляха сергиите и се смееха на дивотиите, които продаваха търговците спряха и се загледаха в мигащото чудо около тях.
- Обичам панаирите - толкова са весели и забавни, а с теб са истински празник - смееше се той. Тя го погледна сериозно и каза най - истинското нещо в живота си:
- Обичам те! - Той я погледна уплашено и я задърпа към колата. По пътя не каза нищо, а тя с извъртяна глава плачеше.
- Довиждане, той ми е брат! - тя се прибра в стаята си и седмица не излезе.

Преди един месец.
Александър я бе помолил да отиде с него да си търси апартамент. Тя не можа да откаже. Вече бяха заедно толкова време... Брат му бе починал по време на скок с парашут. Не говореха за това. Тя обичаше всяка клетка и всяка глътка въздух на Александър. А той тайно не можеше да живее без нея откакто я срещна за първи път. Красиво. Прекалено. Същата вечер я помоли да се омъжи за него. Крадецът си остана крадец.

Днес.
Тя гледа празно пред себе си. Хили се като малоумна, а сълзите й карат лицето й да лъщи. Вали. Винаги вали. Вчера Александър е бил застрелян от крадци. Тя все още не вярва и го чака да й се обади. Снощи щеше да му каже, че стават трима. Той не се прибра.

Утре.
Тя ще пометне и ще заживее същия си живот преди да стане горещо.

Восъчни вени

2008-02-09T01:07:00.000+02:00

Паля свещ.
Разтапя се.
Восъка е горещ.
Изливам го на ръката си.

"Спиш ли?"
Разбира се...
"Мислиш ли...?"
Унасям се...

Ухаят на кокос.
Да - свещите.
Скрит коз.
Да - очите.

Восъка, восъка...
Тече по ръката ми.
Плисъка, плисъка...
На кръвта ми.

Восъчни вени.
Застинали на кожата.
Разпукани, засмени-
протегнати към теб.

Думи

2008-02-08T23:49:00.000+02:00

Чувствата ми към теб са надежда. Ти самия си възможност. Бъдещето е желание.
Прекалено е хубаво, за да е истина? Не. Толкова е прекрасно и несигурно, че ме е страх да се окаже вярно.
Дума. Това искам от теб. Само тя без значение коя, ме кара да живея. Напечатан тласък. Иначе просто... Мисля.
Страх ме е да чуя гласа ти.
Сякаш...

Lonely my ass...

2008-02-06T12:44:00.000+02:00

Вероятно си чувал колко е страшно да бъдеш сам. Всъщност невъзможно е да не знаеш, а и сигурно си усещал тази константа. Когато си сам се чувстваш самотен. Когато си самотен започваш да се самообвиняваш, самосъжаляваш и самозалъгваш. Защото си сам. Сам можеш да бъдеш и сред своите приятели. Сам се чувстваш когато си в момент, в който цялата ти вяра, оптимизмът и всичката ти надежда са отишли на кино. Те са отишли там, защото им е омръзнало от теб и твоето мрънкане. Загледан в огледалото се чудиш как така се е случило по дяволите да съществуваш. Отговорът е многообразен. Ако си желано дете означава, че майка ти се е научила да смята. Ако си в множеството на родените неочквано между ордьовъра и г
лавното ястие е сигурен знак, че майка ти е била прекалено млада, за да се научи да брои. А може би просто е била самотна. Хората са сами, защото са егоисти. Всеки се затваря в своята оранжерия направена от кал и криви стъкла и през тях вижда света около себе си невярно и изкривено. Защото никой не е сам колкото мен и затова аз съм центъра на собствените си мисли, за да "открия" колко съм нещастна и онеправдана. Но чувате ли този глас? Той казва:
- Не си сама - просто отвори вратата.

За това колко е трудно да мечтаеш

2008-02-06T11:41:00.000+02:00

Ех, колко ли е хубаво да живееш близо до морето. Не, по - добре в гората където е тихо, спокойно и уединено. Да имаш голяма къща с много стаи, които да са декорираш и всяка една да е различна. Една в топли, африкански цветове, друга подредена толкова изкусно, че като влезеш в нея сякаш попадаш в океан. Третата е бяла и просторна, а четвъртата напомня на стая във Версай. Сядаш в топлия уютен хол, четеш книга или слушаш музика, наблюдавайки падащия коледен сняг. Роднините ти и близките ти са още по по леглата, освен майка ти, която е окупирала огромната кухня, за да направи празничната вечеря.Чудиш се дали подаръците ти ще се харесат на хората, за които са предназначени, а ако не - биха ли го показали. Удобният фотьойл те приспива, а след няколко часа всички те събуждат с "Весела Коледа!". Мислиш си колко е хубаво, че всички, на които държиш са заедно. По средата на перфектната вечеря, дядо ти те моли да слезеш до фамилната изба, за да донесеш още вино. Естевсвено всички бъчви са пълни най - качествената течност на километри. След това всички се събирате около елхата за по чаша горещ шоколад. Време е за сън. Лягаш си да спиш в мекото легло.
Чуваш някакво звънене. Осъзнаваш, че това е будилника. Отваряш очи и се чудиш защо ти е толкова хубаво. Заспала си на твърдия диван. Отново. Изведнъж си спомняш, че снощи се унесе потънала в мечти. Ставаш и оглеждаш мизерното си едностайно апартаментче и се чудиш кой ден е днес. Според календара е Коледа. Сещаш се, че днес ще си останеш вкъщи за първи път от месеци насам, но ще си сама, защото роднините ти нямат пари за билет и не могат да дойдат при теб. Ти също не можеш да идеш, защото утре си пак на работа. Пиеш едно кафе, обличаш се и излизаш навън, за да напазаруваш. Асансьор пак няма и докато слизаш през всичките девет етажа си мислиш колко картички ще купиш и как ще ти излезе по - евтино. Когато се прибираш, асансьорът все още не работи, но ти се утешаваш с това, че хвана коледното намаление в минимаркета и взе храна за цяла седмица напред с парите за четири дни. Вече си си вкъщи и се заемаш с разпределяне на покупките в хладилника. После сядаш на дървения стол и пускаш телевизора. Дават филм за едно щастливо семейство, което се подготвя за Коледа. Действието се развива в една голяма къща в гората. Всяка стая е декорирана различно. Една напомня за Африка, друга за океан... Мислиш си, че това може да го измисли само някой болен мозък, защото това е невъзможно. Ставаш и се запътваш към частта на апартамента, която условно наричаш "кухня". Пъхаш в микровълновата псевдо-коледната си вечеря и се чудиш как ли е майка ти сега. След като изядеш претоплените готови картофени кюфтета решаваш да си лягаш, защото утре пак трябва да си на работа навреме. Лягаш си и започваш да си мечтаеш:
"Ех колко ли е хубаво..."

Душевна есен

2008-02-06T10:44:00.000+02:00

Здравей. Чаках те цели...
Виждам че си уморена.
Носиш сънливостта на хиляди недели.
Защо си толкова студена?

Ти - вечната несподелена любов,
Ти - моя единствен съдник,
Сполиташ всеки без да е готов,
За да му бъдеш в смъртта спътник.

Казваш тихо: "Време е",
За да се направим на глухи.
Всъщност много добре те чуваме,
Но искаме от водата да излезем сухи.

А ти скъпа моя Есен
Не се бориш с тъгата.
Светът е толкова чудесен,
Щом подчинен е на самотата.

Дебилизацията

2008-01-28T23:17:00.000+02:00

Нещо старо и отлежало, за което се сетих благодарение на Д-р Алу :D

Дебилите са движещата сила на всяка нация. Вземете например английската кралица. Не тази. Всяка, която някога е "управлявала" U.K. е пълен идиот. Коя нормална жена би се занимавала с политика и би се правила на нещо, което не е само заради някакви си 6 милиарда души? Така де, не си струва усилията. Или пък американските президенти - наркомани, садисти, расисти - до тук добре. Обаче ако съчетаеш тези неща с великата скръб покрай погребението на малкото кученце Фифи, работите стават по - други... Дебилизиращи. Дебилизацията е най - опасната и разпространена дейност в света.Внимавайте! Тя може да ви застигне навсякъде без дори да заподозрете. Но все едно, защото след това няма да ви пука и дори ще се харесвате. Ето един нагледен пример за временна дебилизация:
Сядате пред телевизора в неделя вечерта и си пускате "Страхотното Великолепно и Неповторимо шоу на Стинки!" или нещо от сорта, зареждате се с храна избила цяло семейство прасета и 2 часа зяпате въпросното предаване с отворена уста. Ефектът трае една седмица. До следващата неделя когато...Трайната дебилизация се състои в това да си купиш някое животинче като Фифи, да го напъхаш в розова чантичка и да отидеш на градинско парти, където да пиеш мартини или чай със щръкнало кутре.Дебилите са не само аристократите и политиците. Представители на този вид има в цялото човечество без значение от класовата принадлежност, религията и тн. Повечето богаташки дечица, които са чували с половин ухо как дядо им с кървава пот на челото (естествено не неговата) някога отдавна са осигурили сегашното им благосъстояние са дебили. Всички журналисти, поп и рап певци(говоря за комерсиализираните такива), повечето актьори, някои майки и подобни са дебили. Има още много примери, но ако ги изброя, ще се наложи да се скрия в някоя землянка за около 20 години.Дебилността не винаги е наследствена, но е закон да е заразна. Дори и най - разумните и ерудирани могат да се поддадат (след мощна атака) на дебилизацията, която се излъчва едва ли не отвсякъде.
Мисля, че е редно да обърнем внимание и на виновниците за това явление - дебилизаторите. Те са навсякъде! Дори си имат собствена организация = Агенция за затъпяване и дебилизиране на човечеството (АЗДЧ). Дебилизатор може да е всеки. Дори да не го признава, което е нормално, защото те усилено крият самоличността си, за да могат да практикуват свободно своята дейност. Сещате ли се за онези рекламни агенти, които ви предлагат най - добрия продукт (най - малката прахосмукачка в света - толкова е миниатюрна, че ви се губи от погледа) на най добрата цена (само 1000 лв.). А има и още! Ако се обадите до 10 минути получавате най - новото ни откритие - торбички за смет, които превръщат вашия боклук в свежия продукт, който се консумирали! И не само това! Ще получите и тоалетна чиния-мечта - превръща вашите фекалии в дрехи по последен писък на модата!!! Май сванахте какво имам в предвид. Та милите дебилизатори не си поплюват. Предлагат семеен пакет, пакет за приятели, а също и предплатена услуга за най - редовните клиенти. Любимият ми пакет е "Тотално задръстване". Ако ви се падне той ви изпращат агент, който с месеци ви следи и се присламчва към вас и накрая започва да дърдори с невероятна скорост. В течение на времето вие усвоявате неговите способности и между вас започва безкраен дебилски разговор от типа:
"А вчера видя ли Лу-Мари-Бет-Тереза? Каква отвратителна шапка! А да знаеш каква съм си харесала в един магазин! Там видях и невероятна блуза! Харесва ли ти блузата ми? Я ми виж новото червило. Харесва ли ти? Откъде си взе тези обувки? Между другото имаш много хубави крака. Как ги поддържаш? Аз утре ще ходя на фитнес. Ей хайде довечера да идем на дискотека! Видях един много хубав вечерен грим..." и така до края на света. Това естествено дебилизира и околните, а те продължават веригата. Четенето на списания също е основен метод за дебилизация. Всъщност те са измислени точно с тази цел и първите от тях са се наричали "Косми", "Лъщене", "Ганимация", "Cry клуб" и подобни, По - късно са се появили разни заблудени издатели, които са пуснали по пазара списания в научен и образователен стил. Как да ги различавате ли? Ами периодично издание, в което е поместена статия със заглавие "10 начина да си събереш очите" е дебилизиращо. Заглавието "Класация на най - косматите пръсти на краката" също е сигурен знак.
Няма нужда да се криете в канализацията. Отшелничеството в някоя планина също не е уместно, защото когато остареете тълпи от псевдо умници ще ви безпокоят, за да им разясните големите тайни на вселената. Чудите се как да се предпазите? Късно е! Трябва да сте пълни дебили, за да четете този пост!

Приказка за ключалката

2008-01-24T21:28:00.000+02:00

Днес изгубих душевното си ключе. Мислех си, че въпреки малката дупчица в джоба, която имам то ще си стои там още дълго време. На всичко отгоре сама го метнах колкото се може по надалеч. Спомням си как го намерих - беше увито във съобщение по Skype - "Здравей, да ти се приказва?". От тогава денонощно държах в ръце тази своя пътечка към небето и се грижех за нея. Мерех думите си, поведението си, мисленето си, само за да остане при мен. Преди да го открия джоба ми беше пълен с големи и тежки гаечни ключове, старовремски префърцунени ключища, нови нескопосани ключенца. Само новото ми беше по мярка, и за да му е по - удобно старите един по - един бяха изхъвърлени, преместени и деформирани. Сега джоба ми е пуст и скъсан. Пълня го с разни неща, но те падат през неимоверно разширилата се дупка. Притрябвало ми е! Наистина имам нужда от него... Странно е как си мислим, че всяко ново ключе е единственото и неповторимото, а то се оказва, че ги произвеждат на конвейр. Накрая се научаваш да не плачеш за загубите и се обезчувстваш съвсем до момента, в който осъзнаваш, че вече я няма и минималната тръпка. Тези сътресения на душата я правят мека като пластилин и точно това е ужасното - пластелинените хора са свикнали да страдат и се приспособяват до пълно примирение и дори неусещане на болка. Не искам да съм пластилинова! Ако спра да усещам болка, ще спра да усещам радост, щастие... Наричайте ме мазохист, но си искам всеки миг страдание докато съм жива! Искам всяка сълза, всяка крива усмивка, всяко спиране на дъха! Искам... Искам... Искам си ключето!

На гроба на Вярата

2007-10-04T17:08:00.000+03:00

Хората вярват... Дори да няма в какво пак вярват. Вярват в фалшиви неща, вярват в измислици, вярват в злини, вярват в загубени каузи, вярват в хора, които дори не познават. Вярват в толкова много неща, само и само за да вярват. Вярата крепи човека, умира последна - дрън, дрън.... Последен умира човека от обезверяване. Човешката глупост е безкрайна, само защото вярата е включена в нея. Защо ни е да вярваме? Ако вярваме, че няма да умрем, дали ще има полза? Имам в предвид, ако наистина вярваме? Едва ли. Един познат много отдавна ми беше казал:
- Птиците летят, защото вярват, че могат.
И тогава бях малка - повярвах, че мога да летя, но само си цепнах колената и заплаках... Вярвах в едно приятелство, а приятеля ми не. Вярвах, че струвам нещо, че съм специална, но видях наистина специални хора. Вярвах в любовта, а сега дори не мога да дам пример за нея. Вярвах в хората до мен, а те вярваха в себе си. Вече вярвам само в приказки - само те досега не са ме лъгали или обиждали. Любовта е сляпа, но Вярата освен това е куца, саката, глухоняма и полумъртва. Нe говоря много свързано, но и без това няма нищо логично на този свят...
Правим от хората покрай нас красиви картини с измислено съдържание и сюжет и очакваме от тях чудеса. Накрая се оказва, че те са същите като нас и пиедестала, на който сме ги издигнали доста се клати като се замислиш. Когато изгубиш скъп човек си припомняш само хубавите ви моменти заедно, а лошите се губят във вечността. В крайна сметка като умрем всички ставаме хубави хора...

За Мусаката

2007-09-28T20:22:00.000+03:00

Абе какво е тва ядене мусаката - една огромна мазна паница пълна с гадни каймища и разни зеленчуци. Ядеш, ядеш и ти става все по тежко след малко ти идва да повърнеш, защото така са я мелили тая кайма, че са оставили цяло копито. На всичко отгоре ти трябва да я изядеш - я за да не обидиш домакинята, я за да не си отнесеш боя заради това, че изхвърляш цяла чиния "прекрасна храна". След като успееш да си я натикаш в гърлото тя решава да тренира джутсута в дълбините на стомаха ти и ти си единствения, който чува зверските крясъци:
- МУ - СА - КА ОТВРАТИТЕЛНА РЕНДАН! - и стискайки зъби се усмихваш и кимаш утвърдително на въпроса дали ти е харесала тая манджа нещастна. После се прибираш вкъщи и за терапия си удряш една инжекция тетанус, че не е сигурно ваксинирали ли са кучетата, от които е правена каймата.
След няколко седмици забелязваш филиз поникнал в тоалетната и ти просветва, че това са "напълно" сготвените картофи. Започваш да ги обгрижваш и всеки ден да ги ториш (човещинка е) и след месец два се случва същите тези домакини да ти дойдат на гости. Потриваш скришом ръце и им готвиш... Мусака естествено! Хващаш котката на съседката и я пъхаш в машинката за кайма, обираш реколтата поникнала в двете нули и скришом се подхилкваш истерично. Поднасяш им вече готовото ястие и се оправдаваш, че докато си готвил си похапвал (човещинка е). Ликувайки с факта, че си им поднесъл по гадна мусака от тяхната осъзнаваш, че разлика по вид и миризма между твоята и тяхната няма.
Съкрушен ги питаш откъде са си взимали продуктите и те честно ти отговарят:
- От магазина - в крайна сметка те праска по челото факта, че си консуматор в България...

Дъ началуту

2007-09-28T19:44:00.000+03:00

Ами както винаги началото е сконфузно - чудиш се какво правиш и защо и абе тва па как ми хрумна. За да не досаждам на вас, а и най - вече на себе си спирам с обясненията. По - нататък ще се разбере имало ли е смисъл. xD